Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Димитър Талев: С укротена скръб гласовете ви чувам

ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ

Димитър Талев: С укротена скръб гласовете ви чувам

55 години от смъртта на големия ни писател

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg

Наричат го летописец на Македония. Писателят, вложил сърцето и душата си в белия лист, изпълвайки го с картини, образи и силуети от любимия и непрежалим роден край.

Прилепчанинът, облякъл в думи огромната си любов и носталгия към отминали времена, хора и събития. Димитър Талев пише естествено, човечно, без търсена образност и измамна маниерност и по чуден начин съумява да увлече читателите си.

На 20 октомври се навършиха 55 години от неговата кончина.

През април 1941 г., след близо три десетилетия под властта на сърби и гърци, Македония се връща в пределите на общото българско Отечество. Много македонски българи, напуснали родните си места след втората национална катастрофа и отделени с години от тях, се завръщат там. Сред тях е и Димитър Талев.

В поредица от статии, публикувани на страниците на в. "Зора", с огромна обич, топлина и нежност той споделя детските си спомени за дома, семейството, майка си, другарите си, родните улици и скъпите на сърцето му места.

Димитър Талев (1898 – 1966)

Завръщане

1. Бащиният дом

Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устните му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късно - неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Още

Димитър Подвързачов – Хамлет принц Датски

Димитър Подвързачов – Хамлет принц Датски

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласът на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове със зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамото си.

- Къндак, жи'ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави игли между пръстите ѝ.

- Що се карате бре, колобани? Ха́ играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз, след двайсет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двайсет години смъртта покоси пътя на мнозина мои близки люде; стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.

Град Прилеп, началото на ХХ век

Прекрачвам стария, протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече покойница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и със запретнати ръкави - да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Още

"О, знам, и в гроба пак ще да живея, ще млъкна, но в душите пак ще пея"

"О, знам, и в гроба пак ще да живея, ще млъкна, но в душите пак ще пея"

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подкарала нови ластари. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбът са наскоро изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор, все още стои издълбан надписът: "Тале П. Палисламов, 1889". Това е името на баща ми; благородните нови стопани на родната ми къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис.

Ето и градината с каменна ограда и там, под навеса, хамбара и същия тайнствен полумрак, там се криехме в дъждовни дни и сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с гълъбите от сутрин до мрак!

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и приветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Къщата на Талеви - Палисламови

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после, когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и еднаж каза на мама развълнуван:

- Видях там, на клончето, чудно птиче. Не съм виждал досега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Още

22 септември 1908 г. - последното славно и трайно успешно, чисто българско действие

22 септември 1908 г. - последното славно и трайно успешно, чисто българско действие

Но нека идем и при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци, заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят неподвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфтелите се треви край гробовете, аленият див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, ниско над главите ни тъмнеят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи.

По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е може би споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

Семейството на Димитър Талев – седнали от дясно наляво: бащата Тале Палислама, майката Донка Палисламица, най-големият брат Георги. Прави от ляво надясно: съпругата на Георги – Антина, вторият брат на Димитър – Алекса (Александър) и сестрата Мария. До скута на Донка Палисламица – малкият Димче

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама, и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непреодолимата ненавист на потисника.

Още

Събитията от 1885 г.: Ако сам не си помогнеш, няма кой да го стори

Събитията от 1885 г.: Ако сам не си помогнеш, няма кой да го стори

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, светъл и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми разтуптяно, в спомени светли мисъл след мисъл се роят, мъдри и чисти, молитва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбили за мене приживе, ала ето и тая болка стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове.

Още

(Не)изживени спомени: Народът иска козунаци и зрелища

(Не)изживени спомени: Народът иска козунаци и зрелища

Брат ми стана от ниската дървена пейка.

- Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека и ние живеем и умрем като тях.

"Нека и ние..." - повтарям в ума си аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме се на височинката над гробищата и оттук се разкрива необятен простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето, е селото на дедите ми, а тук, съвсем близо пред мене, е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнеех двадесет години - цял един живот.

Класът на Димитър Талев – IV отделение през учебната 1908-1909 г. Четвъртият на предния ред от ляво надясно е ученикът Димче

2. Утринни звуци

Още

Не е страшно да паднем, страшно е да не знаем да станем...

Не е страшно да паднем, страшно е да не знаем да станем...

Днес обходихме с моя по-стар брат много места и свидни кътчета в родния ни град. Минахме по нашата малка уличка, влязохме в старата ни родна къща, обходихме двора, спряхме се пред бялата мраморна чешма и погледахме как шурти безспир водата от лъснатия пиринчен чучур. Ходихме и при мъртвите - там, на ниския, потънал в зеленина хълм край града. Бързо отлетя дългият юнски ден. О, тоя първи ден в родния град, след двайсет години мъчителна раздяла...

Тая вечер се събрахме всички на трапезата в братовия ми дом. Децата и по-старите - всички, които стояха тук и пазиха родното огнище, и аз сред тях, дошъл от Горна земя. Нямаше ги само мъртвите - Мария, мама... негли и те бяха тук преди и ни чакаха толкова дълго, с болка, с надежда, с тревожна радост.

Върху бялата покривка на трапезата греят два пшеничени хляба с едва загоряла червеникава кора, благословената наша храна от векове. Редом пред нас са наслагани тежки лъжици и чинии с топло ядене, сложени са на трапезата и два отскоро калайдисани сахана, догоре пълни с първите ранни плодове от нашите градини. Сладък е всеки залък, ала скоро насищаме глада си, само душите ни остават ненаситни.

Димитър (вторият прав от ляво надясно) сред приятели

Още

Александър Малинов: Оставка ли, или независима България?

Александър Малинов: Оставка ли, или независима България?

Бързо се роят спомен след спомен - и мисълта дори не може да ги догони, езикът не може да ги доизкаже. Това, което остава недоизказано и неспоменато, гори в погледите ни, в топлината на ръцете ни, които час по час, в сладостната забрава на разговора, се докосват и се милват с нежност. Да можеше - тъй, три дни и три нощи да се слеят наедно. Децата слушат унесени и очите им блестят - те никога не са чували по-хубави приказки. Ние помним всичко и разказваме сладкодумно.

Още

Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх

Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх

Вече за втори или за трети път питам как умря старата, за нейната горест по нас, другите ѝ деца, които не можа да види край смъртното си легло. Сетне отново се връщаме в часа на раздялата и отново минаваме през тия двайсет години до днешния щастлив ден.

Колко много време - не може всичко да се доизкаже, всичко да се спомене. Копнежът остава неутолим, празнина все още зее в душите ни, издълбана от годините, и ние бързаме, бързаме да я запълним, усърдно търсим всяка скъсана нишка и здраво я завързваме, събираме усърдно, троха по троха, нашата обща душа.

Димитър Талев през 1914 г.

Още

София в пламъци! 77 години от най-тежките бомбардировки над столицата

София в пламъци! 77 години от най-тежките бомбардировки над столицата

Полунощният час ни заварва все още на трапезата и скоро се разделяме за почивка. Въвеждат ме в широка стая и ме оставят сам. В ъгъла е разтворило обятия широко бяло легло. По стените - познати шарки и портрети; аз се спирам тук-там, взирам се в избледнелите черти и в паметта ми бързо оживяват забравени образи на близки люде.

Душата ми се връща в далечно време, което е спряло, като стар часовник, на часа на раздялата, спряло е в моите спомени, в малката уличка край родната ми къща, в тия избелели фотографии, в тия шарки по стените, в тая тишина, що ме обгръща в късния час, тъй добре позната още с първите детски страхове и със смелите мечти на ранна младост.

"Дан!" - прозвучава в нощта камбаната на стария градски часовник както някога.

Още

Спомен за Донка Комитката - единствената българка, сражавала се в три войни

Спомен за Донка Комитката - единствената българка, сражавала се в три войни

Късно е вече. Отпущам се в широкото меко легло и ме облъхва познатият мирис на чистите постилки и завивки. Нежно притваря натежалите ми клепки най-сладък сън и тъй, в сънен унес, с укротена скръб се ослушвам - няма ли да чуя тихите стъпки на мама, която всяка нощ идва да види дали съм заспал и дали съм се завил добре. Както някога.

Негли нови спомени ще бликнат, ала и тяло, и душа жадуват почивка - почивка не от дългия път, а от горести, неволи, от кървави беди, от борби изтощителни през тия дълги, черни години.

Талев с майка си Донка

Още

Екзарх Йосиф I - великан, дълбок философ, строг аскет и тънък юрист

Екзарх Йосиф I - великан, дълбок философ, строг аскет и тънък юрист

И затуй е така радостно утрото, първото утро в родния край. Пробуждам се още преди зори. Скачам бодро от леглото - чудото на щастливото завръщане отново започва и аз не искам да загубя нито миг. От широко разтворения прозорец струи и облива затопленото ми тяло свеж утринен хлад, тихо шушнат вън, до прозореца, полюшвани от утринния ветрец листата на лозата и на крушата отсреща. Навътре в къщата е съвсем тихо, по всички стаи и ъгли цари покой, познатите предмети се спотайват в мрака - това е часът на светлите сънища, предутринният час, в който се зараждат надеждите за новия ден.

Ослушвам се нетърпелив в тая спокойна тишина. Заглъхнали са вече всички нощни гласове и звуци, негли и ветрецът е утихнал в листата на лозата до отворения прозорец. В тишина започва пробуждането на новия ден и всички радости, които ме очакват.

Още

Гробът на генерал-майор Георги Тановски, убит жестоко, остава загадка

Гробът на генерал-майор Георги Тановски, убит жестоко, остава загадка

Чува се плясък на криле и негде из съседните дворища изкукурига петел. Веднага се обажда и друг негде по-далеч. Еква целият град от бодрата песен на тия ранобудни вестители, които прогонват нощните сенки в пусти гори. Сетне пак всичко утихва, ала небето над Селечка планина вече бледнее.

Негде в къщата скръцва врата и се отваря; през цепнатината под вратата на моята стая трепва за миг колеблива светлина, чуват се предпазливи стъпки по дървената стълба вън. Мама е станала и със свещ в ръка слиза долу, в зимника; тя ще замеси днес прясна погача за мене - скъпия ѝ гост. Не, това не е мама, но - ето, всичко започва както някога, и песента на ранобудните петли, и тихите стъпки вън, и бледнеещото небе над Селечка.

Прилепчанки на чешмата, 1917 г.

Още

Полковник Борис Дрангов: Винаги горди юнаци и никога бити негодници!

Полковник Борис Дрангов: Винаги горди юнаци и никога бити негодници!

Обличам се бързо и заставам до прозореца. Една след друга изчезват далечните звезди в светлеещите дълбини на небето, а отсреща високо се издига тъмният силует на планината. Над покривите пред мене все още тежи дрезгавина, ала все по-ясно се открояват високите бели комини. Далече негде тракат обковани колела - усърден работник тръгва към полето и сякаш го виждам как се кръсти набожно, после замахва с ръка и кончето му дръпва колата, която се клатушка и подскача по неравния калдъръм.

Още

Коледа в далечен спомен от миналото (галерия)

Коледа в далечен спомен от миналото (галерия)

Все още сънливо птиче изписука, свито в топлото си гнездо, ето и друго се обажда между клонките на близкото дърво. Цял рояк сиви, рошави врабчета се изсипват на отсрещния покрив и, мълчали цяла нощ, започват да цвърчат едно през друго; и тъй ще бъде през целия ден, от клон на клон, от покрив на покрив, или там, край кокошарника, ще подскачат, ще цвърчат, неуморни и ненаситни. Някой минава край затворената ни порта, приближават се и други двама откъм горния край на улицата, дочувам гласовете им.

Неусетно става съвсем светло, негли изеднаж се разтварят врати и прозорци, по улиците и дворищата отекват гласове и стъпки, крякат кокошки, на площада отвъд лае куче, надига се и детска глъчка, а далеч отсреща, върху голия лоб на Будимаж слънцето слага златна корона.

Още

"В България след Съединението" - разходка и размисли с Джузепе Модрич  (ОТКЪС)

"В България след Съединението" - разходка и размисли с Джузепе Модрич (ОТКЪС)

С разтуптяно сърце наблюдавам пробуждането на родния ми град и пламналите в слънчев блясък планински върхове насреща. В това светло лятно утро, сред тая весела глъчка и тропот, и птичи песни, душата ми се пробужда ликуваща след тъмна нощ от двайсет години.

На вратата на стаята ми се показва моята малка племенница. Тя е в светла дрешка и ми се усмихва:

- Добро утро, чичо!

- Добро утро, мило! Днес пак ще се разхождаме, нели? От улица в улица, ще излезем и вън от града, ще отидем навсякъде, дето съм играл и лудувал през най-щастливите дни в живота си. Искам всичко да си спомня, щастлив, както през ведрите дни на моето детство.

Прилеп, часовниковата кула, 1943 г.

3. Родният град

Още

Как България става от поробена държава - полусвободно княжество

Как България става от поробена държава - полусвободно княжество

По улиците на Прилеп - моя роден град - на всеки ъгъл, на всеки кръстопът ме пресрещат спомени. Те ме спират на всеки кръстопът като весели посрещачи, с приветливо усмихнати лица. Стари и млади люде и деца - мои връстници от преди двайсет и повече години. В празнично рухо са облечени и бледите багри по облеклото им, нежно румените им лица и ръцете им са тъй чисти, дори прозрачни в топлия сяй на свежото юнско утро. Малка, бледа ръка притиска на млади, все още детски гърди клонче току-що разцъфнал йоргован и няколко стръка бели благоуханни зюмбюли, две очи ме гледат радостно учудени.

- Добре дошъл, добре дошъл! - кимат ми те всички дружелюбно и аз чувам познати гласове, които не бях чувал тъй отдавна.

Неусетно изчезват едни, други ме посрещат по-нататък.

- Добре дошъл!

Аз ги познавам един по един, назовавам ги по име в паметта си, на устните ми напират незабравими думи, ръката ми потрепва, искам да ги докосна с плаха радост - да не би изеднаж да прекъсне тоя прекрасен сън в далечни спомени.

Димитър Талев при завръщането си в родния град Прилеп през юни 1941 г.

Още

Излезе книгата "Непознатият Яворов"

Излезе книгата "Непознатият Яворов"

Не, още не са преболели раните на раздялата. Не изглеждаше ли безкрайна мъката през последните години? Към отсрещния край на улицата се спира някаква сянка. Аз се взирам и не мога да позная в нея никого, не зная и дали ме чака тя, като тия весели посрещачи, които изчезнаха някъде с тих, твърде далечен шум. Взирам се с болка и не смея да пристъпя - боя се, че няма да я стигна никога, няма да я позная никога.

Край старите стени от двете страни на тясната улица безшумно се плъзгат други такива сенки, усещам ги как отминават едвам видими и бързо изчезват. Няма да ги видя вече никога, няма да ги позная дори и тук, по тия стари улици, дето съм ги срещал преди и може би съм ги обичал. Ето и болката по туй, което е загубено завинаги. Чувствувам се безмилостно ограбен от времето, което минава и никой не може да го спре, руши, повлича в безкрая, заличава всяка следа и в нашата памет, и в сърцето ни.

За един миг или кой знае за колко време оставам съвсем сам на улицата. Сърцето ми тежи като нагорещен камък. Но не искам, не искам да скърбя в тия неповторими дни на моето завръщане в родния град!

- Хайде... - чувам изеднаж далечен глас.

Та това е нашата улица!

Още

Никола Жеков - спорният генерал, фанатично влюбен в народа си

Никола Жеков - спорният генерал, фанатично влюбен в народа си

Прекрасният сън продължава. От нашата порта излиза мама. Тя е пременена празнично, оглеждам се и аз - и аз съм облечен в най-хубавите дрехи, които съм носил в живота си. Донесоха ми ги направо от Солун: сиво палтенце и панталонки, с бял нагръдник и синя пантлика, а вчера ми купиха и алено фесче, което стои малко несигурно на остриганата ми глава. Мама ме улавя за ръката и казва:

- Хайде, ще идем на гости у тетка ти Йоанка.

Предстои ни чудесно пътуване почти през целия град. Едва-що сме излезли на улицата, насреща се задава татко с неколцина свои приятели. Те се събират всеки празничен следобед и по цели часове говорят неясни думи за далечни страни и държави, които воюват или се готвят да воюват, и най-вече говорят за най-хубавата, най-милата от тях - Бугария. Татко ни поглежда с гордост, мама му кимва едвам забележимо усмихната и бърза да отмине, че не е прилично да се спира насред улицата при толкова мъже.

Подписът на Димитър Талев

Още

Преди век България е жестоко наказана с Ньойския договор

Преди век България е жестоко наказана с Ньойския договор

Минаваме през църковния двор. Тихо е тук през тоя празничен следобед. Листата на старите тополи шумолят, трите чешми под камбанарията шуртят в мраморното корито, прозорците на църквата ме гледат тъмни и тайнствени, навътре негде в мрака проблясва една-единствена свещица или кандило като око и сякаш следи зорко всяка наша стъпка. Мама набожно се прекръства три пъти, кръстя се и аз в неясна тревога и подръпвам ръката ѝ - да излезем по-скоро от тоя страшно тих двор.

Улиците на другата страна на църквата и людете, които срещаме тук, ми са по-чужди. Заглеждам се с любопитство във всяка къща, във всяка отворена порта, в някое куче, изправено с предните си нозе на високия праг, и мама на свой ред подръпва ръката ми. Ето и реката. Дълго вървим покрай самия високо иззидан бряг, а водата долу шуми, клокочи примамливо, непоносимо горещо става в новите ми обувки. Аз зная, във водата долу има мънички сребърни рибки и е тъй приятно да шляпаш в нея с боси нозе. От планината иде тая вода - какво ли е там? - и тече, тече, непрестанно, а понякога приижда със страшна сила, прелива над високите брегове, събаря мостовете, потича по улиците, мътна и студена.

Още

В битка за Отечеството: Когато капитаните побеждават генералите

В битка за Отечеството: Когато капитаните побеждават генералите

Тетка Йоанка ни посреща, въвежда ни в широката полутъмна стая и аз тихо сядам на миндера между нея и мама. Отсреща се зеленеят прозорците - вижда се градината на тетка Йоанка. Тая градина винаги ме привличаше с голяма сила, може би защото беше и страшно там, зад къщата, между високите стени, сред гъста зеленина. В тая малка джунгла никога не се чуваше човешки глас, а в сплетените треволяци и бурени все току шушнеше нещо тайнствено и застрашително. Ала по провисналите гранки на дървесата тежаха китки и цели гердани зрели плодове, и там, в гъсталаците, имаше птичи гнезда.

Сега чакам друго нещо, чакам мълчалив и смирен. Най-сетне тетка Йоанка рече:

- Много ти е послушен Димче, много!

Мама се усмихва и слага ръка на главата ми. Аз привеждам клепки и бузите ми пламват - съвестта ми не беше съвсем чиста.

Тетка Йоанка става, дига края на фустана си, дига края на втори фустан и сетне мушва ръка в бездънния джеб между диплите на трети фустан. Следя с крайчеца на окото движенията ѝ. Подава ми, както винаги, шепа леблебии и зърна сухо грозде - малко мекички, затопленички, но това бяха най-вкусните стафиди, които съм ял в живота си.

Писателят в кабинета си

Докато двете жени са залисани в разговора си, незабелязано се вмъквам в тайнствената градина. И се връщам със скъсани панталони. Мама надава вик:

- Боже! Новите панталони... от Солун! Все така ти се случва. Боже, ами сега!

На връщане, през тихия църковен двор, пред тъмните прозорци и мъждукащото кандило навътре в тъмнината, с горест произнасям първата си молитва:

- Боже, все така ми се случва!

Та и сега, и сега все така ми се случва, Боже.

Още

Героят от Булаир - воинът, който не знаеше да мрази

Героят от Булаир - воинът, който не знаеше да мрази

Някога стените на старата църква бяха от бигорлив камък и с двойни ивици от червени тухли. Сега са бели. Загрозила ги е невежествена ръка. Насреща стърчат опушените стени на училището, в което учих някога. Прозорците му зеят празни, зее и широката му сводеста врата, която винаги си спомнях с венец от пролетни цветя, както я украсявахме за Свети Кирил и Методий. Влизам вътре по едно купище пръст и изпочупени тухли. Гробовно глъхне грозната празнина между четирите обгорени стени. Не се чува детска врява, нито гласовете на любимите ни учители. Вражеска ръка унищожила с огън тая гордост на Прилеп.

Отново тръгвам по тесните улици на родния град да търся следите на първите ми радости и на първите скърби, които ни правят по-силни и ни обогатяват с мъдрост. Срещам дружина млади люде, които ме гледат недоверчиво. Те са се родили, израснали са през тия двайсет робски години. Не ме познават и ме гледат като пришелец.

— Деца, деца, аз съм бил преди вас тук и останах верен на тоя град, на всички, които са се родили и умрели в него. Посрещнете ме и вие с доверие, с обич в моя град, в нашия град.

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg

Снимки: "Изгубената България"

Още

Преди 105 години Яворов напуска живота охулен и изоставен

Преди 105 години Яворов напуска живота охулен и изоставен

Още

С Димчо Дебелянов на фронта: Аз отивам и зная, че няма да се върна

С Димчо Дебелянов на фронта: Аз отивам и зная, че няма да се върна

Още

Димитър Димов: И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си

Димитър Димов: И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си

Още

Пенчо Славейков: Когато ме изгубите, само тогава ще ме намерите

Пенчо Славейков: Когато ме изгубите, само тогава ще ме намерите

Още

Елин Пелин: Нашата литература се разширочава, но не се вдълбочава

Елин Пелин: Нашата литература се разширочава, но не се вдълбочава

Още

Елин Пелин: Веднъж ме запознаха с... мене си, а друг път не ми повярваха, че съм аз

Елин Пелин: Веднъж ме запознаха с... мене си, а друг път не ми повярваха, че съм аз

Още

Йовков отблизо: Само на честната душа вратата е така отворена

Йовков отблизо: Само на честната душа вратата е така отворена

Още

169 години от рождението на Вазов: България е вечната спътница в живота му

169 години от рождението на Вазов: България е вечната спътница в живота му

Още

Изгубената България: Последните дни на Алеко Константинов

Изгубената България: Последните дни на Алеко Константинов

Още

Константин Щъркелов: Когато рисувам, аз чувам музика

Константин Щъркелов: Когато рисувам, аз чувам музика

Коментирай 8

Календар

Препоръчваме ви

Как се е отбелязвал празникът на светите братя Кирил и Методий някога в Македония?

Нека запазим спомените за славните времена и с тях ободрим идните поколения за величието на българския род!

Като развихрена стихия, българските войски летяха от победа на победа (снимки)

В деня за почит и преклонение пред подвизите, храброста и достойнството на българската армия, ви разказваме за геройството на един обикновен войник, редник Иван П. Илиев

Свети петък с вдъхновение за самопожертвувание в нашите помишления и действия

"Нека се надяваме, че скоро ще имат възможност народните водачи да проявят свободно своите грижи за окончателното излекуване на нашия народ от недъзите на партизанството и че ще проявят оная любов едни към други, каквато Исус е проявил дори към своите палачи в днешния ден, когато са го разпнали между двама разбойника."

Руско-турската освободителна война в снимки

Празнуваме 144 години от Освобождението на България

Децата я носят и очите им все по небето шарят

Недейте забравя да подарите мартеници на близките си. Но искрено, топло.