ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Не е страшно да паднем, страшно е да не знаем да станем...
157 години от рождението на генерал-лейтенант Кръстю Златарев
Редактор : / 9036 Прочита 23 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
Кръстю Христов Златарев е роден на 23 февруари 1864 г. в Охрид. През 1884 г. завършва Военното училище в София и на 30 август е произведен в чин подпоручик. Зачислен е в 13 пехотен Рилски полк.
Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като командир на III рота на запасната дружина на Втори пехотен Струмски полк. Сражава се при село Баня, Трънско, при Врабча и Сливница (5-7 ноември). В боевете при Келташ на 15 ноември е ранен, но продължава да се бие, като не позволява да бъде отнесен в лазарета.
Награден е с орден "За храброст" IV степен.
Генерал-лейтенант Кръстю Златарев (1864-1925)
На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик, на 1 януари 1889 - капитан, а от 25 февруари 1900 г. е майор.
Назначен е за командир на дружина в Девети пехотен резервен полк и остава на тази служба до 1907 г., като междувременно, на 27 септември 1904 г. е повишен в чин подполковник.
През 1907 г. е назначен за помощник-командир на 12 пехотен Балкански полк в Стара Загора. От 27 март 1910 г. е командир на 29 пехотен Ямболски полк. На 4 септември 1910 г. е произведен в полковник.
През Балканската война, начело на полка си, участва в боевете и превземането на Лозенград и в щурма на Чаталджа на 4 и 5 ноември 1912 г.
Българската пехота на позиция преди щурм, Чаталджа, 1912 г.
Полкът му показва чудеса от героизъм и заема форта Иллери табия на Чаталджанската позиция. Полкът не получава подкрепа и е принуден да се оттегли на позицията си. Командирът полк. Златарев е ранен.
Участва и в овладяването на Одринската крепост, като на 13 март 1913 г. полкът му превзема форта Илдъз табия. За проявената храброст при сраженията полковникът е награден с орден "За храброст" III степен.
По време на Междусъюзническата война 29 пехотен Ямболски полк и 32 пехотен Загорски полк удържат настъплението на 5 гръцки дивизии по направлението Кукуш-Лахана. Героизмът на българските войници и офицери дава възможност на населението да се изтегли към България.
След превземането на Кукуш от гърците, градът е унищожен. Полкът на полк. Златарев воюва срещу гръцките войски и при Злетовска река, Щип, Брегалница, в Кресненското дефиле, Горна Джумая, село Церово.
След войните, през 1914 г. Златарев поема командването на I бригада от Седма пехотна Рилска дивизия.
Десет дни преди мобилизацията за Първата световна война, през септември 1915 г., е назначен за командир на новосформираната 11 пехотна Македонска дивизия, съставена от българи от Македония и Одринско - доброволци бежанци, неслужили в българската армия, както и дезертьори от сръбската и гръцката армия.
Част от 11-та пехотна Македонска дивизия
Общият брой на войниците и офицерите е над 33 хиляди. Началник-щаб на дивизията е полк. Петър
Дървингов от Кукуш, командир на II пехотна бригада е полк. Григор Кюркчиев от Прилеп, командир на III пехотна бригада е полк. Александър Протогеров от Охрид, а командир на Пети пехотен Македонски полк, който също е в състава на дивизията, е назначен легендарният подполковник Борис Дрангов.
Под командването на полк. Златарев през есента на 1915 г. полковете на Македонската дивизия побеждават сърбите и французите при Криволак на 21 ноември, където македонските полкове атакуват главната позиция на френските войски, удържала на атаки повече от месец, при Струмица, Градско, гара Удово, където е разбита дивизията на генерал Сарай, при Бистренци, Богданци, Валандово, Неготино и Кавадарци.
На 1 януари 1916 г. Кръстю Златарев е произведен в звание генерал-майор.
Генерал-майор Кръстю Златарев (вляво) и подполковник Петър Дървингов
През 1916-1917 г. неговата дивизия заема позиции по южните склонове на Беласица планина, а част от нея е включена в подкрепа на българските части край Дойранското езеро. Полковете на генерала воюват срещу англичани и гърци, като отразяват всичките им офанзиви без да отстъпят нито педя земя.
Заедно с дивизиите от Първа армия спират настъплението на Съглашението през септември 1918 г. на Дойранския участък на Македонския фронт. Генерал Златарев никога не се поколебава да бъде в първата линия на бойците и да ги окуражава.
След подписването на Солунското примирие в края на септември 1918 г. дивизията се оттегля по посока на Горна Джумая, където е демобилизирана, а през април 1919 г. е разформирована.
На 25 юни 1919 г. Кръстю Златарев е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса.
Участникът в четири войни, блестящият командир, сражавал се наравно с войниците си и неколкократно раняван, успява да избегне смъртта. Тя обаче го застига далеч от бойното поле, съвсем неочаквано и немислимо, в мирно време. Ген. Златарев загива при атентата в църквата "Света Неделя" на 16 април 1925 г.
Дни след трагичната гибел на генерала, служил при него офицер разказва своите спомени за забележителния пълководец:
"Чух първи път за него през нощта в атаката на Чаталджанската позиция в 1912 г.
" - Кръстю Златарев, полковник Златарев, командир на 29 пехотен полк, превзел с полка си посоченото му в заповедта за атаката на тази позиция укрепление; ранен тежко, недостигнал целта. Жалко, че заповядаха да се оттеглим".
Това беше новината, която се носеше от уста на уста на войници и офицери в паметната нощ, когато атакувахме укрепената чаталджанска позиция.
Тогава узнах, че той е раняван и в Сръбско-българската война в 1885 г., че е охридски българин, и къпан в тамкашните езера, милван от лъчите на палещото македонско слънце, слушайки легендите за Цар Самуил.
Ако само неколцина храбри и упорити началници биха достигнали същия успех преди да се получи заповедта за оттегляне от тази позиция, картата на нашата държава днес би включвала, може би, родния град на Златарев, столицата на Самуил - в една с тези на Симеон и Асен.
Тогава чух за него.
Генерал-майор Кръстю Златарев като командир на 11 пехотна Македонска дивизия, 1916 г.
Видях го през лятото в 1915 г., на едни маневри около Дупница. Той командваше едната бригада от 7 пехотна Рилска дивизия, аз бях командир на дружина в един от полковете на другата бригада от същата дивизия.
Войниците от мирновременните големи войскови единици бяха сведени за маневрите в по-малки части, но във военен състав. На освободените по този начин от командване висши офицери се възлагаше ролята на "посредници" - да следят действията на някои от маневриращите части и да ги подлагат на критика при разбора на маньовъра, след завършека му.
При мен, при командваната от мен дружина, бе назначен за посредник полковник Златарев.
Това беше един строен полковник, който носеше гордо красивата си и усмихната глава върху прави и широки плещи.
В началото, при задаване задачата от началника на дивизията, аз влязох в спор със Златарев върху смисъла на задачата, с едно малко предубеждение, че зная повече от старите.
През всичкото време докато аз действувах, той се държа достойно и се ограничаваше само да наблюдава.
При разбора той не се постара да търси и критикува дребнави грешки, за да блесне със знанието си. Държа се удивително безпристрастно. Сам честолюбив, той се мъчеше да не изпусне една обидна дума. Говореше отривисто, малко, и като че се стараеше да измерва казаното от него да не би да произнесе макар и една лоша дума.
Тогава разбрах, че имам работа не само с един храбър и строен началник, но и с един знаещ, вещ и със здрава мисъл офицер; един човек умен и характерен, на когото охотно и драговолно се подчиняваш.
В голямата война служех в неговата дивизия.
Видях го във вихъра на борбата при Криволак и при известието за отнесения крак на Кюркчиев, един от бригадните му командири, който загина заедно с него на Велики Четвъртък в "Св. Неделя". Беше все така горд, красив и спокоен.
Видях го да проверява лично успехите ми в боя, на самото място, с риск за живота си - да види лично, преди да ти благодари за успеха. И когато противникът ни съзря и откри усилена артилерийска стрелба срещу нас, понеже нямаше где да се прикрие, седна, но не легна, и запуши цигара, като се стараеше да бъде тъй спокоен пред смъртта, както бе спокоен и при разбора на маневрите.
Видях го и при неуспеха ми в боя - когато англичаните биха една моя изнесена много напред застава. Пак дойде да провери лично, преди да упрекне.
"Ще водите Вие, ще бъдем на коне" ми каза той.
Аз знаех какво значи това - знам ли лично аз в подробности местността, на която съм пратил заставата да мре. Поведох го с малката му свита. Той отиваше в едно място много рисковно за един началник на дивизия - три километра пред бойната линия. Не се опитах да го отклоня, защото заповедта му не търпеше възражение. Провери на самото място от мнозина войници и офицери.
Решението му бе, че поема отговорността за случилото се върху си.
Той умееше и не се боеше да поема отговорности.
След войната, през 1921 г., когато се върнах от плен, той дойде да ме види. Бях отслабнал и болен. Преживял бях с коравост цялата трагедия на нашето отечество, но когато видях този човек, облечен в балтон прекроен и боядисан от офицерския му шинел; когато видях вместо познатото ми жизнерадостно лице образа на един изтощен човек, с черти по него на аскет, сърцето ми се сви от болка и едва задържах сълзите си.
В него като че съзрях в този момент олицетворение на унизена и оскърбена България.
- Много сте отслабнали, господин генерал, му казах аз.
Той се наведе към ухото ми, за да не го чуят присъствуващите и ми каза:
- От един месец почти гладувам и жена ми е болна."
След това продължи гласно:
- Гледай да се оправиш, че може да потрябваме. Светът е колело. Не е страшно да паднем, страшно е да не знаем да станем".
В деня, когато софиянци манифестираха радостта си за избавлението на Царя при Арабаконак, той ми каза:
- Много подлеци има тук в София. Трябва бързо и решително да се справи властта с тях, инак ще ни кълнат идните поколения.
На Великия Четвъртък видях този самоотвержен и храбър войник в черквата "Св. Неделя" где бе дошъл да се прости с покойния зап. генерал Константин Георгиев. Там загина той, пощаденият в толкова боеве и войни от вражеските куршуми и снаряди. Загина от адското злодеяние на тия подлеци, за които той много пъти казваше, че трябва да се обезвредят.
Мир на праха му.
Л. Стоянчов (зап. полковник),
в. "Отечество", май 1925 г.
По-малкият брат на генерала, Андон Златарев, е революционер от ВМОРО, убит с цялата си чета при сражение с турски аскер на 26 март 1902 г. край винишкото село Гърляни.
На името на Кръстю Златарев е кръстен Гранично контролно-пропускателният пункт "Златарево", разположен на границата между България и Република Македония на мястото, където в годините 1915-1918 е бил щабът на 11-а пехотна Македонска дивизия. На 31 юли 2014 г. на ГКПП "Златарево" с официална церемония е открита паметна плоча в чест на военачалника. Събитието съвпада със 150-годишнината от рождението му и 55 години от разкриването на пункта.
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}