На 27 ноември се навършват 100 години от подписването на унизителния за България Ньойски мирен договор, поставил край на участието на страната ни в Първата световна война. Според клаузите на договора България губи територия в размер на повече от 11 хил.кв.км, 2 милиона българи са оставени под чужда власт, лишени сме от правото на наборна армия, иззето е оръжието и сме обречени на тежки дългогодишни репарации.

Страната ни търпи унижение не само чрез клаузите на печално известния мирен договор, но се налага да понесе и тенденциозното отношение към българските преговарящи. В делегацията на Парижката конференция, освен първите държавни мъже, начело с министър-председателя Теодор Теодоров, е и проф. Георги П. Генов - юрист, член на Радикалната партия - в ролята си на експерт. През 30-те години той издава монография на тема "Ньойският договор и България", а през 1941 г. в списание "Отец Паисий" професорът разказва личните си спомени за дните на преговорите, в които реално България не е допусната да участва.

Кметството в Ньой сюр Сен, където на 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва мирния договор.

"Сутринта на 26 юли 1919 г., със Симплонския влак, българската делегация пристигна на Лионската гара в Париж. Посрещнаха ни външно любезни, но твърде сдържани посрещачи. Настаниха ни в приготвените автомобили и направо ни отведоха в "Мадридския замък", в парижкото предградие Ньойи на Сена. Още на гарата разбрахме, че не ни посрещат като гости, а като пленници: във всеки автомобил се настани по един цивилен полицейски агент. Затворничеството почувствахме още по-добре, когато влязохме в "Шато дьо Мадрид": железните врати се затвориха и стражата остана да ни пази.

Всичко това ни смути и наскърби. Светът не помнеше отдавна подобно отнасяне с бивши противници, дошли да сключат мир и да възстановят нормални отношения между народите, които досега бяха неприятели, но за в бъдеще са повикани да живеят в мирни и приятелски отношения.

Мярката беше наистина обща за всички противници; германците бяха вече претърпели страшно наказание във Версай, а австрийците го изтърпяваха по същото време в Сен-Жермен. Никакви мотиви не можеха да оправдаят тая мярка, освен желанието да се унижат докрай бившите неприятели и да се заставят постоянно да чувстват своето унижение.

Теодор Теодоров и Александър Стамболийски излизат от сградата на френското външно министерство, 19 септември 1919 г.

В Ньойи пристигнахме без да бъдем осведомени за онова, което ни очакваше. Във всеки случай, още в Триест имахме едно неособено благоприятно указание. Там научихме за постигнатото споразумение между италианската делегация, от една страна, и гръцката и сръбската от друга - за разпределението на териториите. Това споразумение, твърде естествено, ставаше за сметка на победените. Всички надежди, че италианската делегация ще подкрепи българските искания, особено за създаването на една автономна Македония, изчезваха. По тоя начин България оставаше на волята на победителите, за които знаехме вече как постъпиха с германците.

Наистина, някои измежду нас се утешаваха, че ние не сме така виновни за войната, че ние нямаме никакви преки политически или лични сметки с великите държави победителки, че ние дори не бяхме в отношения на война със Съединените Щати. Но какво значение можеха да имат тия съображения пред факта, че ние бяхме не само победени, но и постоянно клеветени от нашите съседи в извършване на невидени и нечувани злодеяния през войната в окупираните области, особено в Моравско, без да бъдем в състояние да се защитим, при условията, при които бяхме поставени: далеч от нашата страна, откъдето биха могли да се опровергаят най-лесно изнесените обвинения, и сами лишени от възможност да се свързваме с външния свят.

Парижкият печат ни посрещна враждебно, с изключение на някои по-леви и десни клерикални вестници. Вестник "Фигаро" още същия ден публикува тенденциозни телеграми, в които се твърдеше, че агитациите против съглашенците се засилили в цяла България. В същия дух писаха "Журнал де Деба" и "Тан". Те повтаряха измислените от сърбите и гърците обвинения против нас. Впрочем, ние знаехме, че тия вестници са отдавна в услуга на нашите противници. Тези вестници и след това писаха най-невъздържано против България по въпроса за репарациите.

Вестниците "Енформасион" и "Л"ьовр" дадоха статии в наша полза. Бившият министър, социалистът Марсел Самба, пишеше: "Триумфът на Съглашението не може да промени народността на македонското население. То се е чувствало и продължава да се чувства като българско. Говорят, че българите трябва да бъдат изгонени от крайбрежието на Егейско море. Искат да откажат всякакъв достъп на България до това море! Но това ще бъде най-голямата пречка за бъдещото помирение между балканските народи".

Хотел "Шато дьо Мадрид", където е настанена българската делегация.

Думите на Марсел Самба, още когато ги четях, ме дълбоко разчувстваха. Неговото безпристрастие и откровеност пленяваха. Уви, те не можаха да имат никакъв отзвук в коравите сърца на нашите противници, които се вълнуваха само от една мисъл: да смажат своите дотогавашни неприятели и да заграбят колкото е възможно повече техни земи.

Вестник "Енформасион" в своя статия от 27 юли 1919 г. открито заявяваше, че "ако се дадат български земи на Румъния, Сърбия и Гърция, ще имаме договор по-лош от Букурещкия!" Българското правителство, продължаваше вестникът, не предявява определени териториални искания, а настоява, въз основа принципите на Уилсън, да се прибегне до плебисцит във всички спорни територии, под контрола на Съглашението и предпочтително под тоя на Америка.

Освен тези вестници, също така и монархическият вестник "L"Action Française" се застъпваше за създаването на една автономна Македония.

Граждански протест в София срещу Ньойския договор

За съжаление, кръговете около конференцията бяха много далеч от подобни разбирания. Тях не ги интересуваше нито правдата, нито Балканската федерация като една политическа възможност за улесняване разбирателството между балканските народи.

В броя от 28 юли 1919 г. на в. "Журнал де Деба", отговори известният Леон Саваджиян, който, след като бе живял дълго в България, бе постъпил на служба у нашите съседи. Той се нахвърли срещу личността на българските делегати. Всички носели германски манталитет. Въпреки усилията им да се представят за "верни" на Съглашението, мъчно можели да прикрият своята привързаност към Централните сили. "През войната, пишеше той, демократи, народняци, радикали, социалисти, земеделци бяха прокламирали необходимостта от тържеството на прусащината и чрез нея да създадат Велика България".

Постепенно свикнахме с нашия затвор. Помирихме се с мисълта, че в столицата на свободолюбива и демократическа Франция могат да се държат затворени, като престъпници, представителите на победените държави. Разбрахме, че за нашето затворничество бяха допринесли твърде много и нашите съседи. Техните първи делегати настоявали пред председателя на конференцията Клемансо, да ни държат, колкото се може по-строго, за да не се свързваме с никого и да не "сеем интриги".

Очевидно, нашите съседи се бояха за своите несправедливи каузи, бояха се да се не хвърли светлина върху истинското положение на Балканите и затова искаха на всяка цена да ни изолират. Особено се бояха от всякаква връзка между нас и някои американски кръгове около конференцията, които имаха по-други разбирания за нашите работи. Не позволиха нито една среща с някои от нашите приятели. Джеймс Баучер напразно се мъчи да влезе във връзка с нас. Клемансо, който беше изцяло в услуга на нашите противници, ги слушаше във всичко. Нашият затвор, въпреки нашите настоявания и протести, оставаше твърде строг. Стамболийски го сравняваше със софийския затвор. Разликата намираше в това, че вътрешният двор на последния бил значително по-широк, по-просторен от тоя на Мадридския замък.

Българската войска заминава за фронта, 1915 г.

Карта на границите на България от Константинополската конференция 1876 г. до Ньойския мирен договор

Още

Българска изложба във Виена по повод 100 години от Ньойския договор

Рядко излизахме до пазара в Ньойи или до съседния Булонски лес, придружени всички от детективи. Понякога Стамболийски успяваше да се види там за много малко време с Коста Тодоров, който бе свободен и на служба у французите. Почти всякакви други срещи бяха изключени. Режимът започна да става по-мек, едва когато конференцията взе окончателни решения по нашите въпроси, особено когато се свърши с въпроса за Тракия. Тогава чак нашите съседи се успокоиха и престанаха да се боят от нашите "интриги".

Разрешаването на българските въпроси тръгна твърде бавно. Причината за това бе поведението на американската делегация. Тя взе по много въпроси, особено по тракийския, нашата страна. Когато ние пристигнахме в Париж, Удроу Уилсън и неговият министър Лансинг бяха заминали след подписването на Версайския договор (28 юни 1919 г.) за Америка. Новият председател на американската делегация, Франк Полк, не бе още пристигнал, но становището на американците по балканските въпроси бе известно на конференцията. Уилсън, който искаше да остане донякъде поне верен на своята програма от 14 точки, настояваше за една доста радикална териториална промяна на Балканите.

Още

Ньойският договор: Болката, унижението и незапомнените истини

Както обясни по-късно в една конференция в София, състояла се на 24 декември 1926 г., американският професор Мънро, който беше в американската делегация, Уилсън е искал първоначално да се направи коренна политическа реорганизация на Балканите.

Професор Мънро бил натоварен да проучи въпросите и да представи доклад за промените, които е наложително да станат в съгласие с народностния принцип. Професорът внесъл доклад, с който иска: Южна Добруджа, по Петербургския протокол (без Силистра), да се върне на България. В Тракия България трябваше да добие Мидия-Енос, според Лондонската конференция от 30 май 1913 г. От Енос границата вървеше по Егейския бряг до устието на Струма, като езерото Тахинос остава поделено между България и Гърция. След това българската граница слизаше в Южна Македония, като обхващаше Воден и Енидже-Вардар, които оставаха в българските предели, а Караферия на Гърция. После българската граница трябвало да завие към Албания до планината Грамос. По-нататък границата оставяше Ипек в Албания, а Дебър в България. На север границата следва линията, установена по Сан Стефанския договор, с известни отклонения, като включваше половината от спорната зона в българските предели.

Още

Какво донесе на България Ньойският мирен договор - бургаски историк с ретроспекция век по-късно

Тая радикална програма, колкото и да отговаряше на народностния принцип, нямаше никакви шансове да се осъществи при настроението, което съществуваше на Парижката конференция, спрямо победените народи. Американската делегация разбираше, че не може да поддържа едно подобно пререшаване на Балканския проблем. Все пак, с едно достойно благородство се застъпи за някои от най-скромните искания на България. Американците настояваха България да запази излаз на Егейския бряг чрез западна Тракия, да се направи поправка на границата в Добруджа в полза на България, да се отхвърлят сръбските искания да им се дадат наши земи по западната граница, като се включат градовете Видин, Кула, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич.

Още

Генерал Пантелей Киселов помита 40-хилядна румънска армия с атака "На нож!"

И наистина, в ония тежки дни, ккоито преживя българският народ, изоставен от всички, нападан и осъждан заслужено и незаслужено, единствен негов защитник беше американската делегация. Тя се бори, доколкото можеше, да запази нещичко за нас, презрените и изоставените. Никакви материални или политически интереси не можеха да обяснят тяхното поведение. Великата задокеанска република не чакаше и не можеше да чака от нас нищо. Тя се застъпваше за нас, като се ръководеше изключително от морални съображения и от желание да се поправят поне донякъде неправдите, които се сипеха от всички страни против нас.

Още в броя си от 29 юли 1919 г. в. "L"Ordre Public" пишеше, че по Тракийския въпрос конференцията среща големи затруднения. Българите искат да запазят едно пристанище на Егейско море. Гърция, от своя страна, иска цяла Тракия. Българската теза се подкрепя от Съединените Щати. Допуща се, завършваше вестникът, че американците не ще подпишат договора, ако България не запази едно пристанище на Егейско море.

Още

Изгубената България: Деветоюнският преврат в снимки

Америка единствена настоявала западна Тракия да остане на България. За жалост, констатираше близкият до американската делегация в. "Chicago Tribune", Америка останала сама в тая си позиция, защото Италия, която по-рано споделяла американското гледище, се отказала от него и взела страната на Гърция.

Съобщенията на вестниците не ни зарадваха много. Промяната в поведението на Италия се потвърждаваше, а това беше лош признак. Единствената ни надежда оставаше Америка.

Гърците, естествено, бяха недоволни от новото развитие на работите. Преди пристигането на новите американски делегати, те били сигурни, че всичко, каквото са поискали, ще им бъде дадено, особено след като Италия бе се присъединила към гръцката теза.

Още

Одрин е непревземаема крепост, но за българите – кой знае... (галерия)

Недоволният Венизелос тогава насочи своите отровни стрели по направление, където България би могла да бъде най-вече уязвена. Заговори за "българските зверства". Цялата гръкофилска преса, по даден знак, нададе оглушителни викове против България, като използва някаква анкета, напечатана на френски език в три тома, която бяха извършили сърбите в окупираните земи през войната. Всичко проверено и непроверено, което изнасяше сръбската анкета, бе предадено и коментирано от подкупената преса. Не може да се отрече, че то ни вредеше твърде много. А в същото време затворената в Мадридския замък българска делегация бе в невъзможност да опровергае онова, което се пишеше против нас и да изнесе истината.

За чест на американската делегация трябва още да се каже, че тя се застъпи за нас и се обяви против настояванията на Пашич да се отстъпят нашите Западни покрайнини на Сърбия по стратегически мотиви. Тя се застъпваше и за една поправка на границата в Добруджа, като настояваше Южна Добруджа да се върне на България.

Още

В битка за Отечеството: Когато капитаните побеждават генералите

Българската делегация, лишена от всякаква друга възможност да защити българската кауза, поиска да даде някои осветления на самата конференция. С редица мемоари тя изнесе и защити българското гледище по въпросите, които се разглеждаха в това време пред конференцията.

Но работите започнаха да се развиват не добре за нас. От Вашингтон започнаха да идват обезпокоителни известия. Американският сенат се обяви решително против Версайския договор и против Обществото на народите. Заговори се за отзоваването на американската делегация. Нейният интерес към балканските работи и към самата конференция намаля твърде много. Все пак, американците се бориха дълго да подобрят, донякъде поне, нерадостната съдба, която чакаше България. Но напразно. Не успяха те нито за Тракия, нито за Добруджа, нито за Западните покрайнини. Империализмът на победителите тържествуваше в цяла Европа, не можеше той да не обхване и Балканския полуостров, където имаше най-изострени и най-ненаситни апетити. Френската делегация беше изцяло на страната на нашите съседи.

Още

Героят от Булаир - воинът, който не знаеше да мрази

Американската делегация претърпя неуспех по нашия въпрос, както Уилсън претърпя поражение по всички въпроси, които защитаваше на конференцията. Нашите противници спечелиха всичко, каквото желаеха. Правото на силния празнуваше своя триумф.

В една мрачна дъждовна есенна сутрин, на 19 септември 1919 г., българската делегация беше повикана в "Ке д"Орсе" (френското министерство на външните работи), за да ѝ се връчи приготвения вече проект за мирен договор. Това бе първата ни връзка с конференцията. Тогава Клемансо попита иронично: "Какво нещо е това България - монархия, царство или република?" Българската делегация бе изслушана само за форма и ѝ бе поднесен приготвеният протокол, който екзекутираше, смазваше и унищожаваше България.

Още

Гласове от миналото: Само със спомена за нашите мъртви будители ли ще се задоволим?

След два часа членовете на делегацията се завърнаха и донесоха проекта. Според него границите, които установи Букурещкият договор през 1913 г. си оставаха ненарушими. Македония и Добруджа оставаха така, както бе решил Букурещкият договор, в ръцете на сърби, гърци и румънци. Сърбия вземаше още Западните покрайнини, Царибродско, Трънско, Босилеградско, Струмишко. Западна Тракия оставаше на съюзниците, очевидно с намерение по-късно да я прехвърлят на Гърция. Това беше единствената отстъпка, която се направи на американците - да се разреши въпросът за Тракия по-късно, когато те не ще бъдат на конференцията. България се заробваше икономически. Тя трябваше да заплати 2 милиарда и 250 милиона златни лева обезщетение с 5 % лихва, или всичко повече от 5 милиарда златни лева, независимо от редицата други задължения, които също възлизаха на много стотици милиони златни лева.

Още

Местният вот преди и сега: Всички сеят, без да месят!

Победителите казаха своята жестока и безсърдечна дума. България бе заведена на Голгота. Българският народ се разпокъсваше окончателно, българската държава се смазваше в стопанско и финансово отношение. Отмъщението тържествуваше, правдата бе задушена.

Дълго прелиствах обемистия том на проектодоговора. Дълго четох в оня, скръбен за целия български народ ден, жестоките и безчовечни клаузи, които целяха, ако не да погребат целия български народ, то поне всички негови народни идеали. Сърцето ми се късаше пред невижданата неправда, която се вършеше, пред жестокосърдечието, което проявяваха представителите на цивилизована Европа!

Още

Изгубената България: Решението за обявяване независимостта на България е взето на княжеската яхта

А в това време мисълта ми летеше далеч на изток - там, където бреговете на белия Дунав, на вечно неспокойното Черно море, към китните гори на стария Балкан, към равните поля на златна Добруджа и Тракия, към бистрите води на Вардара, на Охрида син... Всичките тия мили и скъпи страни утре ще научат тежката участ, жестоката съдба, която им отрежда пристрастният, обладан от жажда за мъст и за грабеж, неприятел. Македония, Добруджа, Тракия, Западните покрайнини - всички са обречени на ново, още по-черно робство. Съдиите са уверени, че веднъж завинаги са решили тяхната злочеста съдба.

Тези свидни и близки до сърцето ни земи никога вече няма да видят свободата. тъй бяха уверени тогава в Париж победителите."

Проф. Георги П. Генов, сп. "Отец Паисий", ноември 1941 г.

Още

Изгубената България: А някога празнувахме деня на Кирил и Методий в Солун (галерия)

След изтичане на предоставения ни срок за писмени възражения, които така или иначе не са взети под внимание, окончателният текст на договора е връчен на ръководителя на българската делегация Теодор Теодоров, вече бивш министър-председател, на 3 ноември. На 9 ноември той изнася доклад пред Народното събрание, като прави обстойно изложение по хода на преговорите за мир. Парламентът единодушно гласува резолюция, чрез която изказва протеста си срещу несправедливия договор. Но вече нищо не може да се направи и на 27 ноември 1919 г. новият премиер Александър Стамболийски с омерзение подписва унищожителния за България Ньойски договор.