ПАМЕТНИТЕ ДАТИ
В битка за Отечеството: Когато капитаните побеждават генералите
134 години от Сръбско-българската война
Редактор : / 11186 Прочита 60 Коментара
Снимки: "Изгубената България"
Това е първата война на българския народ след Освобождението и се води за защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Началото ѝ е поставено на 2/14 ноември 1885 г., когато сръбската армия нахлува в България.
Български офицери от Сръбско-българската война, 1885 г.
Актът на Съединението, състоял се на 6 септември с.г., бързо привлича вниманието на международната общественост. Първа реагира Високата порта. Тя изпраща незабавна нота до правителствата на Великите сили, подписали Берлинския договор от 1878 г., с която настоява за възстановяване правата на султана върху Източна Румелия.
Русия се отнася отрицателно към Съединението. Причина за това е отношението ѝ към Княз Александър Батенберг, който вече не се ползва със симпатиите ѝ. Обединението на двете области неминуемо би укрепило положението на българския владетел, а Русия не иска да допусне това.
Като първи знак на неодобрение, Русия незабавно отзовава всичките си офицери от България и нарежда на военния министър в правителството на Петко Каравелов Михаил Кантакузин - също руски офицер, да подаде оставка.
Англия се възползва от ситуацията и е единствената сила, която дипломатически подкрепя Съединението. Тя вижда шанс да спечели позиции в уголеменото Княжество и в същото време да разклати руските позиции на Балканите. В Берлин и Виена отношението е сходно - тамошните правителства подкрепят руското искане за възстановяване на статуквото в Източна Румелия, но в същото време нямат нищо против отслабването на влиянието на Петербург в района и изправянето на Англия и Русия една срещу друга. Франция, макар и стояща по-встрани от събитията на Балканите в този момент се обявява за анулиране на съединистката акция и възстановяване на статуквото; такава е и позицията на Италия.
Съседните на България държави реагират крайно негативно. Отношението на Турция към събитията е съвсем обяснимо - тя губи своята, макар и силно ограничена власт, върху една богата провинция и понася тежък удар върху международния си авторитет. Сърбия и Гърция протестират срещу нарушеното равновесие на полуострова, установено от Берлинския договор. Румъния и Черна гора запазват относително спокойствие.
При създалата се обстановка Великите сили трябва да предприемат някакви действия, тъй като нарушаването на Берлинския договор създава неприятен за тях прецедент. По настояване на турското правителство на 24 октомври в Цариград се открива конференция на дипломатическите им представители, които да обсъдят българския въпрос и да стигнат по възможност до общо решение. Този път обаче силите са изпреварени от събитията.
Правителството на Петко Каравелов още от самото начало на събитията ясно отчита надвисналата опасност и се опитва да я възпре с дипломатически средства. Водят се преговори в Петербург, Париж и Лондон. Българските дипломати в Цариград, Белград и Букурещ се стремят да отклонят всеки опит за външна намеса.
Разбира се, опасенията идват преди всичко от поведението на Турция, която е в правото си да се чувства най-засегната. В Цариград обаче се вслушват в съвета на силите за спокойствие и въздържаност, в гръцката столица също са респектирани от настойчивите искания на Англия да не се предприемат крайни действия.
За съжаление не така стоят нещата в Сърбия, където крал Милан I Обренович реагира особено остро. Раздразнението, предизвикано от успешно проведеното Съединение и от превръщането на България в най-голямата по територия държавна единица на полуострова (без Турция), заплахата за аспирациите на Сърбия по отношение на Македония, разклатеното и нестабилно вътрешнополитическо положение в страната се оказват достатъчни за последвалата авантюра на крал Милан.
Кралят на Сърбия Милан I Обренович
Подтикван тайно от Австро-Унгария, той решава да се противопостави на обединителните действия на българския народ. По негова заповед на 2/14 ноември 1885 г. сръбската армия пресича границите с България и навлиза в пределите на Княжеството. Войната е обявена.
Всички предварителни дадености са в полза на сръбското кралство. То има явната подкрепа на една велика сила с определени политически интереси на Балканите; войската му е добре въоръжена, командвана от генерали с опит и предварително изготвен план за действие; важно значение има и изненадата на първия удар.
В същото време България е в центъра на една международна криза с неясен край, офицерският ѝ кадър е млад и без боен опит. Освен всичко това, тъй като се очаква нападение от Османската империя, българското правителство на Петко Каравелов съсредоточава почти всичките си въоръжени сили на границата с Турция и е абсолютно неподготвено за удар от запад. Поради това навлезлите сръбски войски почти не срещат съпротива и заканата на сръбския крал няколко дни след началото на войната да пие кафе в българската столица изглежда реално постижима.
Сърбия напада България с две армии - основна Нишавска, настъпваща по линията Ниш-София, и спомагателна, Тимошка, към Видин, общо 60 хил. д. (по-късно нараства до 120 хил. д.). От българска страна на границата със Сърбия са разположени Западният корпус на майор Аврам Гуджев (между Дупница и Стара планина) и Северният отряд на капитан Атанас Узунов (в района на Видин), общо 32 хил. д. (в хода на войната българската армия с опълчението достига 100 хил. д.).
Сръбското командване счита, че малобройните български гранични единици няма да могат да окажат съществена съпротива. Именно тук обаче започват неприятните изненади за агресора.
На 2 ноември българският княз Александър I Батенберг издава манифест до целия български народ с призив за включване в отбраната на страната.
И народът откликва, изправяйки се в защита делото на Съединението. Масово се формират доброволчески отряди от бивши опълченци, българи от Македония, ученици.
Първата чета доброволци, участници в Сръбско-българската война
Доброволци от Ученическия батальон, София, 1885 г.
В първия ден на войната сърбите навлизат 15 км навътре в българска територия. Завладяват Цариброд. На 4/16 ноември влизат в Трън и Драгоман. Командването на Западния корпус, осъществявано от майор Гуджев и началник-щаба майор Рачо Петров, решава да проведе главното сражение край Сливница. На позициите там веднага пристига и княз Александър I. Заповедта е агресорът да бъде удържан, докато пристигнат от турската граница нашите войски. За две денонощия те трябва да изминат пеша 400 км!
Княз Александър I на бойното поле
За 20 часа е достигнат Пловдив. Тук няма полковници и генерали с адютанти. Най-старшите са млади капитани и поручици, възпитаници предимно на руските военни академии. В нощта на 5/17 ноември мокри, гладни и изморени българските войници достигат заветните позиции при Сливница. Именно там, от 5/17 до 7/19 ноември се решава изходът на войната.
Още в първия ден на боевете край малкото българско градче, ротмистър Анастас Бендерев нанася тежък удар на сръбските части на височината Мека цръв. На 6 ноември успехите са продължени от действията на поручик Атила Зафиров при с. Комщица. Там ненадейно в решителния миг на боя се включват и македонските харамии на капитан Коста Паница.
"Преминаване на сръбско-българската граница", худ. Антони Пиотровски
Изгубената България: Решението за обявяване независимостта на България е взето на княжеската яхта
Пълни с драматизъм са усилията да бъде задържана Моравската дивизия, която се насочва с обход от юг към София. Отрядът на капитан Стефан Кисов е разгромен край Брезник, но задържа противниковата дивизия, която на следващия ден търпи поражение от частите на капитан Христо Попов при Гургулят. На същия ден, 7/19 ноември, след устремна атака, предвождана от началника на артилерията капитан Олимпий Панов, сърбите са разбити на височината Три уши и започват да отстъпват от Сливнишката позиция.
Тридневното отбранително сражение при Сливница завършва с победа на българската армия и осигурява преминаването ѝ в контранастъпление. От този момент нататък инициативата преминава изцяло в нейни ръце. След пристигането на повечето части от Тракия армията ни е под командването на подполковник Данаил Николаев. На 10/22 ноември е постигната нова победа, край Драгоман, а в следващите няколко дни са превзети Цариброд и Пирот. Пътят към Ниш и пълния погром на сръбската армия е открит.
Участници в битката при Драгоман, снимани скоро след нея
Успешно протича отбраната и на север. Ръководените от капитан Атанас Узунов малобройни български части задържат настъплението на сръбската войска дни наред и са обсадени във Видин едва на 9/21 ноември, когато изходът на войната до голяма степен е решен. Усилията на противника да превземе този български град остават напразни.
В тази обстановка Австро-Унгария, подтикнала Сърбия към военната авантюра, предприема действия за спасяването ѝ от пълен разгром. На 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Рудолф Кевенхюлер-Меч отправя ултиматум до българското командване и лично към княз Александър I за спиране на бойните действия. В противен случай заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Заканата изиграва своята роля - князът заповядва да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия.
Така само за две седмици младата българска войска, без каквато и да е външна помощ подкрепена единствено от родни доброволци, запасни и опълченци, разгромява опитната сръбска армия. Затова Сръбско-българската война е наричана "капитаните побеждават генералите".
Опълченци, участници в Сръбско-българската война
На 9 декември 1885 г. в Пирот между двете съседни балкански страни е сключено примирие, а мирът между тях е възстановен посредством Букурещкия договор от 19 февруари 1886 г.
След гръмкия успех на българската армия, предизвикал всеобщо възхищение, е съвършено ясно, че не може и дума да става за възстановяване на статуквото в Източна Румелия. На 24 март 1886 г. е подписан т.нар. Топханенски акт, чрез който Турция признава съединяването на Княжество България и Източна Румелия в единна държава, при одобрението на всички Велики сили.
За победата на българската войска важна роля изиграват преди всичко голямото себеотрицание и жертвоготовност на войниците и офицерите, които се бият срещу своя противник за отстояване на едно свещено дело. Затова, ако се говори за Отечествена война на България в истинския смисъл на думата, такава е именно войната против Сърбия от 1885 г. Със своите победи при Сливница, Драгоман и Пирот българите защитават с кръв акта на Съединението и правят невъзможен обратният процес на разединение, за което настояват толкова външни сили. В това се състои и историческата роля на благоприятния изход от тази война.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}