ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Героят от Булаир - воинът, който не знаеше да мрази
Навършват се 85 години от смъртта на генерал Георги Тодоров
Редактор : / 11676 Прочита 28 Коментара
Снимки: "Изгубената България"
Има такива мъже, за които любовта към родината, воинската чест, гражданският и патриотичният дълг са над всичко. Един от тях е генералът от пехотата Георги Тодоров. Той е от малкото командири не само в българската, но и в световната история, участвали в пет последователни войни и то в продължение на цели четири десетилетия!
Роден е на 10 август 1858 г. в град Болград, Бесарабия в семейството на българите преселници Стоян Тодоров и Мария Грекова-Тодорова. Тя е дъщеря на Панайот Греков, който се изселва от България по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. и е един от инициаторите за създаване на Болградската гимназия. Негов син и брат на Мария е Димитър Греков - бъдещ политик.
Георги е първородният син в семейството и след него се появяват още четири момчета и едно момиче Всички те стават видни общественици и учени. Александър Теодоров-Балан - бъдещият академик езиковед; Мартин Тодоров - адвокат и кмет на София между 1904-1908 г.; Атанас Теодоров - създател на съдебната медицина, който става известен и като експерт по делото на поета Пейо Яворов, аутопсирал Лора; Михаил Балански - инженер, един от основоположниците на топлофикацията в София; Катерина - следва химия в Париж.
Начално училище Георги завършва в село Кубей, където семейството се мести малко след раждането му.
Продължава образованието си в Болградската гимназия, която дава солидна подготовка на своите ученици.
Едва завършил, научава, че в Кишинев се създава българско опълчение и през 1877 г. с няколко свои съученици заминава през Браила за Букурещ, за да се запишат като доброволци. Присъединяват се към руските войски в Зимнич. Бъдещият генерал е зачислен в I рота на
VII Опълченска дружина. Дружината е изпратена към Шипка, но така и не влиза в бой, а извършва охранителни операции на прохода. През юни 1878 г. достига чин унтерофицер.
След Освобождението решава да се посвети на военното дело и се записва във Военното училище в София.
Завършва през 1879 г. в първия му випуск, този на "бащите" на българската армия. На 10 май е произведен в първи офицерски чин подпоручик в I Софийска пеша дружина.
В своята грижа да създаде подготвено командване на българската войска, началството решава да изпрати в Русия няколко офицери на обучение. Сред тях е и Георги Тодоров.
През август 1882 г. е произведен в чин поручик и малко след това постъпва в Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия. Завършва курса с отличие през 1883 г. Следващото стъпало е Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург. Но малко преди да я завърши, се завръща в България, защото назряват събитията около Съединението. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.
В Сръбско-българската война първо е командир на запасна дружина на IV пехотен Плевенски полк, а по-късно поема Летящия отряд, действащ в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден "За храброст" IV ст.
След края на войната Летящият отряд е демобилизиран и разформирован, а Тодоров получава ново назначение - командир на I дружина към I пехотен Софийски полк. През лятото на 1886 г., готвейки се да замине за Русия и да довърши курса си в Николаевската академия, неоснователно е обвинен в участие и заговор по детронирането на Княз Александър I Батенберг. Арестуван е и е уволнен от армията през септември 1886 г. Убеден в правотата си, той иска разследване, доказва своята невинност и на 1 декември с.г. е назначен отново в редиците на войската като командир на същата дружина. Не след дълго е назначен като инспектор на класовете във Военното училище и на 13 август 1887 г. е произведен в чин майор.
За кратко време печели сърцата на юнкерите и става техен любим преподавател. Съставя учебник по военна география, който е и първият български военен учебник.
През 1890 г., след 5-годишно прекъсване, завършва Николаевската академия в Санкт Петербург. От 1 януари 1892 г. е подполковник, а от 1 януари 1896 г. - полковник. Служи последователно като началник на гарнизона в Севлиево, а в началото на 1897 г. е назначен за командир на XX пехотен Добруджански полк в гр. Разград.
От 1 януари 1904 г. е командир на II бригада от VI пехотна Бдинска дивизия с щаб в гр. Враца. На 1 януари 1910 г. е повишен в звание генерал-майор и е назначен за командир на VII пехотна Рилска дивизия в Дупница.
Доброволци и войници от VII Рилска пехотна дивизия, Разлог 1912 г.
В Първата Балканска война (1912 - 1913) ръководи действията на дивизията на Македонския фронт в състава на Втора съюзна армия. Съдейства на съюзниците за настъплението по поречието на р. Струма и овладяването на Солун.
Влизането на Седма Рилска дивизия в Солун, 28 октомври 1912 г.
През януари 1913 г. Рилци отново доказват своите бойни качества като отблъскват турската атака при Булаир и десанта при Шаркьой.
Следва Междусъюзническата война, в която българската армия се изправя срещу доскорошните си съюзници. Генералът с дивизията си успешно отблъсква сръбските атаки при Калиманци от 4 до 11 юли 1913 г. В чест на героизма на VII Рилска дивизия и нейния началник народът създава песента "Титан Калимански".
За проявени качества по време на войните, заслуга пред Родината и личната му храброст е награден с орден "За храброст" II степен, връчен му на 14 февруари 1914 г.
След войната ген. Тодоров става инспектор на II Военноинспекционна област. На 2 август 1915 г. е повишен в звание генерал-лейтенант. От 7 септември 1915 г. поема командването на Втора Българска армия, с която след включването на България в Първата световна война настъпва по познатите му места в Македония и Солунско.
Като първа задача на поверената му армия е прекъсване на железопътната връзка между Ниш и Солун. С това трябва да се скъса връзката на сръбската и съглашенската войска, която струпва своите войски в Солун. При изучаване на подходящо място за изпълнение на задачата, генералът се спира на град Враня. На четвъртия ден след обявяване на войната мисията е изпълнена, железопътният мост до град Враня е разрушен.
Нашите войски намират града украсен със сръбски и съглашенски знамена в очакване на съглашенските войски, а вместо тях посрещат българските. Моралният успех над противника е голям.
Празничен ден в Щаба на Втора армия, командващият генерал Георги Тодоров поздравява офицерите
На север ген. Тодоров трябва да съдейства на Първа армия за унищожаване на сръбската войска, а на юг - да спре напредването на англо-французите по долината на река Вардар. Съобразил сложната ситуация, генералът разделя Втора армия на две групи. Северна група с ядро III Балканска дивизия насочва от Скопие към Качаник-Косово поле. Южната група с ядро VII пехотна Рилска дивизия трябва да настъпи по долината на река Вардар на юг, да спре настъплението на съглашенците и след това да ги прогони. Като по-важно и отговорно място Тодоров лично поема ръководството на южната група. Само за седем дни славни боеве съглашенските сили обръщат в бягство зад граница. И въпреки че не са преследвани, те спират чак на брега на морето, където ги чакат техните кораби. По-късно заемат позиция около Солун и се укрепват.
Тази победа на Втора армия носи призната слава от Европа на българската войска.
На 15 август 1917 г. Георги Тодоров е повишен в чин генерал от пехотата, след което е назначен за командващ Трета армия на Добруджанския фронт. Не след дълго е назначен за инспектор при главното командване и помощник на главнокомандващия ген. Никола Жеков. На 26 юли 1918 г. заема новата си служба, а от 8 септември до края на Солунското примирие, поради заболяване на ген. Жеков, фактически е главнокомандващ на Действащата армия. Точно в този период стават и най-драматичните и най-трагичните за нашата армия събития.
На 16 септември на целия Западен фронт от Дойранското до Охридското езеро войските на Антантата откриват силен артилерийски огън. Идва и пробивът при Добро поле. На 29 септември
1918 г. България капитулира, а по ирония на съдбата капитулацията е подписана в Солун, градът, в който преди шест години ген. Тодоров влиза като победител.
След демобилизацията на 27 ноември 1918 г. Тодоров е назначен за генерал адютант на Цар Борис III.
След 40 години вярна служба на родината, на 20 август 1919 г. генералът преминава в запас. Скоро след това е избран за председател на Съюза на запасните офицери.
На 22 май 1886 г. Георги Тодоров се жени за Мариета Стоева. Имат две дъщери - Роза и Олга, и син Драгомир, осиновяват и още две деца. На 23 септември 1915 г. - само дни след като генералът е поел Втора армия, в деня, в който е обявена общата мобилизация за включване на България в Първата световна война, едната му дъщеря умира. Той потъва в скръб, но дългът към отечеството и народа стои над всичко! И още на следващия ден воинът е в Кюстендил и Горна Джумая при своите Рилци - да ги ободри, да ги напътства, да ги благослови!
Съпругата му губи живота си 10 години по-късно - при атентата в черквата "Св. Неделя" на 16 април 1925 г., когато е само на 53 години.
Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София. Погребан е с най-високи военни и държавни почести. Опелото е извършено в църквата "Св. Седмочисленици" от Негово Високопреосвещенство митрополит Стефан, а ковчегът, положен върху оръдеен лафет, е съпроводен до Централните гробища от огромно траурно шествие начело с Цар Борис III. Сред другите присъстващи са Княз Кирил, министър-председателят Кимон Георгиев, министри, генералитетът, офицери, редови войници и хиляди граждани.
Траурното шествие на ген. Георги Тодоров по софийските улици, 18 ноември 1934 г.
През дългия си военен стаж той е награден с ордени "За Храброст" II, III и IV степен, орден "За военна заслуга", с германския орден "Пур льо Мерит", с железния кръст I клас и мн.др.
За личността на генерала говорят спомените на неговите съвременници:
"Във време на разгара на Булаирския бой, в качеството му на командир на Седма Рилска дивизия, генерал Тодоров се намираше на командващата височина Байрак Тепе. Гъстата мъгла не позволяваше да се види нищо на повече от 2-3 крачки. Пушечният, картечният и артилерийският огньове бяха достигнали своята максимална интензивност, а липсваха каквито и да е донесения за хода на боя. Изглеждаше, доколкото човек може да вярва на ушите си, че огънят се приближава към нашата страна и страшно мъчително чувство обземаше всички ни при мисълта, че може нашите да отстъпват. В този тежък момент един от най-близките сътрудници на командира на дивизията му заяви, че "счита боя за изгубен, поради което трябва своевременно да се заемат височините при с. Кавак - на 6 км зад позицията, за да се осигури редовното отстъпление на частите от дивизията". В отговор на това мнение генерал Тодоров заяви с твърд глас:
"Аз не считам положението за изгубено! Даже ако частите са принудени да отстъпят, аз имам още неупотребени сили, с които мога да обърна боя в наша полза".
Така и стана - не се мина много, когато се чу отдалечаващото се наше "Ура!". Неприятелят бе контраатакуван и съвършено смазан.
През Междусъюзническата война Седма пехотна Рилска дивизия заемаше височините при с. Калиманци. В боевете на 4, 5 и 6 юли силните пристъпи на тройно превъзхождащия ни неприятел (Моравските дивизии I и II позив и две черногорски бригади) бяха отбити с грамадни загуби, при което черногорците бяха разстроени до такава степен, че излязоха съвършено от строя. На 6 юли вечерта се получи категоричната заповед от командващия Четвърта армия - през нощта всичката артилерия на дивизията и придадените ѝ части да се оттегли пез Царево село към Черната скала (на старата турско-българска граница), гдето трябваше да се оттегли впоследствие и цялата дивизия. Тази заповед се даде поради неуспехите на нашата Втора армия и застращаващото положение на гръцките войски по отношение на единствения удобен и възможен път за отстъпление на артилерията ни - шосето Кочани-Царево село-Черната скала. В отговор на тази заповед генерал Тодоров докладва по телефона на командващия армията:
"Аз и офицерите от щаба ми молим да се отмени тази заповед, изпълнението на която може да компрометира общото положение. Ако гърците пресекат пътя на отстъплението ни, заявяваме Ви, че ще си пробием път с щикове, но няма да останем в плен на гърците".
Командващият армията отговори по телефона, че той не може да отмени заповедта, понеже тя е дадена от командващия на съединените армии, но се съгласи да докладва мнението на началника на дивизията. След половин час командващият Четвърта армия генерал Вичо Диков съобщи по телефона:
"Разрешава Ви се да останете на заетите позиции, но на Ваша отговорност".
Частите останаха и в ежедневни епически борби запазиха позициите и духа си до сключване на примирието - 13 ч. на 16 юли, въпреки засилването на неприятеля с още една - Шумадийската дивизия II позив, която бе изпратена на 9 юли при Кочани от сръбския престолонаследник Княз Александър с думите:
"Вземете Царево село, па хвърлете пушките и се връщайте у дома си".
Примери за подобно на гореизложеното държане на генерал Тодоров могат да се посочат още много, които също така добре характеризират както твърдостта му в критичните моменти, така и усета му правилно да схваща положението и да взема съответно за момента правилно решение.
Но неговата стабилност се прояви не само на бойното поле. По възпитание и убеждение той бе един твърд българин, с високо развито национално чувство. Това се потвърждава със следния факт. В началото на 1914 г. стана откриването в Петроград на паметника на Великия Княз Николай Николаевич, главнокомандващ в Руско-турската война. Генерал Тодоров бе изпратен от българското правителство начело на депутацията, която да присъства на това тържество и да поднесе венец от името на България. Наш пълномощен министър в Петроград беше генерал Радко Димитриев. Последният искаше надписът на венеца да бъде с руски думи и букви. Генерал Тодоров обаче му заяви, че надписът трябва да бъде чисто български! Така и стана."
В речта си на гроба на генерал Тодоров, председателят на Съюза на запасните офицери о.з. генерал Борис Сирманов, произнася следните думи:
"Отива си днес още един от нашите най-големи началници, един от нашите достойни и самоотвержени водачи на своя народ в пътя на победите, славата и величието.
Отива си водачът на славната Рилска дивизия в Балканската война - героят при Булаир. Отива си доблестният командващ на Втора армия. Отива си "бащицата" - любимецът на всички войници от Втора армия.
Отива си един от първите създатели на Българската армия, които градиха нейната сила, циментираха нейната мощ, които създадоха нейния несъкрушим дух!
Ето кого изпращаме ние днес!
Изпращаме войникът, големият боен водач.
Изпращаме човекът, който никого не е мразил, защото не знаеше да мрази.
Изпращаме гражданина, който обичаше повече от всичко Родината и своя народ.
Аз имах честта да бъда за известно време началник на неговия щаб във Втора армия и смело мога да твърдя, че генерал Тодоров леше един от редките водачи на въоръжения български народ. Той знаеше да управлява и да командва. Той имаше ценното качество - да дава пълна инициатива на своите подчинени в щаба си и да ги сплотява около своята личност. Той имаше вяра в подчинените си и безгранична вяра в светлото и велико освободително дело на българския народ.
Генерал Тодоров бе винаги засмян, винаги спокоен, много спокоен, особено в тежки моменти на полесражението и в боя. Той бе упорит в преследване на целта и затова всякога печелеше боевете, които лично е ръководил.
Най-после, генерал Тодоров притежаваше рядкото качество - най-ценното - да печели винаги и навсякъде сърцата и душите на своите подчинени - офицери, подофицери и войници, защото той сам носеше едно рядко добро и велико сърце.
Той бе както казах бащицата на всички и затова с тази любов и преданост на неговите войници, той печелеше победите на българското оръжие.
И след като напусна редовете на родната армия, в която служи 42 години, той продължи да работи, да насажда добродетели сред подрастващото поколение.
В 1923 г. се образува Българският народен съюз "Кубрат" - патриотическа организация, която имаше за цел да научи младите синове на България да обичат Родината, да се гордеят, че са се родили българи и да бъдат готови да умрат за нея!
И генералът се нареди в тази организация редом с младите юноши. И той стана нейният вдъхновител. Той беше пример за всички.
И, без да обръща внимание на своята преклонна възраст, генералът маршируваше с тези младежи, бъдещето и гордостта на България. Той ги придружаваше навсякъде и лете и зиме, газейки калта на нашите села.
Той вървеше все напред бодър и с вяра, че бъдещето на България е в младите, в подрастващите.
Той служи неуморно през целия си живот. Днес си отива, за да почине спокоен в небесните селения.
Бог да го прости и вечна му памет!"
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}