БЕЗДОМНИКЪТ В НОЩТА
Кост по кост вадят останките на Димчо Дебелянов от лобното му място край Демир Хисар
На 2 октомври се навършват 103 години от смъртта на един от най-нежните български лирици
Редактор : / 17644 Прочита 14 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Юлиян Илиев
Динчо Велев Дебелянов, както е рожденото му име, е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица като последното, шесто дете в семейството на абаджията Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. Всички си спомнят за него като за тихо и кротко дете, впечатлително и мълчаливо.
През 1896 г., след внезапната смърт на бащата, за семейството настъпват трудни дни. Гонено от мизерията то се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Динчо получава основното си образование в т.нар. "Жълто училище", по-късно учи в Пловдивската мъжка гимназия - IV, V и VI клас, като повтаря последния клас поради буйство. В Пловдив момчето прави първите си, плахи опити да пише стихове, които обаче по-късно изгаря.
През есента на 1904 г. заедно с майка си, брат си Илия и по-голямата си сестра се преместват да живеят в София и наемат къща на ул. "Оборище" № 46. Динчо се записва в Първа мъжка гимназия.
Той е от най-силните ученици, участва във всички училищни тържества, рецитира стихове, чете слова. Завършва гимназията с отличен успех през 1906 г. През същата година, когато е 19-годишен, на страниците на сп. "Съвременност" публикува първите си творби: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и др. За първи път се подписва като Димчо Дебелянов - струва му се по-благозвучно.
Макар да личи силното влияние на Пенчо Славейков, на когото младият поет се възхищава, стиховете свидетелстват за нова и силна поетическа дарба.
След 1907 г. Димчо Дебелянов публикува в "Българска сбирка", "Съвременник", "Съвременна мисъл", "Художествена култура", "Нов път" и други издания. В хумористичните издания "Барабан", "Оса", "Шантеклер", "Смях" и др. печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други.
Създава и голям брой нежни лирични творби.
През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, със специалност литература, но заради липса на средства прекъсва следването си след две години. Отдава се на самообразование - чете "до замайване", научава френски, руски и английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
Тъй като сам трябва да се грижи за прехраната си, се захваща с всякаква работа. Постъпва в Метрологичната станция като надничар, а по-късно работи като пресметач по земеделска метрология. Работи като репортер и коректор във в. "Ден" и в. "Балканска трибуна", като стенограф в Народното събрание и Софийската община, преводач.
С художника Георги Машев, 1912 г.
Голямо влияние върху литературното израстване на Дебелянов има запознанството му с един кръг млади литератори, в който влизат Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Константин Константинов, Николай Райнов, Йордан Йовков и др. Всички те са свързани от едно необикновено приятелство, общи идеи, но и бурен бохемски нощен живот, както и от постоянно безпаричие. Групата става известна като кръга "Звено", и след няколко години - от 1914 г., издават и свое списание с това име.
В края на първото десетилетие на ХХ век Димчо Дебелянов е вече познат поет. През 1910 г. заедно с Подвързачов съставят и издават първата антология на българската поезия - "Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам".
За изключително кратко време плахият и чувствителен младеж израства в творчеството си и след 1910 г. създава най-зрелите си шедьоври.
Димчо Дебелянов, Минерва Русинова, Пенка и Гьончо Белеви, 1912 г.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен Тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. В края на същата година умира майка му. Тази нова загуба нанася нова рана на чувствителния поет. Преживяната скръб изкристализира след време в елегията "Да се завърнеш...".
След войната подава молба до Министерството на просвещението да бъде назначен за волнонаемен учител, но тя е отхвърлена. Близки познати издействат на Дебелянов място в Сметната палата като докладчик, срещу заплащане от 175 лв. Животът в канцелария обаче никак не му е по сърце. Същевременно работи и в редакцията на сп. "Звено".
През 1915 г. войната застига и България. Започва всеобща мобилизация. Димчо обаче остава - освободен е от военна служба заради длъжността си в Сметната палата. Той не е доволен и това му тежи. Иска да отиде на фронта и да се бие за родината си. Записва се като доброволец и е зачислен в 22-ри пехотен Тракийски полк, който е в състава на 2-ра бригада от Седма пехотна Рилска дивизия.
На 29 януари 1916 г. заминава с полка си на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. В свободното от сраженията време чете и изучава немски език. По това време пише цикъла "Тиха победа", който включва шест стихотворения. Трагичното предчувствие за близката смърт го съпътства постоянно.
В края на септември 1916 г. на Димчо Дебелянов, вече като подпоручик, е поверена 5-а рота от 22-ри полк. 2-ра дружина, към която е ротата, е на позиция южно от селата Долно и Горно Караджово (дн. село Моноклисия в Гърция). Срещу нея са английските противници, които заемат околните височини и оттам изпращат своя огнен дъжд от куршуми и гранати, и сеят смърт и ужас.
Борис Желев, командир на 6-а рота в полка на Димчо Дебелянов и негов боен другар, е от малцината свидетели на смъртта на поета. Ето как описва нощните атаки при селата Долно и Горно Караджово в края на септември и началото на октомври 1916 г.:
"Рано призори, в 5 ч. 45 мин. започна неприятелската артилерийска стрелба по нашите предни позиции, разположени в южните окрайнини на селата. В 6 ч. вече ротите от 2-ра дружина на 22-ри полк са готови и целият полк тръгва за село Календра, където полкът се организира и приготвя за нощна атака.
Първата атака се поде от 3-та дружина. Мъчително е да се очаква изходът на нощния бой, когато не си в огнената линия. Англичаните употребяваха светещи парашутни ракети, с които осветяваха нашите настъпващи части и коригираха артилерийската си стрелба. Цяла нощ бумтенето на снарядите, заглушаващо пушечната стрелба, не престана под разноцветната феерия на издигащите се и падащи ракети. На разсъмване нашите части отстъпиха оредели, загубили много ранени, убити и безследно изчезнали.
На 1 октомври нашата дружина зае позициите. На 2 октомври получихме заповед да си възвърнем позициите пред с. Горно Караджово. Подпоручик Димчо Дебелянов пое командването на 5-та рота. Времето бе мрачно и сивият ден предвещаваше нещо злокобно. Настъпването ставаше по взводно и по отделения малки части, понеже противникът следеше всяко наше движение и не всеки можеше да прибегне напред под град от куршуми. Подпоручик Дебелянов нервозно пушеше цигара след цигара, обикаляше взводовете и насърчаваше войниците да прибягват напред. Той отиваше ту в предната линия, ту в задните взводове. Но храбрите войници, пред вида на осеяното с трупове поле, трудно минаваха напред. Всеки гледаше да се подслони на безопасно място и оттам да стреля. Но дългът зовеше командира на 5-та рота и този неспокоен дух и велик поет с личния си пример увличаше хората си напред. И така, при една прибежка, с цигара в уста и с пистолет в ръка, злокобният куршум се заби в стомаха на смелия командир и той падна мъртъв на земята.
Чак вечерта тялото бе прибрано в една плевня, а на 3 октомври бе погребано в черковния двор на селото."
Така завършва животът на един от най-нежните български лирици. Той е само на 29 години.
Дебелянов така и не успява да види стиховете си събрани в книга. Неговите приятели използват запазените му бележки и през 1920 г. издават първата му стихосбирка - "Димчо Дебелянов. Стихотворения", съставена от Д. Подвързачов и Н. Лилиев с предговор на К. Константинов.
Десетгодишнината от смъртта на поета е повод отново да се заговори за него. На страниците на в. "Слово" Димитър Шишманов - писател, дипломат, хуманист, публикува кратка бележка:
"Гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар не съществува вече. Простият дървен кръст е махнат... Не бива да се забравя де почива оня, който и днес още буди вяра в нашето племе... Трябва да се погрижим за изкопаването на Димчовите кости и изпращането им в България...".
Идеята за пренасяне на тленните останки на Димчо намира широк отзвук и много поддръжници, сред които са и членовете на литературния кръжец "Живо слово", които се заемат да организират пренасянето.
През 1931 г. отношенията между България и Гърция малко се затоплят и почитателите на Дебелянов бързат да се възползват от това. Съгласието за изравянето на тленните останки обаче идва чак след намесата на Външно министерство. Със специално отпуснат от него автомобил, за Демир Хисар потегля председателката на "Живо слово", актрисата Невена Буюклиева, и писателите Димитър Подвързачов и Георги Райчев. С тях е и братът на поета Илия, който е служил в същия полк и пристига на лобното място на Димчо малко след като той е издъхнал. Илия добре помни мястото на гроба. Спомените му се оказват много ценни, защото от гробовете и паметниците на българските войници край Демир Хисар няма и следа.
Илия обаче се ориентира точно и рано сутринта на 20 август ковчегът е открит и изкопан. Смъкват прогнилия му капак и започват кост по кост да вадят останките на поета. От дрехите не е останало нищо, само ботушите са цели, но прогнили. По черепа са запазени останки от рижата коса на Димчо. Илия с трепет го взема в ръце, внимателно го оглежда и просълзен го целува: "Той е!". Познава го по характерното застъпване на двата средни горни зъба. Личи и дупката от куршума на тазовата кост, където по спомени на очевидци е прострелян Дебелянов.
Автомобилът, с който са пренесени тленните останки на поета в България
На Кулата наши и гръцки части отдават военни почести на ескорта. Привечер в Дупница автомобилът е посрещнат от младежи с венци и портрети на поета. Тържественото посрещане в София става на Руски паметник - в церемонията участва един пехотен полк с музика и хор
"Гусла". Ковчегът с костите на Димчо е отнесен на ръце до църквата "Св. Седмочисленици", където се отслужва заупокойна молитва. След това той заминава за Копривщица, където го посреща целият град. Отдадени са военни почести със заря, звучат много слова, аероплан хвърля венци.
Тържественото посрещане в Копривщица
Поетът намира вечен покой в двора на черквата "Св. Богородица".
В двора на родната къща на Дебелянов
На 19 август 1934 г., отново по инициатива на кръжеца "Живо слово", на гроба на Дебелянов в Копривщица е издигнат паметник - скулптурата "Майка" с автор скулпторът Иван Лазаров.
Гробът на Димчо Дебелянов със скулптурата “Майка“ в Копривщица
Снимки: "Изгубената България"
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}