Името на Пенчо Славейков се свързва от литературоведите с естетически прелом в българската литература - към нейното модернизиране с нова стилистика. Животът на Славейков-син, сам по себе си е една епопея - "епопея на себенадмогването", както се изразява един критик.

Едно замръзване в леда още като юноша, го парализира и превръща в недъгав човек. Това променя изцяло начина му на живот и предопределя интровертния му и мрачен характер. Тъгата, меланхолията и "мракът" в душата му, обаче, раждат нежна поезия. Единствено тя е тази, от която можем да съдим колко много потискани емоции са бушували в този човек, осъден от най-ранна възраст на дълбока вътрешна самота.

Портретна снимка на Пенчо Славейков (Снимка: ДА "Архиви")

Още

Коледните рецепти на Петко Рачов Славейков

Пенчо Петков Славейков е син на известния български възрожденски писател, журналист и политически деец на Следосвобожденска България - Петко Р. Славейков.

Роден е в Трявна на 27 април 1866г. и учи в местното училище до преместванията на семейството в различни градове на страната - Стара Загора, Сливен, Търново, София и Пловдив. Завършва гимназия в Града под тепетата.

Преломната година в живота му е 1884-а, когато замръзва в скованата от лед Марица. Жизнерадостният младеж е покосен от паралич и се превръща в инвалид. Болката и страданието белязват целия му по-нататъшен живот. Пенчо Славейков намира утеха и спасение във философията и поезията.

През 1888 г. излиза първата му стихосбирка - "Момини сълзи", която е оценена високо не от когото и да е, а от самия Иван Вазов, но това не удовлетворява Славейков - неговата самокритичност става причина по-късно сам да изгори непродадените екземпляри от първата си книга. Намира стиховете в нея за незрели.

Пенчо Славейков на турне с Народния театър, като негов директор, Македония, 1908 г. (Снимка: "Изгубената България")

Още

Българската завист попречва на Вазов да стане Нобелист преди 100 години

Огромно влияние върху светогледа на Славейков-син оказва следването му в Лайпциг, по време на което се запознава с философията на Хайне, Фолкелд и Ницше, и по-специално с идеята за Свръхчовека - самотният, но издигнат духовно човек.

Именно този тип индивидуализъм превръща ранния Славейков-син в модерниста Славейков. По-късно с Мара Белчева, с която го свързват нежни чувства, ще преведат труда на Ницше "Тъй рече Заратустра".

Под влиянието на нови идейни възгледи, Славейков написва епическите произведения "Ралица", "Бойко" и "Неразделни", събрани в книгата "Епически песни".

Поетът започва да пише и знаменитата си "Кървава песен" и става вдъхновител и основоположник на т.нар. Кръг "Мисъл". В сп. "Мисъл" се появяват първите редакции на поемите му "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Успокоения" и "Фрина".

Литературният кръг "Мисъл": Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстьо Кръстев, София 1905 г. (Снимка: "Изгубената България")

В тях вече се забелязват основните идейно-емоционални и стилистични особености на поезията, с която Пенчо Славейков ще се превърне в колос на новата ни литература.

В същия период го назначават за директор на Народния театър и Народната библиотека - длъжности, с които ще се раздели, по угодата на политическите си противници.

Творчеството му достига своя връх през 1906 г. с лирическата му книга "Сън за щастие". Четири години по -късно издава и сборника "На острова на блажените".

През 1911 г. Славейков предприема служебно пътуване до Цариград, Атина и Рим. Именно там - в чужбина, получава съобщение от новия министър на просветата да прекъсне командировката си и да се завърне в България. Причината е, че го викат, за да го уволнят.

Пенчо Славейков на турне с Народния театър, Македония, 1908 г. (Снимка: "Изгубената България")

След този удар, Славейков решава да напусне България. Заминава първо за Швейцария, а после за Италия. Установява се да живее в Рим, където усилено работи над третата част на "Кървава песен".

Всъщност, творбата излиза след смъртта му. Вече бил номиниран за Нобелова награда за литература, но поради преждевременната му смърт, предложението не е разгледано от Нобеловия комитет.

Славейков не дочаква голямото признание на поет от световна величина.

Личността на Славейков е свързана не само с поетичното творчество, но и с живописта, скулптурата и театъра.

Артистите от трупата на Народния театър и директорът Пенчо Славейков на турне в Македония. Седналият на парапета е Сава Огнянов, Битоля 1908 г. (Снимка: "Изгубената България")

Още през първата година на следването си, той бил избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на което по-късно става и председател.

След завръщането си в България в началото на 1898 г. става действителен член на Българското книжовно дружество /дн. БАН/.

Този забележителен интелектуалец, признат навън, приживе не получава признание от управляващите у нас, защото открито се обявява за антимонархист и демократ. Това е и причината за уволнението му като директор на Народната библиотека.

Обиден, Славейков заминава за чужбина с чувството, че е прокуден от родината си. Здравето му рязко се влошава още в Швейцария. В Италия живее три месеца в Рим, след което през Флоренция се насочва към малкото курортно градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо, Италия.

Умира на 28 май 1912 г. в Брунате и е погребан в селското гробище. По-късно в селото е издигнат паметник в негова чест.

През 2007 година в Брунате е поставен негов паметник, дело на скулптора Валентин Старчев (Снимка: BulFoto)

Костите на знаменития българин са пренесени в родината чак през 1921 г.

Личността на Пенчо Славейков е толкова необятна по съдържание и оказва толкова силно влияние не само върху българската, но и върху световната литература, че днес въпросът за неговата значимост изглежда нелеп.

Остава да ни измъчва единствено въпросът, Открива ли поетът своя "Сън за щастие"?..

На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.

А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете...

Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена

то упои... и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!

/Из: "Сън за щастие"/

Целият живот на Пенчо Славейков е като блян за щастие. Щастие, непостижимо в "оковите" на болното му тяло, но затова пък превърнало душевната болка и страданието в прекрасна поезия.

Еми МАРИЯНСКА

Пенчо Славейков (Колаж: Юлиян Илиев)

ПРИКАЗКА (Из: Епически песни)

Рой до рой звездици сини трепкат плахо на небето
Свит в колата, ази дремя. Тъмно, глухо е полето;

само татък надалеко се виднее низка стряха,
а над нея сякаш някой тъмен дух с ръце си маха.

И зове безмълвно. Мълком из душа ми се възйемат
на зовът му, спомените що отдавна тамо дремат.

- Ниска стаичка. Седиме само ние двама с нея
край прозореца. На двора ясний месечко се смее...

Сладък шепот недошепнат, мили думи недочути...
"Гретхен!" "Мило!... Майка иде!" сепнато от мойте скути

пръпна тя и озова се при клавира там насрещо,
бързо нотите размести, като че ли дири нещо,

а към мене поглед мята и с усмивка дяволита:
"Искаш Песните без думи? Тях ли - или?" - ме запита,

като тури пръст на устни - да се сещам и да тая! -
И звънливий смях детински екна в мъничката стая.

Пооткрехна се вратата излеком и се разтвори, -
Майка ѝ пристъпи тихо и засмяна проговори,

на масата рейнско вино като сложи от подноса:
"Пак ли песни ще запяваш, моя птичко свилокоса?

Я елате да напием ний за нашта обща радост -
охолност на мойта старост, щастие на вашта младост!

Че пак пейте. Днес е пролет; пролетта е зарад песни.
Вън е тъй омайно! Дивно и звездиците небесни

трепкат - сякаш в блян нашепват на зелената дъбрава
приказка за друга пролет - и що е било тогава!"

Тя унесено замлъкна. Като в смътна изненада,
ний спогледахме се: вее в думите ѝ нещо младо -

знайни думи, с знайна мисъл, а все някак си незнайни -
с тях сърцето, без да иска, изповяда своите тайни...

Масата е веч готова. Сядаме. Отново екват
смях, задевки през задевки - и до късно не пресекват.

Мила веселост, безгрижност, безобидни тихи глуми -
щастие, сърца що пълни, в охолни избликва думи.

А под масата усещам как ме тя застъпя леко...
Веч отдавна полунощ е. Ясен месец надалеко

мълком отминà, залезе. Пърхат вън нетърпеливо
бързите коне и мъмри кочияши на сънливо.

Сетнйо сбогом. Сетни думи. "Нали ще се видим скоро?"
Шеговито аз отвръщам: "В други ден? След век, изгоро!"

И конете пръпват... Плахо там звездици на небето
трепкат, гаснат. А колата глухо тътне низ полето.

Нейде татък надалеко се виднее низка стряха,
а до нея друга, третя... Тъмен дух от тях не маха, -

тамо, през дрезгавината, погледът ми различава
как крилата воденични, вятъра що ги развява,

махат, сякаш да продумат искат: "Лека нощ, поете!
Туй което си бленуваш - няма, няма да те слете."

Пенчо Славейков (Колаж: Юлиян Илиев)

Още

Мина, Яворов и Петко Тодоров си отиват един след друг, в рамките на 6 години

Още

"Приказка за стълбата" - мрачното проникновение на "слънчевото дете" Христо Смирненски

Още

Яворов - воеводата, който умря заради любов

Още

Възторг и гузност с името Вапцаров