На 18 юни 1923 г., едва на 25, умира Христо Смирненски - най-яркият представител на авангардизма в българската поезия. Съдбата му бе отредила твърде кратко време, в което той ни остави толкова много!.. Много нежност, много устрем, много гняв и много мъдрост. Последната си и най-ярка творба - "Приказка за стълбата", написва 20 дни преди смъртта си. Наричат го "слънчевото дете на българската поезия", а той написа най-мрачната характеристика на "синдрома" властолюбие, от който винаги е боледувал народът ни. А може би, и други народи!..

Преди 94 години, на днешния ден, света напусна един 25-годишен мъдрец!

Откриват, че е болен от паратиф през 1921 г. Постоянно се чувства недобре, но продължава да пише. Притежава небивала духовна сила, и превъзмогва страданието. Умее да предава чувствата си по удивително откровен начин - да бъде нежен в лириката си, точен в хумора си и язвителен в сатирата си.

В началото на април от последната година на живота му - 1923-та, го поваля "жълтата гостенка". Получава кръвоизливи, силите му се изчерпват, но от стихосбирката му "Да бъде ден" лъха оптимизъм. Въпреки прозрението за непостоянството на човешката природа. В края на май публикува последната си творба - "Приказка за стълбата". Едва ли е подозирал, че тя ще бъде неговата притча-завет за почтеност на идните поколения българи. Уви, ренегатите, катерещи се по стълбата на властта, я четат, но не "прочитат" смисъла й.

На 5 юни 1923 г. Смирненски получава нов тежък кръвоизлив. Не се намира свободно легло, да постъпи в санаториум. Заради Деветоюнския преврат, не се намират и храна и лекарства за цели два дни. Състоянието му става все по-критично. Умира рано сутринта на 18 юни, като преди да издъхне иска да му дадат лист хартия. Не успява да напише нищо на него, но няма значение - вече е написал "приказката" за онези, които и до ден-днешен не разбират смисъла й!.. Вече 94 години от смъртта му!.. Затова, нека си припомним тази притча, чиято мъдрост е ясна само за духовно извисените.

                                     ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

     Посветено на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!"

- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Къщата на Измирлеви, преди ремонта

И като говорим за "стълбата", която превръща "просяците" в "принцове", няма да е излишно да припомним още един постбиографичен факт, относно Смиирненски: Как къщата на семейство Измирлиеви на ул. "Овчо поле" в София, където е живял и творил поетът, започва да се руши още след 1989 г. През 2004 г. вече е опасна за обитаване. Затова от Министерството на културата решават да я затворят за посетители, а експозицията отива във фондохранилище. Трябва да минат още 10 години, докато съдбата на къщата се промени. През 2014 г. сградата се сдобива с нов покрив, и едва през миналата година започна реставрацията й. Хепи енд с тъжна и дългогодишна предистория, която не се нуждае от коментар.

Еми МАРИЯНСКА