На 9 юли (27 юни ст. ст.) 1850 г. в Сопот, в семейството на Минчо Иванов Вазов и Съба Хаджиниколова Вазова, се ражда Иван Вазов - бъдещият голям поет, писател, драматург и общественик. Творчеството и обществената му дейност му носят известност и преклонението на хиляди почитатели. Но той винаги остава скромен, не обича показността и дори може да се каже, че е саможив и затворен в себе си. Щастлив и открит е само сред близките си. За това разказва в своя статия във вестник "Литературен глас" Кирил Добрев - поет, белетрист, литератор и семеен приятел на Вазови.

Иван Вазов с майка си, братята и сестрите си, от ляво надясно: прави - Владимир, Кирил, Въла, Георги, Борис; седнали - Анна, Иван Вазов, баба Съба, Никола, 1906 г.

"Бащата на Иван Вазов, Минчо Вазов, беше заклан от турците през Освободителната война, загина и един брат на поета, Михаил (роден 1863 г.), убит през 1887 г. Останаха шест братя: Иван, Никола, Киро, Георги, Владимир и Борис, и две сестри - Ана и Въла. Всички бяха женени, с изключение на Никола, който остана стар ерген. Поетът живя само 9 месеца със съпругата си, след което те се разделиха завинаги. Всички братя и сестри се преселиха в София, заедно с майка си Съба, но Киро, който е лекар, се премести по здравословни причини в Стара Загора. Най-възрастен бе Иван (роден 1850 г.), Никола бе само една година по-малък, а най-младият е Борис.

Иван Вазов живееше под един покрив с майка си, с брат си Никола и сестра си Въла, женена, с едно дете момиче. Домакинството уреждаше Съба със съдействието на дъщеря си Въла, която след смъртта на майката пое изцяло грижата да наглежда дома на поета.

Майката на Иван Вазов, Съба Вазова (1834-1912)

Братята и сестрите Вазови, макар и да живееха отделно, образуваха едно общо семейство. Никой не успя да ги разедини, даже жестоките наши политически нрави, които направиха врагове не малко бащи, деца и братя, не се отразиха никак върху отношенията на Вазови.

Родната къща на Иван Вазов в Сопот

Още

Одрин е непревземаема крепост, но за българите – кой знае... (галерия)

На върха на Вазовския род стоеше Иван. Към него бяха обърнати погледите на всички братя, сестри, снахи и зетьове, него всички зачитаха като вожд, който няма равен на себе си. И за майка му той беше предопределен да застане начело на семейството, и тя наравно с всички свои деца и близки, почиташе волята на най-големия си син, който беше кротък и благ, великодушен и справедлив. Той не знаеше да заповядва. Неговият дух, висок и благороден, създаваше тази чудесна семейна привързаност, тази доброволна дисциплина, която никой никога не посмя да наруши.

Иван Вазов като млад, 1882 г.

Той водеше семейството не защото беше най-възрастният от децата. Някои от братята му бяха по-експанзивни натури, с твърда като стомана воля и все пак те благоговееха пред него, който се плашеше от дрязгите, проявяваше изумително търпение и една всеотдайна любов, която затопляше погледа му и стопяваше и най-голямата упоритост. Главно брат му Никола издържаше къщата, подпомаган от всички братя и сестри. Поетът, изоставен на своите оскъдни писателски възнаграждения, не би могъл да поддържа своя дом. За него парата не съществуваше, той не знаеше нито цената ѝ, нито предназначението ѝ. Парата не е играла никаква роля за всички Вазовци - те винаги се подпомагаха едни други, било за да добият по-високо образование, било при други нужди и никога не си търсеха сметка - каквото се даваше, даваше се безвъзвратно и завинаги.

Иван Вазов беше станал глава на това голямо семейство, което даде най-първи представители на българския книжовен, военен, политически и обществен живот.

Писателят в работния си кабинет в къщата му на ул. "Г. С. Раковски" в София, 1895 г.

Още

Елин Пелин: Нашата литература се разширочава, но не се вдълбочава

Почти всяка седмица у поета се събираха всички братя и сестри, на тържествена вечеря. Тия вечери служеха като семейни срещи, на които братята разговаряха по големите наши политически, обществени, книжовни и военни въпроси. Трима от братята бяха получили военно образование.

На поета бе отреден особен стол, по-широк, с облегало. Той заемаше централно място; срещу него седеше майка му. Той пристигаше в трапезарията винаги последен, когато всички вече са заели местата си. Слизаше от стаята си, която беше на горния етаж, винаги спретнато облечен и наметнат с шал - той беше зиморничав и страдаше често от гърло. Обичаше да бъде чакан и докато не влезеше в трапезарията, вечерята не почваше. Влизайки, той кимваше на всички любезно, видимо доволен, че се намира в средата на своето семейство.

От лявата му страна седеше Никола - голям шегобиец, майстор на безобидния хумор. Единствен той си позволяваше да се закача с големия си брат и привидно искаше да дели с него мегдан във влиянието, което поетът имаше всред семейството. Той четеше малко произведенията на брат си, но беше по природа голям критикар и често задяваше поета с неблагоприятни отзиви за съчиненията му. Зает със своята ежедневна работа, като притежател на воденици край София, Никола можеше да отделя малко време за четене. Той беше предприемчив, единствен търговец в семейството.

Генерал Георги Вазов (1860-1934) е участник в Сръбско-българската (1885 г.) и двете Балкански войни (1912-1913 г.), военен министър през 1913 г. Ген. Вазов (втори отляво надясно) при пленяването на Шукри паша (главнокомандващ отбраната на Одринската крепост), Одрин 1913 г.

Още

Изгубената България: Последните дни на Алеко Константинов

Д-р Киро често идваше в София и се явяваше на тия вечери. И той е разговорлив, весел, но по-въздържан, уважаваше много поета и следеше живо книжовната му дейност.

Георги, със своята борческа природа, с открит и буен нрав, говореше без стеснение - със свити вежди и висок глас той одобряваше, но и решително възразяваше.

Владимир и Борис, като най-млади, бяха и най-въздържани; и те вземаха живо участие в разговорите, обаче спазваха по-умерен тон.

Говореха и зетьовете. Сестрите и снахите слушаха. Кротки, внимателни и услужливи, те отбягваха да вземат участие в разговорите. В кухнята имаше всичко в изобилие - готвачът Христо, сопотчанин, разбираше добре от занаята си и не се противопоставяше на заповедите, които получаваше от всички страни - всеки нареждаше да сготви любимото му ястие и по тоя начин трапезата се изпъстряше с най-разнообразни и вкусни гозби. Поетът най-много обичаше лозови сърми, сърма-було и яхния постна от бял фасул.

София, къщата на генерал Георги Вазов на ъгъла на ул. "Раковски" и ул. "Гурко", построена през 1902 г. и разрушена през 1938 г. В съседство с нея се намира домът на писателя, днес превърнат в къща-музей.

Съба, майката, се обаждаше, защитаваше умело свои собствени гледища даже по въпроси от политиката. Тя беше будна жена, обичаше много да чете, преглеждаше и ежедневния печат и беше в течение на големите събития. Нейните приказки бяха пропити с мъдрост, която извикваше възхищение у събеседниците ѝ.

Поетът следеше с жив интерес разговорите, усмихваше се одобрително. Рядко се намесваше.

Генерал-майор Владимир Вазов (1868-1945) също като брат си Георги е участник в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война. Ръководи българските части по време на успешната отбранителна операция при Дойран (1918 г.) по време на Първата световна война; председател на Съюза на запасните офицери, кмет на София (1926 - 1932 г.)

Тия редовни семейни вечери се разредиха след смъртта на Съба, която се помина през есента на 1912 г., и особено след като почина през 1917 г. и Никола. Тогава Вазовци започнаха да си устройват семейни литературно-музикални забави с предварително установени програми, в които племенниците на поета декламираха стихотворенията му, свиреха, пееха. Поетът имаше 20 племенника - 10 момичета и 10 момчета, от които трима са кръстени на негово име.

Иван Вазов обичаше да разговаря поотделно с всички свои племенници и ги третираше като големи хора. Той с удоволствие се занимаваше с тях. Той много обичаше децата, но не обичаше шума им. Виковете им го дразнеха. Затова ги търсеше поотделно и тогава с готовност разговаряше с тях. Но когато ги виждаше заедно в шумни игри, той ги отбягваше.

Борис Вазов (1873-1957) е общественик, политик, дипломат, публицист

Още

Покойници, вий в друг полк минахте... (галерия)

Братята подлагаха понякога на жестока, но справедлива и обоснована критика заядливите критикари на поета, разглеждаха съвместно отзивите им и неведнъж ги изобличаваха в умишлено злепоставяне и пренебрежение. Неловко се чувстваше поетът, когато говореха за неприятелите му. Никой от семейството му не помни да е казал тежка, жестока дума или присъда за някого. Той се отнасяше със снизхождение дори към най-върлите си противници.

Не беше общителен. Самотен бродеше той из улиците на града, в градините, в близките поля, наблюдаваше хората, които не го познаваха, отбягваше погледите на ония, които го разпознаваха, съзерцаваше природата, слушаше чуруликането на птичките. Искаше да се чувства като всеки смъртен и не харесваше постъпките на неговите почитатели, които идваха в дома му или го спираха по улиците, за да поговорят с него или да вземат подписа му за спомен. Обикновено той не ги приемаше в дома си, като молеше сестра си да им каже, че не е вкъщи. Той не приемаше даже големи свои приятели. Не искаше да се показва и най-голяма неприятност и стеснение чувстваше, когато го сочеха по улиците. Само пред своите близки сродници той се явяваше радостен. Тия семейни срещи го разведряваха и ободряваха. През летата той прекарваше със седмици при братята си - в Горна баня при Георги, в Рибарица при Владимир, в Костенец-баня при Борис. Навсякъде той се чувстваше прекрасно.

Писателят в зрелите си години

Иван Вазов беше тих, смирен. Но имаше неспокоен вътрешен мир, тревожеше се непрекъснато поради нещастията на народа, изживяваше ги и много страдаше. Беше мълчалив и никому не издаваше мъката си. Само пред своите братя той разкриваше грижата, която беше вечна спътница на живота му - грижата за България. Истински философ. Думите му бяха винаги обмислени. Той малко говореше и се трогваше от всички прояви на правда и на човещина. Беше винаги сериозен, дори смутен, с плах болезнен поглед. Той се вълнуваше и се тревожеше, но беше оптимист, вярваше в доброто и в най-тежките моменти една светла надежда сгряваше душата му.

Кирил Добрев, в-к "Литературен глас", септември 1936 г.

Снимки: "Изгубената България"