Роден като Димитър Иванов в сгушеното в склоновете на Ихтиманска Средна гора село Байлово, малкият Мито, както са го наричали близките му, прави първите си поетически опити още 12-13-годишен и постепенно се превръща в признат майстор на разказа, "певец на българското село" и класик на родната литература.

През 1937 г. вестник "Литературен глас" публикува интервю с писателя, в което той говори за състоянието на родната литература, за това как самият той пише, и най-вече - за проблема с нечетящия човек - нещо, което и днес звучи актуално.

Снимка с автограф, вероятно края на 20-те години на ХХ век

- Не бих искал да ни кажете биографията си, защото знаем, че сте роден на 18 юли 1878 г. в село Байлово, Новоселско и че...
- По-хубаво е без биография - прекъсна ме Елин Пелин, защото ние писателите не си знаем биографията. Пък и тия дето ги пишат да не мислите, че са така. Най-добри биографии се пишат сто години след смъртта на някого, защото можеш да пишеш всичко, каквото искаш.

- Интересно ще е да ни кажете, какво е било отношението към книгата у нас, преди войните.
- Публиката и тогава се отнасяше към книгата, както и сега. Разбира се друг беше животът. Интелигенцията беше по-малко, с по-други настроения, с по-други разбирания. Сега хората станаха по-други, времето ги измени. Обаче, аз мисля, че отношението им към литературата е все същото.

- Но доколкото съм чувал, книгата преди войните, много се е търсила у нас и хората са чели страстно и са поглъщали всяко добро литературно произведение.
- Е, да, едно време ние четяхме. Тогава съществуваха Толстой, Ибсен, Чехов, Горки, те бяха големи хора, които будеха интерес и подтикваха към литература. А сега в Европа, като че ли няма такива хора.

Ония бяха колоси, всеки искаше да знае нещо от тях. Пък и тогава най-висшите културни интереси бяха литературните. Сега вече има и други работи: радио, кино, мачове. Тия неща поглъщат доста интереса на хората. И за повърхностния човек, те се явяват, като нещо по-задоволително. Но има и по-дълбоки хора, които търсят литература и следят. Работата е, че животът е тежък, че не могат да поддържат книгата. Обаче, там дето има, в провинцията, уредени читалища, ще видите, че хората четат, вземат си книги постоянно. После тия многобройни преводи, които станаха в нашата литература, също така говорят, че и сега хората се интересуват, макар че се превеждат други неща.

Още

Как ли би възпял българското село днес, ако бе жив Елин Пелин?...

- Значи според Вас интересът на хората към книгата не е отслабнал?
- С много хора съм говорил и съм казвал, че България е малка страна и че ние когато се оплакваме, смятаме какво е във Франция, в Германия. Ние сме, пак казвам, малка страна и разбира се много малко са хората у нас - все трябва да има две до три хиляди читатели, които се интересуват и купуват книги. Ако книгите са малко по-евтини, ще се купуват малко повече - обаче, не могат да бъдат. Така че, защо ще се оплакваме. Пък и не всеки автор може да има еднакво число читатели. После и вкусът на публиката е много разнообразен сега. Различни хора, различни работи търсят. По-рано излизаха по 1-2 книги на годината, а сега се издават много повече, но там е лошото, че има много, които пишат. И публиката е малко смутена, малко шашардисана, защото ѝ се предлагат какви ли не неща, но все пак художественото произведение ще се потърси.

После, трябва да имаме предвид, че книгата е за по-културен човек. Ние говорим, че масата не чете, че народът не чете. А трябва да се знае, че никъде масата не чете. Тя ще чете само тогава, когато ще засегнат нейните интереси. Аз постоянно слушам от писателите: - Народът не чете! - Но народът ни е прост, той е отдаден на грижите си, той няма охолство да чете. Книгата е за оня, който няма тежки грижи. А народът има нужда от хляб наш насущни. И не само книгата, а и другите изкуства са за културните хора. В изложбите, на концертите, кой ходи? Не ходи работникът, не ходи каруцарят, а ходи студентът, по-издигнатият човек. И ако може цялата маса да се издигне до тая висота, тогава другояче ще бъде. Обаче, условията са такива, че не може.

Питам ви аз - книгата потребна ли е на човек, който храни гъски, който пасе овце и отглежда свине. Голямата маса от нашия народ са такива хора. Сега какво ще изискваме от него, какво ще го корим. Даже от културните хора (ония, които минават за такива) мнозина не четат. Защото от книга, от изкуство имат нужда духовно издигнатите хора.

- Вие като пишете, кого имате предвид?
- Аз като пиша никого нямам предвид. Знам, че писаното е дадено за четене, има хора, които се интересуват и ще го прочетат. И понеже сега е на мода да се издигат паметници на незнайния воин, то и аз ще кажа, че пиша за незнайния читател.

По-нататък в интервюто Елин Пелин заговори:

- Публиката не харесва писателя, който мисли различно от нея. Когато мислиш като нея и пишеш така, тогава ти харесват книгите. А тъкмо това не е добро.

- Не е добро ли казахте?
- Не е добро, разбира се, защото писателят трябва да стои над публиката.

- Тогава според тия Ваши мисли писателят не трябва да бъде никой път харесван от публиката...
- Интересно е да се знае, кои писатели осмивате в разказа си за "врабчетата".

Бележитият ми събеседник силно се засмя, облегна се на стола си и весело отговори:

- Най-напред себе си, и после всичките. Ами ние развалихме на децата чувствата към поезията и убихме вкуса им към хубавото, благодарение на тия многобройни детски книги, които се хвърлят на пазара.

- Вярно, че днес у нас и кьораво и кьопаво се е заловило да пише книги за децата и то не от някакви духовни, а от материални подбуди.

А Елин Пелин продължи:

- Ние с това ще убием всяка охота на детето да се занимава с четене на книги, като стане по-възрастно. И съм дошъл до заключението, че ако повече от тия хора могат да мислят, те няма никак да пишат.

- Вие как пишете?
- Човек не знае как на писателя му дохождат темите. Като че ли те търсят почва, както тия семена от разни растения, дето ги разнася вятърът насам-натам. Ако семето падне на благоприятна почва, то може да порасне. Така мога да кажа, че и на мен темите ми са навеяни. А може би някой писател си взема темата от живота, някой случай му подскаже за нещо съвсем друго. Един анекдот може да му даде случайно тема за друго нещо. Но аз мисля, че е рядко да се взима самата случка от живота и да се дава такава, каквато е. Има някои писатели така работят, но не излиза сполучливо. Затова темата трябва да падне на благоприятна почва, да може да пусне корен, да даде плод и да стане истинско произведение. За себе си ще кажа, че аз се движа в различни среди. Ходя на лов, ловджия съм. А пък ловците са много разнообразни хора: касапи, шивачи, бакали, обущари, чиновници и какви ли не още. И с такива разнообразни хора като имаш съприкосновение и като ги наблюдаваш можеш да научиш много неща. Също мога да Ви кажа, че обичам и риболова, а знаете, че и между рибарите има доста интересни типове.

От ляво надясно: Петър Нейков, Елин Пелин, Димитър Бояджиев и Любомир Давидов, София 1907 г.

- Значи, според тия Ваши думи, писателят не трябва да губи контакта с хората.
- Разбира се, че не трябва да се губи контактът, а напротив, необходими са известни връзки с живота, с живите хора.

- Според Вас, кога едно изкуство е ценно?
- Когато е искрено, когато е просто.

- Нашата литература включва ли в себе си тия неща?
- Как да ви кажа за нашата литература...

Елин Пелин сви вежди, поразмисли малко и продължи:

- Тя се разширочава, но не се вдълбочава. Това е - който разбира, ще го разбере.

- Специално за младите ни писатели, какво ще кажете?
- Всичко, каквото младите пишат, аз следя. Между тях има талантливи хора и хубаво знаят да напишат нещо, но все таки разтъпкваме.

- Много искам да знам дали критиката напълно Ви е разбрала?
- Аз мисля, че сериозните работи, които се писаха за моето творчество, добре схващаха същността. Обаче, на общото мнение, че аз съм някакъв битов писател, ще кажа, че не съм. Това, че съм писал разкази из селския живот - не значи, че съм битов писател. Във всичките мои работи, мен ме е интересувало най-много и преди всичко човекът.

- Какво ще ни кажете за нашия театър?
- За театъра, как да Ви кажа, не го посещавам редовно. Ходил съм да видя някои по-интересни пиеси.

- Защо досега не сте написали нещо за театъра? Не сте ли искали или сценическите произведения не Ви се удават?
- Кой знае защо. Може би защото тоя род литература е мъчно нещо. Просто казано, не съм се наемал да се впусна в тая работа. Имам някои неща, така писани, обаче, не и харесвам и затова не ги издавам.

- Изглежда, че не сте много добре разположен към киното, дори намирам, че сте жесток спрямо него. На тия мисли ме навежда Вашият разказ "Обвиняеми станете".
- А, жесток, не съм жесток, ама ей така, това е една фейлетонна работа - злободневка. Аз с удоволствие ходя да гледам някой филм. Обаче, жесток съм спрямо ония, които са киноманиаци.

- Според Вас, киното ще измести ли театъра?
- Ама, че отде да знам. Нека си спорят хората.

Елин Пелин (вляво) по време на лов с Н.В. Цар Борис III (вдясно) и фабриканта Велизар Багаров, 30-те години на ХХ век

След малко смях, Елин Пелин продължи:

- Но така както е, и театърът ще си служи с киното и киното - с театъра. И ще се конкурират и в същото време ще си помагат. И за да отговоря на Вашия въпрос, ще кажа, че ако може портретът да замести живия човек, то тогава ще може и киното да замести театъра.

- А сега искате ли да ни кажете, как творите Вие. Необходими ли са Ви удобства?
- Аз не търся никаква обстановка. Когато някой редактор ми даде зор, сядам и му написвам нещо. Разбира се, нещо, което предварително съм го обмислял. Никога нищо из пръстите си не смуча, а когато сядам знам, какво ще напиша. Та обстановката не ми влияе никога. Може и на топло, и на студено, може и в кабинета, и в най-проста стая. Пък може и в кафенето да пиша. Важното е да знам, какво ще пиша.

- Интересуваше ме да знам и историята на псевдонима Елин Пелин.
- Когато започнах да пиша, на мода бяха псевдонимите. И аз търсех такъв, който да окончава на -ин, защото Веселин, на Тодор Влайков, ми харесваше много. И търсейки от клин на Севдалин дойдох до Елин Пелин, който намерих в една народна песен и както виждате стана псевдоним.

- А какво ще ни кажете за тоя насилствен начин да чистим нашия език от чуждици?
- Какво да Ви кажа, това е смешна работа. Езикът сам по себе си расте, чисти се, обогатява се. Той е жива сила, а не е нещо механическо, та да о чистим, да го обковаваме, да изваждаме един пирон и на негово място да туряме нов и т.н. Разбира се, че стремежът към чистота на езика от страна на писателя е едно голямо достойнство, обаче, не така механически да се чисти, а това да бъде една вътрешна необходимост.

Елин Пелин (Снимки: "Изгубената България")

Когато си излизах, големият наш писател се обърна към мен и заговори:

- Е, какво Ви казах в конце концов? Това, което всички Ви казват. В интервютата хората се стремят да кажат нещо по-тежко, а то излиза обратно. Разбирам да изберете някой непринуден разговор и да го предадете, тогава ще има много по-интересни работи. Но така както е сега - интервюираният човек стои, като някой подсъдим пред съдиите, страх го е да не каже нещо повече, с което да се изложи пред света.

Коста Георгиев, в. "Литературен глас", февруари 1937 г.