МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ
Обичаха го и го презираха: Как описват Ботев великите му съвременници
"Другар до гроб" за Стамболов и "шеф на тия чапкъни" за Каравелов - поетът-революционер е силно любен и мразен
Автор : / 15937 Прочита 29 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Юлиян Илиев
"Днес за днес политиката в света е такваз, каквато винаги си е била, демек, както казва старата пословица: "Атовете се ритат, магаретата теглят."
Силни думи на Христо Ботев, които са поредното доказателство за неговия остър ум, жегващ език и безспорна гениалност. На 2 юни, 143 години след смъртта му, личността на Ботев отключва крайни чувства, които поетът и революционер смята за отличителна черта на българите като народ. Затова и спомените на неговите съвременници преминават от крайност в крайност. Някои го критикуват заради нрава, други се съмняват в идеологиите и целите му, а трети си дават живота за него.
Малко са сведенията за детството на Ботев и ученическите му години и всички те са предимно от спомени на негови пишещи съвременници. Повечето казват, че Ботев бил умно и будно дете. От малък тартор на тайфата в Калофер. Карал връстниците си да да се къпят в Тунджа. В училище нямал високи оценки, а баща му даскал Ботьо Петков го мъмрел, че не учи достатъчно. Изключват го от Втора Одеска гимназия заради пасквили до управата, в които се противопоставял на тежките физически наказания и строгата дисциплина, която потискала учениците. В знак на протест отсъствал от занятия, участвал в сбивания и се отнасял високомерно към учителите си.
През октомври 1867 година влиза в театралната трупа на Добри Войников, където играе в няколко постановки. Тогава е на 19 години. Година по-късно Ботев попада под влиянието на Васил Левски, докато живеят заедно в запустяла къща край Букурещ. Това е преломният момент в живота на бъдещия революционер, поет и публицист. Оттам нататък животът му е описван многократно от съвременниците му и близките му приятели в писма, мемоари и записки. Ботев е човек, който не оставя хората, с които се е срещнал безразлични към себе си. Затова и коментарите по негов адрес са и злостни, и възхваляващи. В някои от тях прозира отявлена завист заради таланта в писането. Други го представят като исполин и страшилище. Трети го възвеличават като идол за народа.
Ето какво казват някои от най-известните му съвременници:
Иван Вазов: Презираха го и го обичаха
Иван Вазов и Христо Ботев се познават от емигрантските си години в Румъния. Те осъществяват лични контакти в Браила и Галац през 1871-1872 г. В своите „Биографични бележки“ от 1894 г. Вазов отбелязва, че се сближил с поета и бил пленен от ума и красноречието му. Дори се „надъхал донегде с неговите доктрини и даже написал куп стихотворения в социалистически дух”. Впоследствие в мемоарите си „Неотдавна“, издадени през 1881г. Вазов описва Ботев по малко по-различен начин.
„Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха да стане известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него повечето лошо. Полицията го следеше. Богаташите го презираха. Младежите го отбягваха, но обичаха. Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед. Той беше висок, едър – почти исполин, – с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата кожа, постоянно трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, всред което вървеше замислен. А тоя момък не мислеше, както другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всичките мислящи умове и ги смущават, и ги плашат. В неговата глава се въртяха мътни, неясни и смели някои мечти, някои бъдещи големи планове, невъзможни може би, но които се появяват само в главите на хората, които чувствуват, че тяхното назначение е по-високо, по-идеално, отколкото да работят и мислят само за насъщния хляб. Равенството с тълпата, в което го туряха обстоятелствата, унижението, в което го поставяше нуждата, убиващата нужда, го мъчеха, възмущаваха. Той беше жив протест против неравенството, против неправедното възвишение на някои в обществото. Той съзираше своята мисия в борбата със силните, били те добри или лоши, все едно: той беше благодарен да смаже силния, да свали високия. За чорбаджиите ли се касаеше, за Митхад паша ли, за Вилхелма ли, те бяха вече негови противници. Тая идея беше се сродила с душата му.“
Захарий Стоянов: Ботьов Поета – огнена натура
С творбата си „Христо Ботьов. Опит за биография“ Захарий Стоянов си навлича критиката на съвременните творци именно заради героизирането на Христо Ботев. За нейното сглобяване помощ му указва друг близък приятел на революционера – Стефан Стамболов. Стоянов не спестява някои критики към решенията на Ботев, както и разкрива негови слабости, но с познатия от „Записки по българските въстания“ хумор.
„Под тая рубрика ние ще да опишем Ботйова поета, публициста, вестникаря, революционера, комуниста и най-после – войводата. Както трябваше и да се чака, скоро се той наситил и на своето родно село Калофер, и на бистрата Тунджа, и на райския Балкан. Огнената натура искала работа, желязна деятелност, бури и крамоли, съсипвания и преврати. Калофер бил тесен за тоя род деятелност, не били всичките калоферци с Ботйова ум, неговите понятия, идеали и темпераменти. Па имало и турско правителство, съществували и отговорни пред властта чорбаджни, които не можеха дълго време да търпят да им се копае пропаст. Словата на Ботйова по кръчмите и измежду хьшлаците били много тънки и отвлечени, не давали още повод за настъпателни действия. Ако нашият герой си позволеше да извърши нещо по-реално и по-грубо за оная епоха, то на минутата още щеше да се види вързан и изпратен в Карлово. Сам баща му, тоя честен и родолюбив българин, щеше да бъде принуден да подппше махзар против своя любим сокол”.
Дагоберт Енглендер, капитан на „Радецки“: Силни и високи думи
Плановете на Христов Ботев и кораба „Радецки“ са известни както на османските, така и на румънските власти, които обаче не се намесват в преминаването на Дунава. На плавателния съд той пише последното си прощално писмо до семейството си. Според някои сведения, на сутринта на 17 май Ботев знае за разгрома на въстанието в Панагюрско и слизането на четата в България е по-скоро. Съветват го да продължат към Сърбия, но Ботев отказва. По обяд на същия ден той принуждава капитана на „Радецки“ Дагоберт Енглендер да спре на десния бряг на реката.
“Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше в своите действия твърда енергия и прозорливост. Насърчаваше и поддържаше някои съвършено млади момчета... Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи, като посочваше често с ръката си към българската земя и синьото слънчево небе. Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че параходът отиваше да направи една разходка за удоволствие, а не замислен високо политически удар, резултатът на който беше, поне за мен, повече от съмнителен. Между другото Ботев ми каза: - Знаете ли, господин капитан, защо ние избрахме вашия параход? Защото носи името на един славянски генерал, Радецки, което е за нас добро предзнаменование…
Никола Обретенов: Войвода до гроб
Сред спомените на съвременници и другари на Ботев, се открояват тези на Никола Обретенов. Син на баба Тонка Обретенова, един от организаторите на Ботевата чета, оставил ни картина на последните минути на Войводата:
“20 май 1876 година. По заповед на Ботев изсвири и нашата тръба, също за спиране. Ботев поръча да се откове знамето, и знаменосецът го запаса на кръста си. Момчетата, които заемаха върха, слязоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу. Денят беше ужасно горещ, на много се бяха напукали от жажда устните. Ботев разреши да отидат на извора, който бил наблизо. Слязохме и ние с Ботева, като подкрепяхме ранения Перо... По покана на Ботев приседнахме край една малка скаличка. Ботев беше много загрижен. Понеже от щаба му бяха останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни свършиха? Помощ от никъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим към Сърбия?" Докато ние да отговорим, Перо каза: „Ако ти направиш такова нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш." Ботев нищо не каза, но се изправи в целия си ръст, да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава изгърмя пушка и Ботев падна на гръб. Сразен беше, без да каже нито дума, само изхърка… Останахме поразени от гърма. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботева, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса, и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Наведохме се и го целунахме. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: В редовете на борбата, да си найда и аз гроба."
Любен Каравелов: Шеф на тия чапкъни е Ботев
Христо Ботев и Любен Каравелов са били в разпра и това е една от най-тягостните драми във възрожденската ни история. По-скоро породена от разногласия в идеологията, тя добива личностен характер заради честолюбието и на двамата. Обвиненията един към друг са люти. Каравелов пише:
“В Букурещ се е събрала тайфа... Шеф на тия чапкъни е Ботев”.
Ботев отвръща в писмо:
“Драсов! Аз съм зле обиден от Каравелова и няма да му простя нито една от неговите политически подлости!”
Стефан Стамболов: Другар до гроб!
Приятелството между Стефан Стамболов и Христо Ботев е емблематично в смутните време на въстанията. Познанството им продължава около 18 месеца. Ботев приема със симпатии "новото лице" на организацията, а търновецът се опитва безуспешно да го помири с Каравелов. На събранието въпросът за определяне заместник на Левски не се обсъжда, но явно кандидатурата на Стамболов е била приета по принцип. Стамболов е живял при Ботев, а времето му минава в Ботевата печатница, в кръчмата с неговите приятели-хъшове, в бордеите и под нежните грижи на племенницата на митрополит Панайот Рашев - Венета, бъдеща Ботева, която им готви. Най-ценният плод на дружбата им е книжката "Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова", излязла през септември 1875 г., в която Стамболов участва с 6 творби. Пътищата на двамата се разделят, а в писмо от 11 декември 1875 г. Ботев признава: "Аз съм виноват и съм ти длъжен в много отношения". Стамболов най-безпристрастно описва Ботев, като оценява както качествата, така и недостатъците му.
"Ботев имаше буен, избухлив темперамент и беше несдържан и в главах, и в целях. Той обичаше да настоява на своето, искаше да му се подчиняват, беше честолюбив и искаше да свали Любен Каравелов от пиедестала му, за да му заеме мястото. И сега, ако той бе останал жив, той би се борил за политическа кариера, за това - да бъде водач на партия или министър, или обратно - безграничната му крайност би го завела на бесилката." През 1888 г., когато Стамболовата Народнолиберална партия е управляваща, с усилията на Захарий Стоянов излизат събраните съчинения и първата сериозна биография на Христо Ботев.
Пенчо Славейков: Грешите за Ботьов!
Най-отявленият критик на Христо Ботев безспорно е Пенчо Славейков. Той отрича гения на Ботев и твърди, че в революционера се е вселил „онзи бяс на човешката мисъл, който се нарича анархизъм“. Интересното е, че Славейков и го критикува, но и го възхвалява:
„Разсъдливи, практични хора, които държат сметка за своя личен авторитет, страхували се от него, избягвали го. Имало е и такива, които са го уважавали, предимно млади патриоти, но болшинството са били против него. И тази презряна, отхвърлена душа, това немирно сърце, тази буйна нрав, този огнен ум е раждал смътни, неясни, но смели и страшни мисли и принципи, от които ще се възпламенят младите, чисти сърца; мисли, от които ще се отвратят обикновените смъртници; мисли, от които ще изстине кръвта на коронясаните богоизбрани глави...
„За поета Ботйов нашето общество има също тъй погрешно мнение, както и за човека. Млади общества, както младите хора, имат не дотолкова завидния дар да се възхищават най-вече от онова, което най-малко разбират, и да си създават фалшиви идеали - идеали, които имат курс само на Ориента. Едно време З.Стоянов, който живееше само с възхищения, създаде такъв идеал от Чардафона, и с безочливостта на един ориенталец заявяваше, че понеже сме нямали други херои - то дай да си бършем носът с неговите непрани дрехи!“
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}