НЕЗАБРАВИМИТЕ
Пиян шофьор изпрати във вечността един от най-великите китаристи на нашето време
Крис Олива от "Саватаж" притежаваше емоцията на Ерик Клептън, усещането на Джо Пери и техниката на Еди Ван Хален
Автор : / 42832 Прочита 10 Коментара
8 август 1991 г. Крис Олива (вдясно) и Джони Лий Мидълтън на рекламна фотосесия за "Streets" в Ню Йорк (Снимка: Catherine McGann/Getty Images)
Стрелките на часовника тиктакат неумолимо. И докато светът се стяга да изпрати поредната отиваща си година в празничен възторг, една група от невероятни музиканти отвъд Океана стяга багажа си за поредно грандиозно турне.
Концертите на тази група са най-посещаваното рок събитие в САЩ през изминалото десетилетие, според авторитетното списание Pollstar. По-посещавани са дори от концертите на U2, Metallica и Rolling Stones. При това турнето на групата продължава само седем седмици.
Името на тази група е Trans-Siberian Orchestra
Тази година се навършват 25 години от първото зимно турне на Trans-Siberian Orchestra през 1999 г. От тогава насам "Транссибирският оркестър" е свирил пред повече от 15 милиона души, разпродал е билети на стойност над половин милиард долара, дарил е десетки милиони за благотворителност по пътя си и неслучайно вече е неизменна част от коледния дух на Америка.
Тазгодишното турне на TSO отново ще бушува като торнадо от Източния до Западния бряг на Щатите. От средата на ноември до края на декември "Транссибирският оркестър" ще свири пред над един милион души, пръскайки по шевовете най-големите зали със своето несравнимо коледно шоу - уникална сплав между класика, коледни химни, хеви метъл и театър. Концертите им са "непреодолима сила в рок операта", пише Washington Post.
За поредна година "Транссибирският оркестър" ще събере под светлините си музиканти от различни стилове и от световна величина. И, както винаги, артикулите на щанда за стоки на групата ще включват познатото изображение на бяла китара Charvel, покрита с рози. Но концертите на TSO не са първото място, на което се появява този символ. Всъщност TSO го наследява от друга група.
Това е култовата американска банда "Саватаж", а бялата китара с рози, която за първи път се появява на задната обложка на албума им "Streets" от 1991 г., принадлежи на нейния китарист и основател Крис Олива.
Шеметната история на успеха на TSO e история за прераждането на Savatage, тъй като без Savatage нямаше да има TSO, а без Крис Олива нямаше да има нито една от тези две групи.
Уви, Крис се радва на успеха на Trans-Siberian Orchestra от... Отвъдното.
Пиян шофьор отнема живота му на 17 октомври 1993 г.
В онзи тъжен ден Крис Олива е едва 30-годишен, но още приживе неговото творчество, техничност и мелодичен подход вече са го превърнали в истински китарен герой.
"Той притежаваше емоцията на Ерик Клептън, усещането на Джо Пери и сръчността на Еди Ван Хален. Крис Олива беше един от най-наелектризиращите китаристи в тежката музика", пише за него списание Guitar World.
Въпреки че Savatage продължават да записват албуми до 2001 г. и никога не се разпадат официално, те влизат в историята на рока, точно докато Олива е техен китарист и творчески двигател. Неговият отличителен, самоук, агресивен и същевременно изтънчен стил със запомнящи се рифове, богати аранжименти, трогателни и емоционални китарни сола го нареждат сред най-големите легенди на рока.
"Крис свиреше с лекотата на Джордж Линч и Уорън ДеМартини, но с агресивна, мелодична убедителност, която пасваше идеално на Savatage", спомня си Алекс Школник (Testament, Savatage, TSO, Metal Allegiance).
"Свиренето на Крис беше феноменално. Той беше пионер на метъл китарата, какъвто беше Ранди Роудс преди него", допълва басистът на Megadeth Дейв Елефсън.
Гласове в морето пеят
Въпреки че Savatage са официално основани през 1983 г., техните корени са заровени в средата на 70-те, когато Крис и брат му Джон започват да свирят заедно. Крис първоначално е на баса, но след като открива Ричи Блекмор и Михаел Шенкер грабва китарата.
Скоро след това семейство Олива се мести в Тампа, Флорида, където Джон и Крис сформират трио, наречено Tower, с басиста Тони Чула (по-късно мениджър на Мерилин Менсън). С Джон - барабани и вокали, Крис на китарата и Тони на баса, Tower започва да свири кавъри на Black Sabbath, Van Halen и Rush, чиито китаристи силно повлияват на Крис. В крайна сметка Джон хвърля палките, за да стане фронтмен, а групата променя името си на Avatar.
През следващите две години (и след няколко промени в състава) бандата започва да пише авторски песни и печели солиден брой последователи в района на Тампа Бей, след като издава 7-инчова плоча с три песни под шапката на местния лейбъл Par Records. Отзивите и продажбите са окуражаващи и групата записва цял албум, но два дни преди той да бъде издаден, научава, че друга банда вече използва името Avatar.
И така, комбинирайки Avatar с думата "savage" (от англ. - дивак, дивашки), братята Олива създават Savatage.
Дългосвирещият дебют на групата от 1983 г. "Sirens" е забележителен албум, който смесва класически хард рок и метъл с елементи на траш и спийд - жанрове, които в онзи момент едва прохождат. Албумът често е сочен и като един от основополагащите за пауър и прогресив метъла изобщо. Без съмнение "Sirens" проправя път на много групи към изключително плодотворната музикална сцена на Флорида през следващите години. Това е и първият хеви метъл албум, записан в легендарното днес Morrisound Studios, което бързо се превръща в търсена дестинация за много известни метъл групи.
Джейсън Флом, тогава представител на Atlantic Records, отлита за Тампа Бей, за да гледа на живо концерт на Savatage.
"Мястото беше претъпкано, а децата направо полудяха", спомня си той.
Прелюдия към лудостта
Джейсън Флом посредничи при разтрогването на договора с Par Records и подписването с Atlantic. Споразумението изисква Savatage да запишат за Par още един материал и това е EP-то от 1984 г. "The Dungeons Are Calling". Две от песните в него - заглавната и "City Beneath the Surface", ще останат в концертния им сетлист за години напред.
За "атлантическия" дебют на групата - "Power of the Night", лейбълът свързва Savatage с продуцента Макс Норман, по онова време известен с работата си с Ози Озбърн. Албумът е добър, но не успява да постигне желания комерсиален успех. Въпреки това, в него отново блестят китарните умения на Крис Олива.
Малко след като завършват първото си американско турне, Savatage започват работа по следващия си албум, този път в звукозаписно студио в Лондон, с новия си басист Джони Лий Мидълтън. Полученият в резултат "Fight for the Rock" се смята за най-слабия албум в каталога на групата, резултат от ограничения бюджет за записите, неопитността на момчетата и лошите съвети от нейните мениджъри. Въпреки недостатъците на тавата, талантът на Крис отново впечатлява, особено в по-тежки парчета като "Red Light Paradise", "Hyde" и "The Edge of Midnight".
На турнето "Fight for the Rock" Savatage подгряват на Motörhead в Европа и отварят за Тед Нюджънт в Америка, но, подобно на "Power of the Night", албумът не успява да излъчи голям хит. Дните на Savatage с Atlantic изглеждат преброени. Тогава Джейсън Флом моли своя познат Пол О'Нийл да помогне на групата. О'Нийл е продуцент, писател и музикант, работил с Aerosmith, AC/DC и Def Leppard.
Следвайки примера на Флом, О'Нийл отлита за Флорида, за да гледа Savatage на живо, и моментално е омагьосан от групата, по-специално от Крис Олива.
"Никога не бях чувал по-добър китарист", спомня си той.
Пол О'Нийл започва да работи със Savatage върху това, което през 1987 г. ще се превърне в "Hall of the Mountain King". Албумът постига огромен успех и утвърждава Savatage като значима сила на метъл сцената. Заглавната песен вероятно е най-известното парче на Savatage, но много други песни от "Mountain King" разкриват уменията и таланта на Крис. Сред тях е първият инструментал на групата, интерпретация на "In the Hall of the Mountain King" на Едвард Григ, озаглавен "Prelude to Madness".
По улиците на славата
Малко след издаването на "Mountain King", Savatage получават най-голямото признание до този момент, когато Рони Джеймс Дио кани групата да се присъедини към американското му турне, заедно с Megadeth. Басистът на Megadeth Дейв Елефсън си спомня:
"Всяка вечер оставях всичко настрана, за да слушам Крис. Това беше най-любимият ми момент от цялото турне".
След турнето Savatage се събират отново с Пол О'Нийл, за да запишат албума "Gutter Ballet". Името е взето от мюзикъл, написан от О'Нийл години по-рано, ръкопис на който Крис открива случайно в дома на продуцента в Ню Йорк. Братята Олива толкова харесват заглавието и сюжета за възхода и падението на главния персонаж - рок звезда, че си присвояват името на мюзикъла и записват драматичната балада "When the Crowds Are Gone". Парчето е най-големият музикален риск, който Savatage са поемали до този момент.
Години след издаването на "Gutter Ballet", китаристът на Trivium Кори Болю, който тогава е едва 6-годишен, си спомня:
"В албума имаше страхотни песни и запомнящи се рифове. За малко дете, което току-що започва да свири на китара, изпълненията на Крис бяха просто невероятни".
Легендарният Стив Вай пред Dir.bg: Баща ми продаде застраховката си, за да уча в музикалното училище
Албумът е последван от турнето "Rulin' Gutter", което включва повече от 100 дати и е най-мащабното турне на Savatage дотогава. Групата подгрява мрачния крал на метъла King Diamond в Европа, а след това се завръща в Щатите за продължително домашно турне с американските трашъри Testament и Nuclear Assault.
В онзи момент Крис и китаристът на Testament Алекс Школник вече са близки приятели. Школник признава, че точно изпълнението на Крис в песента "Sirens", която чува за първи път, докато е в гимназията, изиграва значителна роля в неговото музикално развитие.
За продължението на "Gutter Ballet" Savatage се вдъхновяват отново от мюзикъла на О'Нийл и в продължение на девет месеца записват най-амбициозния си албум - рок операта, озаглавена "Streets" (1991). Групата е в класическия си състав - Крис Олива (китари), Джон Олива (вокали и клавишни), Джони Лий Мидълтън (бас) и Стийв "Док" Уахолц (барабани), но този Savatage не прилича много на онзи, който е издал "Sirens" осем години по-рано. Албумът е на несравнимо по-високо ниво и за пореден път показва колко богата е музикалната палитра на Крис - от бавното интро на завладяващото соло в "Ghost In The Ruins" през яростните рифове в "Agony And Ecstasy" и "Sammy and Tex" до триумфалната "Believe".
Днес "Streets" има култов статут в историята на рока. Джон смята, че това е артистичният връх на Savatage, но в онзи момент албумът е тотален комерсиален провал за групата. Само няколко дни преди издаването му Nirvana пробиват със своя "Nevermind". Успехът им поставя началото на грънджа, помита метъл сцената и променя пейзажа на китарния рок за години напред. По време на турнето "Streets" Savatage почти фалират и са принудени да отменят втората му част.
В началото на 90-те критиката продължава упорито да твърди (опровергавайки сама себе си), че Savatage са "една от най-подценяваните метъл групи в света".
Към проблемите на бандата се прибавя и фактът, че Джон редовно губи гласа си по време на концерти, което е резултат от непрестанния вокален мазохизъм, на който се подлага по турнетата в продължение на години. Това, съчетано с неспособността на групата да запише хит сингъл, го убеждава окончателно, че спира развитието на Savatage и той решава да напусне.
Първоначално Крис обмисля да запише инструментален албум, но скоро решава да възобнови работата си по нов запис на Savatage с О'Нийл и Джон, който продължава да изпълнява ролята на съавтор. Заедно те избират младия вокалист Закари Стивънс за заместник на Джон и започват да записват това, което ще се превърне в "Edge of Thorns" през 1993 г.
Скоро след издаването му барабанистът Стийв Уахолц също напуска, оставяйки Крис последния оригинален член на Savatage в групата, точно когато тръгват на първото турне от цикъла "Edge of Thorns".
Според Джон албумът е най-доброто произведение на брат му:
"Мисля, че той изпитваше огромен натиск и наистина работеше усърдно, за да се усъвършенства и да отвлече вниманието от това, че аз вече не бях в групата".
Въпреки (или може би заради) доминирания от грънджа ефир, заглавната песен "Edge of Thorns" се превръща в първия радио хит на групата, достигайки 26-о място в класацията Hot Mainstream Rock Tracks на Billboard. Парчета като "Lights Out" и "Conversation Piece" съдържат характерните за Крис рифове, а спиращото дъха соло в "He Carves His Stone" доказва безспорно, че в този момент той е един от най-виртуозните рок китаристи в света.
Излъчването в ефир и последвалите продажби, които са най-бързите за групата от "Hall of the Mountain King" насам, помагат на Savatage да направят най-голямото си турне след това с Dio - получават покана да откриват първото национално турне на Винс Нийл, след като напуска Mötley Crüe.
Вторият сингъл от албума трябва да бъде първата акустична балада на Savatage - "Sleep", а издателите от Atlantic, надявайки се да се възползват от скорошния успех в класациите на групи като Extreme, Mr. Big и Saigon Kick (последните две от които също са на лейбъла), подготвят радио кампания около песента.
Изглежда така, сякаш моментът на Savatage най-сетне е настъпил.
Но турнето и кампанията за "Sleep" никога няма да се състоят...
На 17 октомври 1993 г., около 3:30 ч. сутринта, Крис и съпругата му Доун пътуват на север по Магистрала 301, за да гледат музикалния фестивал Livestock в Зефърхилс, Флорида, когато са връхлетени челно от пиян шофьор. Крис загива на място, а Доун е откарана в болница с тежки травми.
Светът губи нелепо един от най-талантливите си музиканти.
Историята на Savatage е можела да приключи тогава и там. Но, напук на песимистичните прогнози, групата оцелява, като преживява истински ренесанс в средата на 90-те и дори постига по-голям успех в чужбина, отколкото преди това.
Алекс Школник изиграва важна роля като гостува в албума "Handful of Rain" от 1994 г. (първият след смъртта на Крис) и участва в последвалото турне, в което към групата се присъединява барабанистът Джеф Плейт, а Джон Олива се завръща на клавишните. След това се завръща и Крис Кафъри, а след като Школник отказва предложението да остане в групата за постоянно, към нея се присъединява китаристът Ал Питрели (Alice Cooper, Megadeth).
Със следващия си албум - "Dead Winter Dead", Savatage се завръщат към рок операта. Сред парчетата в албума е инструменталът на празнична тематика, наречен "Christmas Eve/Sarajevo 12/24". С настъпването на коледните празници през 1995-а няколко радиостанции в САЩ неочаквано започват да въртят песента и така "Dead Winter Dead" внезапно се превръща в светкавично разпродаваща се стока.
За да се възползва максимално от неочаквания си хит, групата решава да напише и рок опера с акцент върху мотивите от "Christmas Eve", която да бъде издадена преди следващата Коледа. Опасявайки се, обаче, че феновете ще отхвърлят промяната в музикалната посока на групата и очевидните й опити да се възползва от песента, О'Нийл и членовете на Savatage кръщават новото си начинание Trans-Siberian Orchestra.
Издаден през октомври 1996 г., албумът "Christmas Eve and Other Stories" е и си остава грандиозен успех. Всяко издание на TSO, което до момента включва шест студийни албума, няколко компилации и концертни албуми, е станало поне златно - нещо, което никой албум на Savatage не е постигал.
Когато през 1999 г. TSO се представя публично за първи път, шестима членове на Savatage - Джон Олива, Питрели, Кафъри, Мидълтън, Плейт и дългогодишният им сътрудник Боб Кинкел (който през годините е участвал с допълнителни клавишни инструменти в албумите на групата, започвайки с "Mountain King") са в основата на състава. Школник се присъединява отново към тях през следващата година и днес е редовен член на TSO.
Липсва само един
Една от неговите китари, обаче, е винаги там. Инструментът - синя ESP, на която е нарисуван зловещ водоливник от дългогодишния художник на обложките на Savatage Гари Смит, се появява във всеки албум на Savatage и TSO след смъртта на Крис Олива.
"По този начин има нещо от него, което е част от всичко, което правим", пояснява Джон.
За мнозина TSO продължава наследството на Savatage и поддържа паметта за Крис Олива жива.
"Всеки път, когато гледам TSO, винаги се сещам за Крис, защото неговите умения в Savatage бяха наистина основата и отправната точка на всичко, което последва с TSO", споделя Дейв Елефсън.
"Дори и днес много китаристи се връщат към ранните албуми на Savatage, за да изучават Крис. Хора като него правят всички около тях по-добри музиканти, а хора като мен - по-добри автори, защото техният талант е толкова безграничен, че те кара да стигаш все по-далеч и по-далеч", разказва приживе Пол О'Нийл, който също загива нелепо през 2017 г.
Днес белият "Чарвел" на Крис е изложен в най-голямото Hard Rock Cafe в света, намиращо се в Universal Studios в Орландо, Флорида.
Бялата китара, покрита с рози, неусетно се превърна в символ, който упорито напомня на всички, че пътят към славата може да бъде болезнено трънлив. И адски тъжен...
Вече 31 години Крис Олива свири в Небесния оркестър
А какво се случва с човека, отнел живота му?
Лаконична дописка, публикувана на 17 септември 1994 г. в "Тампа Бей Таймс", със заглавие "Мъж от Тампа е осъден за смъртта на рок китарист при шофиране в нетрезво състояние" съобщава:
"В петък Гарт Макнами беше изправен пред съда в Тампа, за да бъде осъден за седмото си и най-тежко престъпление, свързано с шофиране в нетрезво състояние - непредумишлено убийство. Окръжният съдия на Хилсбъро Клаудия Айсъм осъди 39-годишния мъж от Тампа на пет години затвор, които да бъдат последвани от 10 години пробация и 200 часа общественополезен труд за организацията "Майки срещу шофирането в нетрезво състояние".
Макнами уби 30-годишния Кристофър "Крис" Олива през октомври миналата година, когато се блъсна челно в маздата RX-7 (модел 82-ра) на Олива, докато се опитвал да изпревари друг автомобил на Щатски път 301. Съпругата на Олива получи тежки наранявания на главата и множество травми при катастрофата.
Олива е китарист на национално известната рок група Savatage. По време на катастрофата той и съпругата му отивали да гледат Livestock 4, ежегоден музикален фестивал в Зефърхилс, Флорида".
Съпругата на Крис така и не успява да се възстанови напълно от физическите и психически травми.
"С изключително натежало сърце ви съобщаваме за кончината на Доун Марае Олива във вторник, 11 януари 2005 г. Както повечето от вас знаят, след смъртта на Крис Доун трудно преживяваше загубата му. Дано сега тя най-сетне намери покой, когато е отново заедно с него", пише в личния си сайт Джон.
Пияният Гарт Макнами е бил с 0,294 процента алкохол в кръвта по време на катастрофата (при законна граница във Флорида от 0,10%). Въпреки това и въпреки първоначалната присъда, той излежава само 18 месеца в затвора...
Съдбата понякога може да бъде ужасяващо несправедлива и безмилостно жестока. Тя може да ни накара да изричаме банално патетични, но все пак верни неща. Като написаното от феновете на Крис върху паметната му плоча:
His Music Lives On
По материали от Guitar World и Tampa Bay Times
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}