СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Легендарният Стив Вай пред Dir.bg: Баща ми продаде застраховката си живот, за да мога да уча в музикалното училище
В специално интервю повелителят на китарата разказва за важните музикални уроци и появата на неговата любима Хидра
Автор : Ренета Веселинова / 24 февруари 2023 / 12:10 5481 Прочита 0 Коментара
Често го наричат "геният на китарата". И не бъркат. Независимо какъв е музикалният ви вкус, нека се съгласим, че Стив Вай е един от най-добрите китаристи на последните десетилетия. С корени, пуснати по-дълбоко в рок и метъл музиката, Вай се появява на музикалната сцена в началото на 80-те и заедно с брилянтни музиканти формира така наречения "бум на виртуозната китара".
Споделял е сцени с величия като Джо Сатриани, Франк Запа, Alkatrazz, Дейвид Лий Рот и - нека не пропускаме - Дейвид Ковърдейл.
Този април - 25-и, за да сме съвсем точни, легендарният музикант ще свири заедно с групата си в зала 3 на НДК.
Срещаме се с него в аванс. Аз, от студиото на "Матине", а той - от студиото си в Лос Анджелис. Бих ви казала, че разговорът ни се получи интересен и пълен с теми за размисъл, но най-добре е да се уверите сами.
- Г-н Вай, бих искала да се върнем обратно към 70-те. Какво помните от първия път, в който докоснахте китара? За какво си мислехте?
- Не мога да повярвам, че наистина държа китара в ръцете си, това си мислех! Исках такава, исках да свиря още откакто бях на седем или осем години. Изглеждаше ми твърде невероятно!
За мен китарата беше толкова интересна и красива, а аз изобщо не вярвах, че съм достатъчно добър да свиря. Не вярвах, че съм достоен да притежавам китара и да свиря на нея. Това беше нещо толкова яко, а аз бях просто едно малко момче, нали разбираш? Но после чух Led Zeppelin и всичко се промени. Бях може би на 12 и си казах "Ще свиря! Започвам да свиря на китара! Не зная как, но ще го направя!"
Имах приятел, който притежаваше китара - стоеше на стената в спалнята му и той никога не свиреше на нея. Беше малка евтина китара. И аз му казах "Защо не свириш? Имаш китара на стената! Аз идвам у вас само за да видя китарата." А той ми каза "Какво, това ли? Няма да свиря на нея. Ако я искаш, ще ти я продам за 5 долара." Онемях! Купих китарата за 5 долара и си казах: "По дяволите, това е мое!" Това беше, повече не я пуснах.
- Някога искали ли сте да станете астронавт или архитект, например?
- Не. Имаше и други неща, които ме интересуваха, но те бяха незначителни.
- Имал сте легендарни ментори като Джо Сатриани или Франк Запа. Кои са важните уроци, които си взехте от тях?
- Уроците са толкова много! Когато започнах да взимам уроци от Сатриани, бях на 12 години. Имал съм и други учители по китара, но Джо беше най-добрият. Той беше мой ментор и учител за около 5 години. Толкова много ценни съвети!
Всеки път, когато Джо докосва китарата, онова, което излиза от нея звучи като музика. Истинска музика, нали разбираш? Дори когато просто упражнява пръстите си. Всяка нота има характер. За мен това беше много ценно, защото аз просто дрънчах по струните безразборно. Но пред себе си имах пример какво означава не просто да свириш на китарата, но да извадиш истинска музика от нея.
А за Франк Запа мога да напиша книга. Но най-ценният ми опит с Франк беше да бъда в компанията на човек, който има напълно освободено мислене. Франк твореше постоянно. Повечето хора поставят ограничения в ума си, когато творят. Стъпват на това, което вече са научили. Знам тези акорди, знам, че хората харесват такъв тип мелодии или приятелите ми го правят така, значи аз трябва да направя същото, но по-добро. Така подхождат повечето хора. Вероятно несъзнателно, но все пак точно това се случва.
Но има един определен тип хора, които просто не виждат границите. Дали става въпрос за техника на свирене, някаква нова джаджа или как конструираш мелодията - Франк беше отворен за всичко! И просто го правеше, без да се обяснява. Повечето хора се оправдават, казват си "Това не мога да го направя, защото така и така..". При Франк това нямаше как да се случи.
Разбира се, беше практичен, но никога не оспорваше онова, което творческите му пориви диктуваха. Естествено, сигурен съм, че е искал да прави неща, които излизат от бюджета му или нещо подобно, но в рамките на собствените си възможности той никога не се ограничаваше.
- Чувала съм история, че първоначално сте изпратил на Франк Запа своя интерпретация на парчето му "The black page". Притеснявахте ли се как ще реагира?
- Не, знаех, че съм го изсвирил супер!
- А менторството важно ли е за вас? Знам, че подкрепяте млади артисти като Polyphia, например, или 2Cellos.
- Всъщност мисля, че менторството става някак автоматично. Когато правиш нещо вдъхновяващо, ти ставаш ментор за останалите, но в същото време и сам намираш вдъхновение.
Когато гледам Polyphia, за мен също е процес, в който уча нещо, така че и в това има менторство. Когато говоря с тях и им обяснявам конкретни бизнес практики от нашата сфера, които познавам, защото съм в бранша от толкова дълго време - това също е форма на менторство. Процесът винаги е взаимен. Не само с Polyphia, с всички е така.
- Иска ми се да си поговорим и за тази толкова специална китара, която притежавате и ще донесете в България - Хидрата. Кога, къде и как беше направена и, простете, но как по дяволите успявате да свирите на нея по такъв начин? Признавам, че звучи космическо.
- Свиря много внимателно на нея, човек може да се нарани с нея.
- Така изглежда, да.
- Винаги съм се увличал по китари с няколко грифа, още от времето на Джими Пейдж. Правил съм няколко такива през годините, така че Хидрата беше един вид естествено продължение на това мое влечение. Идеята за нея дойде от раз. Ако трябва да го формулирам, звучи горе долу така:
Исках да създам инструмент, който може да възпроизведе цялата музика за едно парче. Следователно, има нужда от бас, 7-струнен гриф, 12-струнен гриф, арфа, синтезатор - всички технически елементи на Хидрата. И по това време ме осени идеята, че ще напиша музика, която на първо място е добра или най-добрата, която аз мога да напиша. Тоест, говорим за страхотна мелодия. И си представих как свиря на такъв инструмент. Не знаех на какво точно ще свиря, но бях убеден, че има начин да събера всички инструменти, които са ми необходими, за да създам добро парче и мелодията да звучи хомогенно. Не може да има компромис със звука, защото аз правя толкова много неща, затова всяка част трябваше да възпроизвежда музика сама по себе си.
Такава беше идеята, нещо като видение. Това беше преди около 7 години.
Записах си какво искам от Хидрата, обърнах внимание също, че харесвам стиймпънк стила и започнаха да ми изпращат илюстрации как би могла да изглежда Хидрата. Работихме по тях, променяхме някои неща и построиха прототип. Донесоха го вкъщи, все още го пазя - казва се Хиената.
- Защо?
- Ами много е грозна. Цялата е като в кръпки, идеята беше просто да я усетя. Но това ми даде възможност да осъзная, че някой гриф има нужда да се премести по-нагоре, а друг - по-напред, например. Или че струните на арфата трябва да се изместят, защото пречат.
Беше процес по разработване и когато финалният дизайн вече беше готов и китарата пристигна вкъщи, отворих калъфа, погледнах я и си казах "Опа.. това е откачено и красиво, и ме плаши до смърт." Защото знаех, че трябва вече да направя музика с нея. Прекарах години в разработването ѝ и ето, вече беше готова. Вече трябваше аз да се захвана с нея. Стоеше на стойка в студиото около година и половина.
- Толкова дълго?
- Да, минавах покрай нея по 50 пъти на ден и всеки път се ужасявах, че трябва да напиша песен. А тя сякаш ме дразнеше и ми казваше "Хайде, Вай, чакам те." Най накрая, когато записвах албума "Inviolate", осъзнах, че Хидрата е отредена за този албум.
Беше по време на пандемията, в рамките на 6 седмици свирих по 15 часа на ден. Първоначално я погледнах и си казах "Господи, не знам какво да правя с това! Не съм толкова сръчен - имам ли достатъчно време?", но това продължи точно 3 секунди. Тогава се появи познат глас и каза "Мамка му, млъкни и просто го направи! Ти сам знаеш, че можеш да го направиш". Това е много важно - не да вярваш, а да знаеш, че можеш. Разбира се, че в ума си знаех, че мога да го направя. Просто трябваше да започна.
За да отговоря на последната част от въпроса ти - когато гледам видеото, реагирам като всички останали: "Как по дяволите се случи това?"
- Именно.
- То е напълно откачено и невъзможно, като от друг свят. И е толкова елегантно и ясно, и последователно. Гледам и си казвам "Как го направи, човече?" - дори не осъзнавам, че аз съм този, който го прави. И после си казвам "О, помня как го направих - започнах много, много бавно и се движих нота по нота".
И тогава си казваш "Добре, къде е мелодията?" Изпробваш бавно и се оставяш слухът и въображението да те водят. Сещаш ли се за кубчетата Рубик? Същото е - напасваш.
- Докато сглобиш целия пъзел.
- Да, точно. И най-важното - не се отказваш.
- Вярвате ли, че талантът е най-важен, за да може човек да стане наистина добър музикант или упоритата работа е по-съществена?
- Мисля, че вдъхновението и намерението да последваш вдъхновението си са най-важни. Можеш да си много ентусиазиран и обсебен от някаква идея, но да нямаш чак такъв талант да свириш. Но ако имаш вдъхновяваща идея за по-проста песен, която не изисква огромен талант, пак ще се получи. Иска се сърце, иска се визия.
Най-вече - иска се увереност, сигурност в собствените ти решения. Това е най-важното. Можеш да си фантастичен китарист и наистина калпав музикант. Разбираш ли?
- Да, разбирам напълно. Иска ми се да си поговорим и за последния ти албум "Gach". По-трудно ли е да се прави музика, когато е намесена лична история, при това трагична?
- Не, всъщност зависи от музиката. Ако бях написал цял албум за Гаш и колко тъжен съм аз от случилото се, тогава щеше да е трудно, защото трябва да вляза именно в тази емоция.
Всичко, което съм записвал с Гаш е било с такова настроение - то ти дава сила, кара те да се чувстваш добре, да се чувстваш жив, да го споделиш. Наистина много живо. И аз трябва да се чувствам така, когато го свиря, затова съм много щастлив всъщност. Но не съм сигурен, че ще го свиря отново, защото.... кой ще пее?
- Били сте на сцена с почти всеки един велик музикант по света и изглежда, сякаш можете да се разберете с всеки един от тях. А понякога музикантите могат да бъдат малко трудни. Можете ли да кажете, че сте лесен за комуникация в това отношение?
- О, да, много. Хората изглежда се наслаждават на компанията ми.
- Определено е така.
- И аз се наслаждавам на тяхната. Разбира се, това е процес.
Имаше години, в които като съм около музиканти, съм имал едно наум, сякаш не ми е мястото там. Имал съм на моменти усещане, че може би тези хора не ме харесват и не знам дали трябва да продължавам.
Имало е и моменти, в които съм смятал, че хората около мен са под нивото ми. Сякаш аз съм толкова по-добър от тях. Но както и да се чувстваш, когато попаднеш в ситуация не можеш да го скриеш. Може да си мислиш, че не ти личи, но не е така. Човек няма тайни мисли всъщност, намеренията винаги прозират. Всеки може да усети какво си мислят хората около него. То е усещане, нали разбираш..
- Да, разбира се.
- Това има общо и с интуицията - да можеш да разчетеш хората около себе си. За да го направиш, трябва да загърбиш собствените си убеждения и мнения. Тогава картинката се избистря. И за мен това беше процес.
Когато съм бил сред музиканти и нещо ме е човъркало, съм пропускал възможността да имам пълноценно музикално общуване. Но с годините се научих да не обръщам внимание на много от тези неща.
Сега попадам в ситуация и виждам всеки като свой брат или сестра. Знам, че сме се събрали за едно и също нещо - да правим музика, да създаваме заедно и да общуваме. Да споделиш как ти лично чуваш музиката е интимен процес. Напълно приемам останалите, без значение на какво ниво са възможностите им. Дали са по-добри от мен, или техниката им е по-слаба от моята и нямат толкова добре развит слух - приемам го напълно. Не критикувам, а работя с това, с което разполагам.
Помниш какво казах по-рано, нали - това как някой свири по струните не дава отражение на способността му да комуникира смислено. За мен най-важно е как общуваш, така че да има смисъл и за останалите музиканти, за публиката, за нотите. Всичко това е толкова отвъд онова, което останалите мислят за теб.
- Има ли сцена или концерт, които за нищо на света няма да забравите?
- Помня много от тях, но има един особено специален. Свирихме с G3 в театър "Бийкън", в Ню Йорк. Билетите бяха разпродадени, публиката беше огромна. Приключих с моя сет и публиката беше много, много добра към мен. Те просто станаха и избухнаха, пляскаха и викаха толкова силно.
Стоях там, гледах ги и си казвах "Боже Господи!". Майка ми беше там. И както стоя на сцената и публиката крещи и ме аплодира, моята стара майчица стана от мястото си и тръгна към сцената. Аз я гледам, тя върви към мен, а публиката се побърква. Те знаеха, че това е майка ми и за нея се раздадоха още повече.
Родителите ми винаги са ме подкрепяли безусловно през целия ми живот на музикант. Още от малък с уроците, винаги бяха зад мен и ми позволиха да се превърна в това, което съм. Много хора не биха искали детето им да бъде музикант. Моите родители ме подкрепяха и ме окуражаваха, лишаваха се заради мен.
Баща ми продаде застраховката си живот, за да мога аз да бъда в музикалното училище. И след всичко това, ето ме мен на сцената - публиката откача, а майка ми върви към мен, застана пред сцената само на няколко метра от мен. Гледам я на фона на тълпата, а тя просто ми каза "Много добре, Стивън".
- Страхотна история, наистина. Мога само да си представя.
- Никога няма да го забравя.
- Любопитно ми е да разбера и какво мислите за тези рок инфлуенсъри, които нашумяха в последно време. Като Чарлз Бърту, Тим Хенсън или Естепарио Сибериано, например?
- Мисля, че е фантастично да можеш да проследиш еволюцията на китарата. Аз имам възможността да наблюдавам този процес от десетилетия. Никога не си представяш, че ще се случи по твоето време, но новите идеи и технологии се появяват и аз съм наблюдавал развитието в начина, по който се свири на китара. Когато гледам музикантите, които ти спомена, това е еволюция в специфична посока. Но е такава тръпка да видиш, че летвата се вдига по отношение на техническите възможности. Впечатляващо е.
- Мислили ли сте как би изглеждал светът, ако социалните мрежи бяха хит през 90-те, да кажем? Колко различен би бил животът?
- Трудно е да си го представя, но мога да предположа, че щях да се интересувам от същите неща - как да свиря. Това винаги е било истинско за мен. Чисто тактилното, физическо усещане да докоснеш струната, д я огънеш - обожавам това усещане. Това не можеш да го усетиш в интернет.
- Така е, да.
- Това, за което интернет е изключително подходящ, е да те разсейва от целите ти. Може и да е от полза, да те направи популярен по-бързо, но зависи от това къде ти влагаш вниманието си. Когато се появи интернет, не мен лично ми беше много полезно. Беше фантастично! Особено в музикалния бранш, защото можех да ползвам iTunes, за да разпространявам музиката си много лесно. Използвах го за информация и така нататък.
Ето, аз например не си падам по политика. Не я разбирам, не я следя, изглежда ми налудничава работа. И когато дойде пандемията и аз се опитвах да разбера какво става - да нося ли маска и така нататък, си пусках онлайн брифингите от Белия дом. Това беше първият ми по-близък допир до политиката и нищо не разбирах. Казах си, че може би трябва да науча повече и започнах да гледам политика онлайн. Но това ме разсейваше. Отнемаше ми от времето и не ме научи на нищо, което вече не знаех, а именно - светът е пълен с луди. Чак не е за вярване колко неадекватни неща се случват.
И това е аспект на страха, става дума за страх. Разбира се, хората се опитват да помагат, но осъзнавам, че през по-голяма част от времето говорим за лудост. Но пак казвам, отне ми много време и в този случай интернет просто ме разсейваше.
- Е, идвате в България на 25 април. Не мога да не попитам какво мислите за музиката тук, познавате ли български музиканти?
- Когато записвах албума "Alive in an ultra world", проучвах музика, типична за култури от цял свят - какви мелодии и атмосфери има в тях. И след това правех музика, която да звучи близка до дадена култура. И всъщност една от любимите ми беше българската музика.
- Наистина ли?
- Да, традиционна класическа българска музика. Знаеш ли, когато хората се потапят в напълно различна част от света без да имат реална връзка с тази част, се получава нещо много уникално. Толкова е интересно да усетиш музикалната чувствителност на традиционен музикант.
И като говорим за българска музика, Иво Папазов и неговият сватбен оркестър ме поразиха. Започнах да слушам и бях наистина впечатлен - забелязах, че могат да свирят в много странни тактове, 21/16 например. При това с такова темпо! И тези фрази, които правят и са уникални, а и мащабът, в който се простират - в българската музика можеш да минеш от мажор в минор и мелодията да се запази, наистина е впечатляващо. И написах песен в подобни параметри - "Incantation", много наподобява българската музика.
- Благодаря много за отделеното време. Сигурна съм, че всички тук ви чакаме с нетърпение през април.
- Нямам търпение да дойда, много обичам да свиря в България. Съжалявам за последния път, имахме дати, но се провалиха заради конфликта, който избухна. Но сега съм много развълнуван, много благодаря!
Интервю на Ренета ВЕСЕЛИНОВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}