Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Благослов за Димчо

БУДИТЕЛИ

Благослов за Димчо

На 28 март e роден българският поет Димчо Дебелянов (1887-1916)

Димчо Дебелянов (1887-1916)

По стар стил 28 март е неговият 130-ти рожден ден. И след толкова години той още бълнува за свойта разблудна царкиня. Все още сънува тихия двор с белоцветните вишни. Още проклина миража на водни пустини. Той - на черните песни неверният вожд. Бездомникът в нощта - поет прокълнат.

Димчо Дебелянов

Пътят му - от трагичните скрити вопли до куршума край Демирхисар - е невероятно прав и трагично кратък. Един миг, в който животът, смъртта и поезията се прегръщат завинаги. Един ужасен, един чудесен миг, събрал в себе си всичко: от реквиема "Аз искам да те помня все така" до последния стих на неговата "Черна песен".

Животът беше за Димчо страдание, а страданието - неговата поезия. Тъгата му бе майчица рождена, зла мащеха за него беше радостта. Затова, когато го чуете от стиховете до простене, знайте, хора: Димчо стене със заключена уста.

Пред фронтовата палатка с бойни другари

Заключена, за да задуши болката в себе си. И често тя се трансформира в едва сдържан стон. В плач, който не чуваме, но чувстваме.

А първият отзвук на човека е плач. Оттам насетне хората или остават хора и продължават да плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат. На този свят хората се смеят заедно, но плачат винаги поотделно. И Димчо предпочете да плаче сам, вместо да кара другите да плачат.

Димчо Дебелянов, Минерва Русимова и Пенка и Гьончо Белеви

Всичко, свързано с поезията му, е достойно за уважение. Не защото беше светец. А защото се опитваше да бъде човек. Перото му - един оголен нерв - никога не остана извън човешката болка. Защото знаеше - перо, което не страда, не умее да чувства. И да пише!

Сълзите на Димчо не извират от очите, а от сърцето. Те не оплакват, а съдят. Прерастват в ридание на трагичната безизходица - лична и социална. Превръщат се в плач на една ранена доброта. И в неизмеримата болка на една майка, която "в кротък унес чака да се завърне нейното дете..."

"Майка", автор: Иван Лазаров, Копривщица, Къща-музей "Димчо Дебелянов"

Тази невероятна Димчова майка! Българската Мадона, вкаменена навеки над Копривщица в скулптурата на Иван Лазаров. Този паметник не е само камък. Той е камък и още нещо. Камък и поезия. Камък и болка. Камък и проклятие. Камък и надежда.

И да знаете хора: там, в църковния двор над Копривщица, една майка още чака и оплаква своя син. Не спира. Над гроба на България тя плаче!...

От чакане и болка очите й на извори станаха. Ръката, що подпира брадичката, на бряг се превърна. От косите й нови борове пораснаха...

След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор. Остана само един спомен и една поезия. Неговата. Тя може да бъде болка и нежност. Може да бъде шепот и вик. Може да бъде страст и проклятие. Може да бъде ад и рай, но винаги си остава най-нежната българска поезия за човека и душата.

Ето защо за мен и за едно средно училище в Белене Димчо е корона, но той е и тежък кръст. Той е ластарът на лозницата, но той е и резитба. Резитбата, след която ще дойде плодът. Гроздето, от което ще направим хубавото вино. Виното за нашите деца и внуци.

И досега в това училище той си остава единственият, който има правото да пита и правото да съди. Такъв е жребият на големите поети, които ги убиват, защото не могат да умрат. Жребият на сърцето, което става звезда, защото не може да стане камък.

Такъв бе той - поетът и човекът. Обиждаха го. Проклинаха го. Убиваха го. Но Димчо си остана ... Димчо. Не мижитурка. А човек. Не мизантроп. А истина. Не пияница. А поет. Прозрял една голяма истина. Изтръгнал една велика правда. Възкресил една премазана любов. Любовта към хората... Към разблудната царкиня. И към тихия двор с белоцветните вишни.

И всичко това - в една голяма човешка трагедия. Това е трагедията на скитника-бездомник, пожелал някога да стане поет, и трагедията на поета, останал завинаги бездомник в нощта, и "сам понесъл тъгите на мильони сърца".

Той - Димчо.

 

Автор: Георги Трушков

_____________________________

Георги Трушков е роден на 25 февруари 1943 г. в Белене. Името му се свързва със създаването на СОУ "Димчо Дебелянов", на което е директор дълги години.  Дългогодишен заместник-председател и председател на Образцово народно читалище "Христо Ботев", председател на Градския и Общинския народен съвет и председател на Общинския съвет за духовно развитие - Белене.

Зад гърба си Георги Трушков има издадени "Пристрастия" (слова) - електронен диск, 2011 г.; "Памет" (есета, публицистика) - 2011 г.,  "Училището с Дебеляновия лик" (опит за история на СОУ "Димчо Дебелянов - Белене"), 2012 г.; "Стожер на духа"  (Опит за история на Народно читалище "Христо Ботев-1892" - Белене), 2015; "Спортна слава" (70 години - "Гигант" - Белене). 

___________________________

Стихове на Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

-----------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

______________________

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален —
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай — пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. —
Аз искам да те помня все така...

Коментирай 1

Календар

Препоръчваме ви

Сръбският хореограф Игор Коруга: Танцът е средство за преобръщане на доминиращата култура

"Неустойчиви другари" изследва нови начини за борба с капитализма, чрез идеите за флуидната идентичност - онази, която се мени във времето, в една или друга посока на представите ни за половете и сексуалността

Паметник на поета и преводач Петър Алипиев ще бъде поставен в къщата музей на Шандор Петьофи в Унгария

Той е изработен от бронз от варненския скулптор Альоша Кафеджийски и е дарение от Община Варна и вече пътува за Унгария

Симоне Грамалия: Музиката е огледало на времето

Симоне Грамалия е признат за един от най-добрите виолисти на своето поколение и българската публика ще има удоволствието да се увери в това

Ели Скорчева: Погледнах се в огледалото и видях Блага. Не бях аз

"Не съм искала нито да съм известна на всяка цена, нито да съм актриса на всяка цена. Аз исках на всяка цена да съм много добра. Където и да било", разкрива Скорчева

Нобеловата лауреатка Алис Мънро запази дискретния си начин на живот независимо от наградите и славата

Писателката страдаше от деменция повече от дванайсет години. 92-годишната Мънро е починала в Дом за възрастни хора в Онтари

Бляскавата церемония за връчване на Наградите на Фондация "Стоян Камбарев" на 16 май по БНТ

Двама президенти, министри и холивудски знаменитости аплодираха младите таланти