По стар стил 28 март е неговият 130-ти рожден ден. И след толкова години той още бълнува за свойта разблудна царкиня. Все още сънува тихия двор с белоцветните вишни. Още проклина миража на водни пустини. Той - на черните песни неверният вожд. Бездомникът в нощта - поет прокълнат.

Димчо Дебелянов

Пътят му - от трагичните скрити вопли до куршума край Демирхисар - е невероятно прав и трагично кратък. Един миг, в който животът, смъртта и поезията се прегръщат завинаги. Един ужасен, един чудесен миг, събрал в себе си всичко: от реквиема "Аз искам да те помня все така" до последния стих на неговата "Черна песен".

Животът беше за Димчо страдание, а страданието - неговата поезия. Тъгата му бе майчица рождена, зла мащеха за него беше радостта. Затова, когато го чуете от стиховете до простене, знайте, хора: Димчо стене със заключена уста.

Пред фронтовата палатка с бойни другари

Заключена, за да задуши болката в себе си. И често тя се трансформира в едва сдържан стон. В плач, който не чуваме, но чувстваме.

А първият отзвук на човека е плач. Оттам насетне хората или остават хора и продължават да плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат. На този свят хората се смеят заедно, но плачат винаги поотделно. И Димчо предпочете да плаче сам, вместо да кара другите да плачат.

Димчо Дебелянов, Минерва Русимова и Пенка и Гьончо Белеви

Всичко, свързано с поезията му, е достойно за уважение. Не защото беше светец. А защото се опитваше да бъде човек. Перото му - един оголен нерв - никога не остана извън човешката болка. Защото знаеше - перо, което не страда, не умее да чувства. И да пише!

Сълзите на Димчо не извират от очите, а от сърцето. Те не оплакват, а съдят. Прерастват в ридание на трагичната безизходица - лична и социална. Превръщат се в плач на една ранена доброта. И в неизмеримата болка на една майка, която "в кротък унес чака да се завърне нейното дете..."

"Майка", автор: Иван Лазаров, Копривщица, Къща-музей "Димчо Дебелянов"

Тази невероятна Димчова майка! Българската Мадона, вкаменена навеки над Копривщица в скулптурата на Иван Лазаров. Този паметник не е само камък. Той е камък и още нещо. Камък и поезия. Камък и болка. Камък и проклятие. Камък и надежда.

И да знаете хора: там, в църковния двор над Копривщица, една майка още чака и оплаква своя син. Не спира. Над гроба на България тя плаче!...

От чакане и болка очите й на извори станаха. Ръката, що подпира брадичката, на бряг се превърна. От косите й нови борове пораснаха...

След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор. Остана само един спомен и една поезия. Неговата. Тя може да бъде болка и нежност. Може да бъде шепот и вик. Може да бъде страст и проклятие. Може да бъде ад и рай, но винаги си остава най-нежната българска поезия за човека и душата.

Ето защо за мен и за едно средно училище в Белене Димчо е корона, но той е и тежък кръст. Той е ластарът на лозницата, но той е и резитба. Резитбата, след която ще дойде плодът. Гроздето, от което ще направим хубавото вино. Виното за нашите деца и внуци.

И досега в това училище той си остава единственият, който има правото да пита и правото да съди. Такъв е жребият на големите поети, които ги убиват, защото не могат да умрат. Жребият на сърцето, което става звезда, защото не може да стане камък.

Такъв бе той - поетът и човекът. Обиждаха го. Проклинаха го. Убиваха го. Но Димчо си остана ... Димчо. Не мижитурка. А човек. Не мизантроп. А истина. Не пияница. А поет. Прозрял една голяма истина. Изтръгнал една велика правда. Възкресил една премазана любов. Любовта към хората... Към разблудната царкиня. И към тихия двор с белоцветните вишни.

И всичко това - в една голяма човешка трагедия. Това е трагедията на скитника-бездомник, пожелал някога да стане поет, и трагедията на поета, останал завинаги бездомник в нощта, и "сам понесъл тъгите на мильони сърца".

Той - Димчо.

Автор: Георги Трушков

_____________________________

Георги Трушков е роден на 25 февруари 1943 г. в Белене. Името му се свързва със създаването на СОУ "Димчо Дебелянов", на което е директор дълги години.  Дългогодишен заместник-председател и председател на Образцово народно читалище "Христо Ботев", председател на Градския и Общинския народен съвет и председател на Общинския съвет за духовно развитие - Белене.

Зад гърба си Георги Трушков има издадени "Пристрастия" (слова) - електронен диск, 2011 г.; "Памет" (есета, публицистика) - 2011 г.,  "Училището с Дебеляновия лик" (опит за история на СОУ "Димчо Дебелянов - Белене"), 2012 г.; "Стожер на духа"  (Опит за история на Народно читалище "Христо Ботев-1892" - Белене), 2015; "Спортна слава" (70 години - "Гигант" - Белене). 

___________________________

Стихове на Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

-----------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

______________________

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален —
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай — пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. —
Аз искам да те помня все така...