ПАМЕТНИТЕ ДАТИ
Истината за Съединението: Лични спомени и преживелици
"Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност..."
Редактор : / 11485 Прочита 28 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Юлиян Илиев, Dir.bg
На 6 септември 1885 г. българският народ проявява нечувана дързост - предизвикателство към Великите сили, сътворили Берлинския договор, разпокъсал Санстефанска България на пет части. Съединението на Княжество България с Източна Румелия е един от най-светлите върхове в следосвобожденската ни история. Една от най-важните фигури в осъществяването на този исторически акт е генерал Данаил Николаев (тогава все още майор), наричан "патриарх на българската войска". През 1925 г. по случай 40-годишнината от Съединението, вестник "Отечество" публикува спомените на генерала за драматичните събития.
"По това национално дело - първият въжделен идеал на съвкупния български народ, след разпокъсването му от Берлинския договор, досега се е писало много, много и верни, и неверни работи и факти са били изказани, но аз като един от най-главните фактори по извършването на съединението, си наложих и търпение, и мълчание, като вярвах и вярвам, че исторически истини и всеизвестни факти не могат да се извъртат, скриват или изопачават, и рано или късно, те блесват с цялата си яснота.
Аз се реших да напиша настоящите редове, като считам, че с това изпълнявам един граждански и патриотичен дълг към историята на родината ни и подрастващите поколения.
В това описание на събитието, аз се старах да бъда строго обективен преценител и верен историограф на събитията и фактите, предшестващи епохата на Съединението, както и самия акт на това съединение на Северна и Южна България.
След петвековно робство, България, освободена от агарянското иго с помощта на великодушна царска Русия, аз с трепетно вълнение на душа преживях всичките перипетии на великата Освободителна война, като взех участие във всички боеве, в качеството ми на офицер в Българското опълчение.
Санстефанският договор от 19 февруари (3 март н. ст. - бел.ред.) създаде една велика България, в границите на която българското племе видя осъществени своите въжделени копнежи за свобода и независимост. За наше злощастие обаче, тая велика радост не бе за дълго. Зла съдба и коварни народи наскоро разкъсаха хубавата снага на майка България на пет части с прочутия Берлински договор от юлий 1878 г. От тях само Северна България има́ щастие да бъде напълно освободена и независима, а Южна България бе оставена турска автономна област под владичеството на султана, комуто се даваше право да държи турски гарнизони на Балканите. Този факт на първо време огорчи дълбоко душата на всички истински родолюбиви българи, за които зарята на свободата бе вдъхнала копнежите за обединението на българското племе, а особено ония от тях, които с оръжие в ръка се биха рамо до рамо с великата руска царска армия, за свободата на своето отечество, и на върховете на историческата Шипка - българските Термопили, с кръвта си запечатаха тоя велик български идеал за обединението на племето си.
Пред свършения факт обаче, временно всички преклонихме глави, но при още по-дълбоко пламенно вътрешно желание час по-скоро да освободим Южна България от султанската власт.
Под владичеството на тия патриотични чувства и пориви, още от първите дни на създаването на автономната област Източна Румелия, се зароди и идеята за бъдещото съединение на Северна и Южна България. Все за осъществяването на идеята за съединението, по-късно се образува и политическа партия с такова наименование, а след туй се почна издаването на вестник "Съединение", образуваха се партийни групировки, под формата на гимнастически дружества и пр.
От всичко това става ясно, че за Съединението всички говореха, много се пишеше, но за жалост трябва да изтъкнем тук всеизвестния факт, че имаше мнозина, които с уста го искаха, но които от душа и сърце, никога не желаеха да го видят свършен факт.
За всички живущи в България и съвременници на славната епопея на Съединението на 6 септември 1885 г. е известно, че тоя патриотически акт е желано дело на всички българи от областта, подкрепени с решителността на българските офицери в Пловдив - един народен военен преврат със силен патриотически замах тури край на султанската власт в автономната област.
Около средата на месец юлий 1885 г. в село Дермендере (дн. Първенец - бел.ред.) до град Пловдив, се събират няколко души пловдивски дейци в чифлика на пловдивския гражданин Кацигра. В числото на компанията между другите лица са били Захарий Стоянов, майор Коста Паница и др. Тук, в момент на веселие и под поривите на патриотически екстаз, компанията провъзгласява съединението, и в общия възторг дават няколко изстрела, с което привличат вниманието на властта, че става нещо необикновено, полицията узнава за това, разгонва компанията от селото и всичко временно затихва.
Майор Данаил Николаев (1852-1942), един от главните участници в Съединението, Пловдив около 1885 г.
В това време пишещият настоящите редове бях дружинен командир на Втора пловдивска дружина.
Няколко дни след веселото събитие в с. Дермендере, станало с участие на гърци, идва при мене най-напред майор Паница, а по-късно д-р Георги Странски, които като ми обясниха станалото и като се убедили, че големи съдбоносни събития не могат да имат успех ако нямат подкрепата на военните, поискаха моето съдействие да взема участие в свалянето на правителството на областта и детронирането на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. На това им искане аз заявих, ясно и категорично, че не мога да подкрепя една подобна акция, която има за цел само да свали правителството, но че съм готов да способствам с всички мои сили за изпълнението на един по-възвишен и патриотичен идеал - премахването правителството на Източна Румелия и свалянето на генерал-губернатора с провъзгласяване съединението на Южна България със Северна, като въжделено желание на всички българи в областта, да се освободят от султанската власт. Добавих им, че за подобна акция потребно е да се приготви един добре обмислен план на действие от един комитет, като временно трябва да се мирува и колкото е възможно по-малко да се манифестира това, което има да се върши. Заявих им, че взимам акт от молбата им и ще направя всичко, зависещо от мене, като българин патриот и военачалник, в зависимост от събитията и обстоятелствата, за да осигуря изхода и сполуката на един такъв велик национален акт.
В Източна Румелия всяка година през месец септемврий се привикваше първото опълчение на обучение. През 1885 г. по неизследваните пътища на Божия Промисъл, който винаги покровителства добрите дела, се реши през месец септемврий да има маневри с всички войскови части на Източна Румелия. По проекта от щаба на милицията, маневрите трябваше да се произведат около Стара Загора, с два отряда: Източен - отбраняващ и съставен от войсковите части на източната част на областта, и Западен - атакуващ, с войсковите части от западната част на областта (Пловдив, Татар Пазарджик, Пещера, Казанлък, Хасково и пр.).
За началник на Източния отряд бе определен майор Мерчански, а за началник на Западния бях определен аз.
Друго едно важно събитие иде да посочи Божия Пръст в делото на Съединението: ежегодно край град Пловдив се събираше сборен лагер на милицията, и за началник на лагера със заповед от началника на милицията се назначаваше един от старшите офицери. Нея 1885 г. се падна щастието и моя ред да бъда назначен за началник на лагера, а следователно и началник на всички войскови части, събрани в сборния лагер. Това ми качество обезпечи половината от успеха на Съединението.
За сигурността на делото ми липсваха сведения от провинцията, каквито нямаше и в тайния комитет за съединението. За тая цел аз лично и тайно по свой почин изпратих капитан Стефов, мой доверен човек, да обиколи гарнизоните, от мое име да узнае духа и настроението за предстоящата велика акция. Докладът на капитан Стефов бе насърчителен - провинцията била готова и чака първия зов да изпълни своя патриотически дълг. Това ме много ободри и насърчи, за да действам по-енергично във всички направления.
Около средата на август месец 1885 г., за да маскирам своите действия, аз заминах за Хисаря уж на почивка. Тук повиках всичките сержант-майори (които представляваха войнски началници) от Втори пловдивски окръг - околиите Конушка, Рупчоска, Овчехълмска и Големоконарска, които държат списъците на второто опълчение и резервните кадри на милицията, на които лично заповядах да направят бърза проверка на тия списъци в центровете на околиите и окръга, с разчет щото проверката да бъде готова и изпълнена към 1 септември 1885 г.
От Хисаря писах поверително писмо на майор Сава Муткуров, за да тръгне веднага за Шумен, гдето се произвеждаха големи маневри, със севернобългарските военни части, и гдето се намираше и Княз Александър Батенберг.
В писмото си нареждах на майор Муткуров да се яви лично пред Княза, да му изложи положението на Източна Румелия, да му съобщи това, което се готви и да иска неговото мнение за тоя съдбоносен за българския народ акт. Майорът изпълни моето нареждане, среща лично Княза, излага подробно всичко, обаче не получи положително обещание, а само един уклончив отговор. На връщане от Шумен майор Муткуров от Габрово ми дава депеша, че маневрите в Шумен са завършени, обаче свиканите запасни войници не са разпуснати.
Това за мене беше един решителен признак, че се държат войскови части в пълен състав за евентуалните събития, които има да стават в Източна Румелия.
На 25 август получих писмо в Хисаря, с което ми съобщават, че от щаба на милицията се е получил поверителен пакет за мене, с указание за предстоящите маневри. Щом получих това известие, веднага се отправих за Пловдив, отворих пакета, в който намерих нареждане до мене, като командващ отряда, да дам заповед до всички войскови части, да бъдат готови по местата си съгласно плана за маневрите, начален ден за почването на които се фиксираше датата 6 септемврий 1885 г. Ето по какъв начин се определи датата на Съединението от самите обстоятелства. По-рано тая дата не можеше да бъде определена, защото трябваше за всяка евентуалност да изпратя войскови части за охрана на границата от нахлуване в българска територия, и осуетят мобилизацията, а по-късно очевидно не можеше, понеже войсковите части щяха да напуснат Пловдив.
По-рано казах, че повиках лично сержант-майорите и им наредих да проверят Второто опълчение и резервата на милицията. След получаване заповедта за маневрите, веднага дадох бързо нареждане всички войници от Второто опълчение и резервата, организирани във войскови части, да тръгнат за Пловдив, с такъв разчет, щото на 6 септември на разсъмване да бъдат в града. За по-добрата организация на частите, формирани от Второто опълчение, изпратих от дружината по 20 действащи войника във всяка околия, за първи началстващи лица на сформираните части.
Настъпи съдбоносната нощ на 5 срещу 6 септемврий. Повече държане в тайна акта, който предстоеше да се извърши, не можеше. Събрах всички офицери в лагера и им съобщих предстоящето събитие, със заповед да бъдат истински патриоти и изпълнят докрай своя войнишки дълг при всички евентуалности, които могат да се случат. Всички с радост посрещнаха съдбоносния акт и останаха цялата нощ в частите си.
Точно в 4 ч. сутринта на 6 септември заповядах да бият тревога в сборния лагер. Всички части се построиха в най-голям порядък, точност и бързина. Всички началстващи лица са по местата си. Поздравих ги и гръмогласно им известих, че те по Божие провидение като български войници са повикани да извършат велик и патриотически акт Съединението на Южна със Северна България.
Това съобщение се посрещна с възторг и небивало въодушевление от всички войскови чинове. Хванах момента и ги поздравих с факта, че от тая съдбоносна минута, те вече не са султански войници, а храбри български лъвове на съединена България! И за да дам още по-голям импулс на чувствата им, аз добавих, че те, макар и войници, до днес нямат военна светиня - знаме, емблема на техния войнишки дълг, защото приготвеното трицветно знаме с изобразения лъв беше скрито и не го бяха виждали. Заповядах да донесат знамето, развих го пред построените войски, и тържествено го връчих на знаменосеца. Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност, но всички плачеха от радост като виждаха развято народното ни военно знаме, втурнаха се към него и се надпреварваха да целуват красните му гънки, под сянката на които бяха готови да сложат и живота си за щастието, величието и прогреса на милата ни татковина.
Под владичеството на тоя патриотически подем и изблика на войнишки чувства, аз поведох смело войсковите части за град Пловдив.
Около село Коматево получих писмо по един жандарм, със заповед от началника на милицията, генерал фон Драгалски, да изпроводя една войскова част навън от града към Кършияка, за да разпръсне бунтовниците голямоконарци, които на тълпи идели към Пловдив. Тоя факт показва тайната на Съединението така, че дори началникът на милицията до сутринта не е знаел какво става. На писмото му, разбира се, никакъв ход не дадох.
Съмваше се вече, когато аз начело на войниците влезнах в Пловдив и лично разпоредих да се обкръжи конака-резиденцията на генерал-губернатора. Едвам това изпълнено, съобщиха ми, че генерал фон Драгалски иде откъм Градската градина, по направление на конака, обаче войсковата част, поставена за охрана на улицата го спира. Това щом узнах, заповядах да го пуснат и той дойде при мене, много сърдит, и с негодувание ми направи бележка, че офицерите и войниците не само не го допущали, но и не му отдали чест. Отговорих му да се примири с положението си, че от тая сутрин тия войници не са султански, а български народни войници, извършвайки акта на Съединението, и като така, той престава да им бъде началник. Помолих го веднага да си отиде в квартирата и там да чака развитието на събитията и моите последующи нареждания. Генерал фон Драгалски крайно смутен от това що вижда, изпълни заповедта ми и се прибра у дома.
В тоя момент ми се донесе, че на десния фланг на южната страна на конака, се е явил подполковник Чичагов - руски военен аташе в Пловдив, и се отправил към охраната, около тая врата на конака. Аз веднага пристигнах при него и той се обърна към мене с думите: "Майор, това не е волята на Царя". Аз го пресякох и му отговорих нервно: "Подполковник, пред фронта на наредените революционни войски, вие не можете да ми говорите с тоя език", и го помолих да си отиде у дома. Той схвана положението и изпълни моето искане.
Веднага подир това, отидох на главната врата на конака, и заповядах да повикат полицмейстъра Користильов, който беше в двора на конака, и му заповядах да отвори вратата. Той отговори, че ключовете са у портиера и отиде уж да го търси. Понеже видях, че подполковник Чичагов излезе от тая врата, предположих, че не искат да ми отворят вратата, затова заповядах повторно и енергично на полицмейстъра или веднага да отвори, или ще дам заповед на артилерията да стреля и разруши вратата и оградата, което не е желателно. В тоя момент е вече достатъчно светло, и аз видях в двора на конака да се строяват трите роти от Първа Пловдивска дружина под командата на капитан Рачо Николаев (Шопчето) - понеже титулярът на дружината, майор Якопсон - руски офицер, беше в отпуска.
Тези три роти са били привлечени в конака за охрана и като видях, че началстващите лица в конака се надяват на тях и не отварят вратата, тогава аз гръмогласно се обръщам към войниците от ротите, поздравих ги със Съединението и че те вече са български, а не султански войници. Те ми отговориха с възторжено "Ура!", и ефектът беше чародеен - вратите на конака се отвориха!
Веднага влязох в конака с ротата, която беше до вратата. В тоя момент се чу силно "Ура!" откъм източната врата на конака, отгдето влезоха конарци. Потърсих с очи да видя някой от гражданите, посветени в тайната на съединението, които по-рано са се явявали при мене, за да ги изпратя при генерал-губернатора, да му съобщят акта на съединението и го помолят доброволно да напусне конака, за да се избегнат нежелателни инциденти. За жалост никого не видях от гражданите.
Малко след това се яви при мене Антон Каблешков, а подир него и Иван Андонов, член на комитета на Съединението, комуто заповядах да влезе при генерал-губернатора и да му съобщи за извършеното по Съединението и за неговото детрониране. Андонов влезе, обаче дълго време се мина и губернаторът не се явява, затова изпратих моя доверен офицер капитан Стефов да види защо се бавят и да съобщи на генерал-губернатора да не се страхува, защото съм взел мерки за запазване живота му.
Най-после се яви и Захарий Стоянов, на когото се бях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението на такъв съдбоносен акт, още повече, че споразумението ми с комитета беше, още при влизането на войските в града, да бият камбаните на всички черкви в града, за да се групират гражданите около конака. Нищо от тая програма не се изпълни, затова заповядах на Захарий Стоянов веднага да се вземат мерки и да се публикува манифест към българския народ, с който да му се извести великия акт на Съединението, като същевременно се избере привременното правителство.
След тези нареждания, виждам да излиза генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич, който веднага се качи на приготвения негов файтон, заедно с назначения да го придружава офицер, поручик Ганю Атанасов. В тая суматоха, при бързината да давам заповеди по всички направления, аз не забелязах кога на капрата при файтонджията се е качила учителката Недялка Шилева - годеница на Чардафон, облечена във войнишки дрехи. Файтонът се отправя за Голямо Конаре без други инциденти, а оттам под охрана - за София, Северна България.
След заминаването на генерал-губернатора, взех мерки за запазване реда и спокойствието на града. Заповядах всички чиновници и служители да останат по местата си. За началник на пощите и телеграфите бе назначен дядо Райчо Николов - майор, началник на жандармерията в Пловдив. Той се явил при началника на пощите и телеграфите Тодоров и поискал да му предаде канцеларията. Тодоров не само отказва да предаде поста си, но гърми в гърдите на дядо Райчо и го убива. Тодоров излиза от канцеларията на площада Джумая, обаче народът се спуща върху него и го линчува ужасно. И само с тия две случайни убийства се извърши великият акт и държавен преврат по Съединението.
Това свидетелства, че целият народ единодушно и възторжено, посрещна съединението на Южна и Северна България.
От конака разпоредих войските да идат по местата си, а аз се отправих към градския съвет, гдето намерих събрани д-р Чомаков, д-р Георги Странски, Захарий Стоянов, Антон Каблешков, майор Сава Муткуров, майор Филов и др. Пристъпи се в мое присъствие към избор на временно правителство и се избра за председател д-р Чомаков, но той се отказа и вместо него се избра д-р Странски. За главнокомандващ на войските бях назначен аз.
При свършването на заседанието се яви капитан Радко Димитриев, с писмо от руския консул до мене с покана да ида в руското консулство. Веднага се отправих и там ме посрещнаха управляващият консулството Г. Егелщром и подполковник Чичагов. Те ме поздравиха най-сърдечно с успеха на делото, видимо бяха много доволни за станалото, като ме прегърнаха и разцелуваха. В една от стаите беше сервирана закуска, с чер хайвер и шампанско, и се пиха възторжени наздравици за Княза, Съединението и за българския народ.
Възползван от добрия прием и настроение в консулството, аз помолих подполковник Чичагов да даде заповед, щото руските офицери, да изпълняват моите заповеди. Това ми искане се изпълни, като подполковникът даде писмена заповед. Същия помолих да разреши да изпратя руски офицер Петров - зет на д-р Чомаков, като техник артилерист да отиде с дрезина и разруши ж.п. мост при град Харманли, като пропусне идващия трен от Цариград. И това ми искане се изпълни.
Тук написах депеша до Княз Александър Батенберг, с която, като му съобщавах извършения патриотически акт на Съединението, молех го да дойде веднага в Южна България, и да поеме святото дело под своята десница. Получих бърз отговор, че Князът тръгва през Балкана за Пловдив, и до неговото пристигане да продължавам успешното командване на войските.
От консулството аз се отправих за ж.п. гарата, гдето наредих веднага да се сформира един трен с войски, предшестван от една пилотна машина, на която качих началника на движението г-н Визети, които отправих за границата при град Харманли, за първа охрана срещу Турция.
Генерал от пехотата Данаил Николаев, 1937 г.
Още същия ден временното правителство по мое нареждане обяви обща мобилизация на всички от 18 до 55 години в цялата област. До вечерта на първия ден на Съединението се получиха депеши от цяла България, за възторга и въодушевлението, с които се посрещна великият акт на Съединението.
На 17 септемврий 1885 г. Н.В. Княз Александър Батенберг, придружен от Петко Каравелов и Стефан Стамболов, тръгна за Южна България. Цялото пътуване е било триумфално шествие, възторжено посрещан и изпращан от населението. На границата на Южна България той беше посрещнат от властите на временното правителство. В село Баня (Карловско) руският консул Егелщром и военният аташе подполковник Чичагов го поздравиха с великата национална радост, на която те се радват не по-малко от българите.
Вън от гр. Пловдив го посрещнах лично аз, с подробен рапорт за извършения акт, и го уверих за реда и тишината, които владеят в града и цялата област. Той ми благодари и ме покани до него във файтона. Влизането на Княза в града беше велико тържество. Цялото население посрещаше с радостни сълзи на очи първия свой Княз след освобождението на България.
След церемониите и приемите, Князът се оттегли на квартира в конака на генерал-губернатора.
След един-два дни Негово Височество Князът, аз и подполковник Чиагов обиколихме източната граница на Южна България, за да видим мобилизацията и нейното изпълнение, както и охраната на границата.
В град Ямбол се извърши голям военен парад, приет от Негово Височество Княза."
Ген. Данаил Николаев,
в-к "Отечество", септември 1925 г.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}