На 27 ноември се навършват 99 години от подписването на унизителния за България Ньойски мирен договор, поставил край на участието на страната ни в Първата световна война. Според клаузите на договора България губи територия в размер на повече от 11 хил.кв.км, 2 милиона българи са оставени под чужда власт, лишени сме от правото на наборна армия, иззето е оръжието и сме обречени на тежки дългогодишни репарации.

Страната ни търпи унижение не само чрез клаузите на печално известния мирен договор, но се налага да понесе и тенденциозното отношение към българските преговарящи. В делегацията на Парижката конференция, освен първите държавни мъже, начело с министър-председателя Теодор Теодоров, е и проф. Георги П. Генов - юрист, член на Радикалната партия - в ролята си на експерт. През 30-те години той издава монография на тема "Ньойският договор и България", а през 1941 г. в списание "Отец Паисий" професорът разказва личните си спомени за дните на преговорите, в които реално България не е допусната да участва.

Хотел "Шато дьо Мадрид", където е настанена българската делегация.

Българската делегация, която трябва да подпише Ньойския мирен договор, няма никакъв достъп до конференцията, отнета ѝ е каквато и да е възможност да участва в преговорите и договарянето на условията. Едва на 19 септември делегатите ни са поканени в Министерството на външните работи, където съюзническите делегати вече са заели местата си. Председателят Клемансо връчва на нашите представители проектодоговора. На България се дава срок от 25 дни за представяне на писмени възражения.

С Ньойския договор България губи територия в размер на повече от 11 хил.кв.км. Западните покрайнини (с Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско, Кюстендилско и половин Струмишка околия) са предадени на Сърбия; Западна Тракия от Места до Марица е предоставена под управлението на Съглашението и в нея първоначално се настанява Франция.

Малко по-късно обаче, под натиска на Англия, областта е включена в пределите на Гърция. Губим излазът на Бяло море, отнета ни е Южна Добруджа (връща се на Румъния).

България е задължена да премахне задължителната военна служба и да се задоволи с 20 хил. полиция и 10 хил. митничари, горска стража и др. Останалото оръжие трябва да бъде предадено на Съглашението.

Под формата на репарации за срок от 37 години трябва да бъде изплатена огромната сума от 2,5 млрд. златни френски франка. На балканските съседи трябва да бъдат предадени определени квоти добитък, храни, въглища. И още, и още...

Опиянени от победата в Първата световна война и забравили за прокламираните от тях принципи за справедлив мир, без анексии и репарации, "миротворците" от Париж заплитат още повече възела на териториалните и етническите противоречия на Балканите и в Европа. Близо 40 млн. души, от които около 2 млн. българи, остават под чужда власт.

Така мирните договори от Париж трасират пътя на Втората световна война.

Дни след подписването на документа от българския министър-председател Александър Стамболийски, във вестник "Напред" под острото перо на Стоян Михайловски - общественик, писател и политик, със заглавие "Българизмът в извънбългарските сфери", излиза разгромна статия за родните политици, за пропуските и недъзите на нашата дипломация.

Стоян Михайловски (1956 - 1927)

Военната стратегия - la stratégie de la guerre - изигра вече своята роля, и цяла Европа се готви да я замени с друга една стратегия, еднакво важна, еднакво плодоносна, мирната стратегия - la stratégie de la paix.

Мирната стратегия е изкуство, което ни учи да се ползваме от всеевропейските заплетни, от всесветовните случки и събития - в служенето на своята родина и на своето племе.

Действието или бездействието на една държава придобиват голямо значение - когато се появява свада между съседите на тая държава. Мирната стратегия е изкуство да повишаваме цената на действието си или бездействието си, да получаваме за тях колкото е възможно по-голямо възмездие.

Мирната стратегия е науката - многосложната, всеобемната, великата наука, чието име бе компрометирано от неспособни или хищни човеци, но която и занапред ще си остане първо и най-важно сечиво за укрепяване на държавите - дипломатическата наука.

Никакви военни сполуки, никакви славни подвизи, никаква гръмоносна юнащина нямат смисъл и стойност - ако не бъдат подкрепени от ловък ум, от бистър разсъдък, от обширно знание, от дълголетна опитност, от мощен талант - сиреч от качествата, които трябва да обладава един способен дипломат.

Юнащина, геройски дух - това е материята, от която се строи общонародната обител. Само с материя обаче не се върши работа. Потребен е и добър архитект - сиреч добър държавен мъж, добър дипломат.

Имахме ли ний, при великите събития що преживяхме, държавници и дипломати, които да бъдат на висотата на своята мисия - които да превъзвеличат българщината, да приравнят блясъка на българската държава и правата на българското племе с храбростта и самоотвержеността на българските борци?

Не! Нямахме ги! Нямахме ги, и затуй се провалихме.

Сполуките на един народ биват точно-пропорционални с достойнствата на неговите властници и водачи!

Народите плащат за некадърността на своите първенци!

Бездарни държавници и дипломати - погазено и обезнаследено племе. Безумна глава - осакатени крака!

Нарисувайте един храбрец, два метра висок, един гигант-мечоносец. Това е българският войник. До него, нарисувайте едно нищожно джудже, един запъртък, две педи чиляк. Това е българският държавник и дипломат... И ето ви най-новата българска история... Да, нашата държавна дипломация обезплоди дървото - плодоносното и живоносно дърво на българското всенародно поборничество...

Как да ги изброим неизброимите лиходействия на българските псевдодържавници, на онези безталантни главатари, чиито злостно орисани пръсти преобръщат на калай златото, което похващат?

Нека хвърлим един бегъл поглед към миналото.

Българският погром дойде през месец септември 1918 г.

Веднага нашите противници скроиха следния план: България да бъде охалкосана, стегната в железен обръч - encerclée, - сиреч българите да бъдат уединени като чумави и прокажени, да се издигне китайска стена между тях и другите народи, та никакъв български глас и зов да не се дочуе в културни среди. Това като се направи - да се подкачи похулването и очернянето на българското племе навсякъде в стария и новия свят, като се представи това племе за дива орда, за сляпа сбирщина от безчинници и главорези, за вечно неукротима и непросветима варварска паплач. А и тая част от програмата като се извърши сполучливо, - сиреч, като се разнесе по двете земни полушария кръвнишката именитост на българина, тоя "изтребител на деца и жени", - тогава да се предложи на софийските управници безжалостен и безпощаден мирен проектодоговор, чрез който навеки да се разнебити и сломи "омразното българско племе"...

Да, такъв беше планът, скроен против нас!

Е, добре, тоя план, знаменосците на българската държавна политика биха могли, до известна степен, да го обезвредят - ако не да го осуетят - да биха знаели цената на времепечеленето в междудържавните прения и свади.

Теодор Теодоров и Александър Стамболийски излизат от сградата на френското външно министерство, 19 септември 1919 г.

Още през месец октомври 1918 г. историко-етническите, географическо-статистическите и политико-дипломатическите мемоари и етюди на българското правителство - в защита на българските национални домогвания - трябваше да бъдат готови, отпечатани на стотици хиляди екземпляри и разпратени по целия свят.

Българските властници трябваше, преди нашата провала, да образуват две главни комисии - едната в София, а другата в странство, в някоя неутрална държава, - като възложат на тези комисии грижата да осветляват всекидневно общественото мнение, в Европа и Америка, върху всички военни, държавно-политически, икономически и дипломатически въпроси, които се намират в тясна връзка с жизнените интереси на нашето племе - или с балканската проблема въобще.

Всичко това, хората, които стояха на чело на нашата държава, не го извършиха!...

Българояди и българоненавистници бяха смогнали вече да убедят цяла вселена, че ний сме едно петно върху цивилизацията, ядна язва за Европа, и че денят на нашето сгромолясване ще бъде, за честните и просветени хора, ден на радост и ликуване.

Нашите държавни мъже и дипломати не биха могли да кажат в свое оправдание, че не са очаквали такъв грозен и безмилостен заговор против българщината.

Граждански протест в София срещу Ньойския договор

Мемоарите, рапортите и брошурите, изработени от българското правителство, освен че не излязоха овреме на бял свят, но са редактирани въз основа на принципи и теории, които не са упражнявали никога, и не упражняват и сега, никакво влияние върху решенията на дипломатическите конгреси. В споменатите документи се говори за историческото минало, за етническите разпри, за националните аспирации на българите и на другите балкански народи. А това е - пред очите на западноевропейските държавници - логомахия, и нищо повече. Етническият принцип не се зачита, строго и лоялно, никъде в Европа. Бисмарк бележи в своите записки:

"Няма в Европа педя място, където в продължение на изминалите векове, да не са господарували десетки разни държави и племена. А това като е тъй, аз не мога да считам принципа на народността за сериозен държавен принцип. И когато стане нужда да изгоня поляците от Познан, аз ще ги изгоня. Реша ли да не ги изгонвам, това ще извърша по чисто политически съображения, а не по историческо-етнически."

Също тъй мислят съвременните френски историци, публицисти, мислители, общественици. В десетки френски списания ний срещнахме размишления, подобни на следното:

"Правото да се господарува над една територия не се определя по някакво си кръвно и расово произхождение, а по политическо умение и могъщество!"

Да, там беше грешката на нашите политически недоумници - да се облягат на някакви си български историко-етнически права! Заслепени от своето повърхностно книжовно знание, те не виждаха, че етнизмът е предмет на гавра и порицание навсякъде в Европа - от Ирландия до Египет, от италианска, но разиталианчена Ница, до порумънчена, но нерумънска Бесарабия...

Няколкото мирни договори, които се подписаха напоследък в столицата на Франция, дойдоха да докажат за стотен път безвъзвратното решение на властващите в Западна Европа хора - да не държат никаква сметка за расовите влечения на народите...

Кметството в Ньой сюр Сен, където на 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва мирния договор.

В настоящата статия нашата цел съвсем не е да изложим - по един строго методически начин - как трябваше да се борим против българогонците. Ний искаме само да отбележим няколко от грубите грешки на нашите властници и дипломати.

Вестник "Temps" обнародва преди няколко месеца статия за политическата слабохарактерност на френските противници. В тая статия се намираше следната фраза:

"Ний не обичаме самоунижението, нископоклонството, громко изказаното разкаяние, подлизурството у своите противници. Нам е приятно да намираме у врага си човек, надарен с благородна гордост и самопочит!"

Ето съждение, ето възглед, ето истина, ето чувство, каквито българските псевдодипломати игнорираха.

Те си начертаха такава програма:

"Ще се кланяме до земята, понеже сме разбити!"

И кланяха се!

И "Daily News" окачестви и оцени така това покланяне:

"Нима личното достойнство и личното достолепие са качества, неизвестни на бреговете на долния Дунав?"

Другите английски вестници писаха:

"Най-умното, най-мъдрото за българските дипломати, щеше да бъде да си признаят, откровено и лоялно, че българският народ е действал и е воювал така както е разбирал своя дълг и своя национален интерес!"

Нашите дипломати предпочетоха да уверяват западноевропейския свят, че българският народ бил въвлечен в общоевропейската война против волята си, против чувствата си, против симпатиите си...

Кого мамим с подобни твърдения?

Нима цяла Европа не знае с какъв възторг изпращахме войниците си на бойното поле през 1915 г.? Нима цял свят не знае как ги насърчавахме и ободрявахме, как кичехме пушките им с цветя, как се провиквахме:

"Напред, към чест и прослава, към блясък и величие!"

Българската войска заминава за фронта, 1915 г.

Честно и откровено, българските дипломати трябваше да направят следните изявления:

"България извърши това, което извърши Италия, това, което извърши Румъния. България скъса довчерашните си връзки, свърза нови сдружения, като вярваше, че по тоя начин ще осъществи своето национално обединение. България няма завоевателни планове - тя се бори да придобие земи, които са нейно предвековно достояние и праотеческо владение. България поиска да си вземе своето, а не да заграби чуждото. Нейните съседи бяха ѝ изневерили, бяха я измамили, бяха я онеправдали, бяха я ограбили. Вие не бяхте в състояние да ѝ възвърнете това, което ѝ беше отнето. Тогава тя счете за нужно да подири други средства и модуси, да подири други пътища. Тя направи това що много други народи са правили, и правят!"

Такава трябваше да бъде българската самозащита - по мнението на самите наши противници.

Карта на границите на България от Константинополската конференция 1876 г. до Ньойския мирен договор

И ако българската самозащита беше такава - сиреч достолепна, изходяща от чувство на самоуважение и любов към истината - нашите противници, без да бъдат прекалено снизходителни (в международната политика няма милост), щяха, може би, да разберат, че зачитането и щаденето на българизма не е несъвместимо с техните държавни интереси!

Нека привършим тези кратки бележки. Нашата цел беше да покажем, че довчерашният път на българската дипломация беше път на недомислица, на заблуда, на държавно недостолепие, на всенародно унижение... Тоя път трябва да се напусне. Промяната на българската "мирна стратегия" трябва да съставлява първият параграф на българската държавна обнова!

Стоян Михайловски, в. "Напред", 8 декември 1919 г.

(Със съкращения)