ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Храбър и достоен, тънещ в забрава: Генерал Алекси Попов - героят от Каймакчалан
Навършиха се 150 години от рождението на големия ни пълководец
Редактор : / 14377 Прочита 19 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg
В дните на битки, човешкият живот може да бъде погубен за миг. Но и само за миг да добие нови измерения и да достигне нечувани висоти. Хрониките на българската военна история са изпълнени с имена и подвизи на храбри и достойни герои, тънещи в забрава. Всички ние сме техни длъжници.
Един от тези велики пълководци, служил всеотдайно на родната армия и отдал на отечеството уменията, високия си интелект и жертвоготовността си, е генерал-майор Алекси Попов.
Алекси Георгиев Попов е роден на 15 август 1870 г. в Малко Търново, в семейството на българи католици.
Непосредствено след Освободителната война, към края на 1878 г., още невръстно 8-годишно дете, той е изпратен в Одрин, където постъпва в началното отделение на Униатската мъжка гимназия. Тя е създадена и издържана от Ордена на отците възкресенци (католически орден "Възкресение Господне").
Българската католическа гимназия в Одрин
Одринската гимназия е духовното средище, където стотици будни българчета от Странджа и Тракия получават безплатно образование и поддръжка от Католическата църква. В началното отделение всички предмети се изучават на български език. В прогимназиалния и гимназиалния курс обучението се води на френски език. Изучават се също българска литература и българска история, латински,гръцки, турски, музика. На покрива на училището се вее френското знаме.
Попов получава безупречно образование и възпитание под опеката на полските отци.
Ученици и преподаватели в Одринската българска католическа гимназия, краят на XIX в.
Вече пораснал и буден юноша, той посреща в Одрин Съединението на България и Сръбско-българската война. Завършва гимназията блестящо, овладява няколко езика перфектно.
Получава предложение да замине за Франция и да учи в който иска университет, включително Сорбоната, по какъвто и да е клон на знанията. Но той предпочита да стане български офицер и постъпва във Военното училище в София, което завършва с отличие през 1892 г.
На 2 август с.г. е произведен в чин подпоручик. От 2 август 1895 г. е поручик.
Между 1900 и 1903 г. учи в Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия. Завършва я и се връща в България.
Изпити в Николаевската академия в Санкт Петербург
Междувременно, от 1 януари 1901 г., вече е капитан. На 31 декември 1906 г. е произведен в чин майор.
През 1909 г. работи в Канцеларията на Военното министерство. От 1 януари 1911 г. е подполковник.
По време на Балканските войни 1912-1913 г. е началник на Оперативния отдел при Втора армия. Солидната военна подготовка и особено познаването на чужди езици се оказват много полезни. Той участва в преговори както със съюзниците, така и с противника по най-разнообразни въпроси. От 14 февруари 1914 г. е полковник.
От 1915 г. е началник-щаб на 9 пехотна Плевенска дивизия.
След въвличането на България в Първата световна война е командир на 1-ва бригада от 3 пехотна Балканска дивизия.
Така постепенно се стига до датата 12 септември 1916 г. Очаквайки логичната офанзива на силите на Съглашението на Южния фронт във връзка с разкриването на новия фронт на север, българското командване праща 5 дружини с 4 артилерийски батареи да заемат връх Каймакчалан в планината Нидже. Бригадата на полк. Попов влиза в състава на 11 пехотен Сливенски полк, който е гръбнакът на българската отбрана на върха. Високият 2500 метра връх е гол, каменист и безводен.
Битката за него започва на 12 септември и завършва на 30 септември 1916 г. Заради каменистия терен, за войниците е почти невъзможно да направят окопи и те нямат никаква възможност да се прикрият от падащите над главите им един след друг вражески снаряди. Срещу тях се изправят две сръбски дивизии, усилени с френски и английски батареи.
Землянките на 11 пехотен Сливенски полк при Каймакчалан
Битката с превъзхождащия противник е абсолютно неравна и смъртоносна. Въпреки ужасяващата обстановка и насочените насреща им десетки оръдия, смелите българи успяват да отбият многобройните атаки. Едва когато мунициите и продоволствията свършват, на 30 септември нашите войски се изтеглят на север.
След поредния мощен артилерийски обстрел, оределите сръбски редици отново щурмуват височината, където обаче заварват само гробовете на загиналите български защитници на върха.
11-та рота от 11 пехотен Сливенски полк след атака на 26 септември 1916 г. на вр. Каймакчалан
Офицери пред укритие на вр. Каймакчалан
Като легенда се пази разказът за изключителната постъпка на Странджанския герой в момента на битката, когато вече е изгубена всякаква надежда за оцеляване. От 8-те хиляди българи, отбраняващи Каймкачалан, са останали само шепа хора - едва 26 души. Те отдавна са привършили мунициите. Тогава Алекси Попов препасва една ръчна граната и с вик "Напред! На нож!" повежда останалите живи в контраатака. Но никой не го последва - всички наоколо вече са безжизнени. Тогава той се обръща с команда "Мъртви, в атака!" и се хвърля към противника.
Убити български войници при отбраната на Каймакчалан
За проявеното мъжество, на 1 януари 1918 г. Попов е произведен в чин генерал-майор и е награден с орден "За храброст".
В тази епопея българската армия дава следните жертви: загинали - 1876 войници и 51 офицери, ранени - 5941 войници и 126 офицери. Загубите на противниковата страна са в пъти повече.
Връх Каймакчалан през 1930 г., с издигнатия от сърбите възпоменателен комплекс с параклис и костница
След края на войната, когато Съглашенските войски преминават през България, Попов се свързва с френското командване и помага да се изживеят демобилизацията, проблемът с пленниците и заложниците и най-вече с репарациите.
Героят от Каймакчалан остава встрани от метежите през 1923-25 г., а след години дори отказва предложение за министерски пост, обещан му лично от Дамян Велчев, за да вземе участие в преврата от 19 май 1934 г.
Дядо Алекси, както го наричат в последните му години, завършва дните си през 1946 г. тихо и скромно в родния си град. От къщата му няма и помен, на нейно място има гола поляна. Дълги години никъде в България не е поставена дори и паметна плоча в чест на този славен герой. Той е почти напълно забравен. Чак през 2018 г., на 25 октомври, паметта на ген. Алекси Попов е увековечена с паметник в градчето, в което е роден, Малко Търново.
Забележка: На някои места се среща информация, че ген. Алекси Попов е един от тримата военни, заедно с ген. Владимир Вазов, поканени на честванията в Лондон за 20-годишнината от Първата световна война. Тогава, по време на военния парад на победата, единствено пред българската делегация, англичаните свеждат ниско бойните си знамена - в знак на особена почит. Но в разказ на самия ген. Вазов, поместен във вестник "Отечество" само дни след завръщането му от Лондон, името на Алекси Попов не се споменава като част от делегацията.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}