На 16 април 1925 г. е извършен най-кървавият терористичен акт в нашата история - атентатът в катедралата "Св. Неделя" в София. Убити са над 150 души, ранените са повече от 500. По-късно от раните си умират още хора и броят на жертвите надхвърля 200. Сред тях е част от елита на нацията - военни, политици, общественици, но и много невинни жени и деца.

За един от най-зловещите епизоди в българската история разказва един от оцелелите. Владимир Такев е общественик и политик, деец на Демократическия сговор, подпредседател на XXII Обикновено народно събрание, главен редактор на вестник "Пряпорец", брат на друг виден политик - Михаил Такев.

По време на атентата в църквата "Св. Неделя" Владимир Такев е народен представител.

Отидох от дома право в църквата. Шествието не беше още пристигнало. Входовете се пазеха от стража, а и вътре имаше няколко реда стражари. Като официално лице — народен представител — пуснаха ме да вляза. Църквата бе празна; тук-таме се виждаха лица, дошли по-рано. Заех място в южната артика, на която впоследствие целият свод се срути и причини най-голямата катастрофа. Чакайки шествието, аз забелязах срещу мене под северната артика другаря ми Григор Василев. Напуснах мястото си и отидох при него. Застанах под високия амвон и се опрях на неговата колона. Това преместване, съвършено случайно, ме спаси от неизбежната смърт, защото сводът на тая част на църквата не се срути.

Владимир Такев (1874-1932)

Още

Денят на нашата печал: Атентатът в "Света Неделя" в спомените на оцелелите

Малко време след това разместване, шествието пристигна. Катафалката с тялото на покойния генерал Георгиев се носеше от неговите другари, между които бе и министърът на вътрешните работи генерал Иван Русев, главният секретар Разсуканов, струва ми се и от генерал Иван Вълков, военният министър. Балюстрадата, на която се постави сандъкът с мъртвеца, бе издадена много напред към олтаря. Министрите застанаха един след друг към това място, владиката Стефан се качи на трона и започна опелото. Църквата се препълни и претъпка с народ.

Тъкмо когато владиката започна да чете Евангелието, свещите угаснаха внезапно и всичко потъна в непроницаем мрак. Един трясък, подобен на експлодирала граната, се чу високо над нас.

Всички онемяха в ужас. Въздухът се сгъсти от прах и дишането стана мъчно. Разбрах, че е извършен атентат и очаквах всеки миг нов удар, който трябваше да ни зарови в земята. Започна се инстинктивно движение към вратите и прозорците. Нищо се не виждаше. Полунаведени, като сомнамбули, в тъмнината се тласкахме пипнешком напред.

Гробно мълчание. Убитите бяха завинаги млъкнали. Ранените не издаваха никакви стонове —вероятно не чувствуваха болките си или се въздържаха да охкат. В тая зловеща тишина чуваха се само думите: "Полека", "Полека"!, с което се предупреждаваха хората да се не тласкат, за да не се задушат едни други.

Генерал Коста Георгиев, на чието опело в църквата "Св. Неделя" е извършен атентатът

Още

Преди 75 години София изживява един от най-страшните дни в историята си

Движейки се полунаведен, чувствувах, че стъпвам върху купища развалини и трупове под тях. Не можеше обаче да се схване размерът на нещастието. Всички бяха зашеметени и бързаха инстинктивно да излязат от църквата преди да последват други удари. Срутването на една част от свода и откриването на купола осветлиха малко вътрешността на църквата, въздухът се разреди и дишането стана по-леко. Така продължихме към вратите и излязохме на бял свят от преизподнята, в която преживяхме няколко минути.

Бяхме окончателно спасени. Мислех, че всички са живи, че няма убити хора, защото в тъмнотата нищо не се виждаше, а в зашеметяването си не чувахме стоновете на умирающите. Когато излязохме вън, бяхме буквално засипани с пепел. Дрехите ми бяха окървавени, по лицето ми течеше кръв — тогава чак забелязах, че съм ранен в главата. Отправих се към близката аптека на Немски, където доктор Чавов посрещаше ранените и с голяма грижа даваше първа медицинска помощ.

У дома си намерих грамадно множество познати и съседи, дошли да се осведомят за станалото в църквата. Аз бях изпаднал в морална безчувственост, в един атонизъм, който ми пречеше да схвана всичкия ужас на преживяната трагедия.

Вътрешността на храма преди атентата

Още

Покойници, вий в друг полк минахте... (галерия)

След една инжекция против тетанус прекарах нощта в спокоен и дълбок сън. Сутринта ръмеше ситен дъжд и студен вятър смразяваше лицата. Движението по улиците бе спряно. Първото ми желание бе да отида в църквата и когато видях мястото, гдето стоях, обърнато в купище от блокове и пръст, аз разбрах опасността, от която само Провидението е могло да ме спаси. Повечето хора около мене бяха загинали под тия развалини. Качих се на автомобил и се отправих за Александровската болница. Там бяха отнесени всички мъртви и голяма част от ранените.

Част от покрива на "Св. Неделя" и предполагаемото място, където е била поставена адската машина - под средното кубе на тавана

Още

Одрин е непревземаема крепост, но за българите – кой знае... (галерия)

Три големи стаи в моргата бяха препълнени с трупове. Първото лице, което видях, бе моят другар Паскал Паскалев, кмета на София. Легнал на гръб с отворени очи. Хубав, както винаги, той изглеждаше жив с една струя кръв на сляпото око. До него лежеше непознато лице, мисля, че бе офицер със смазана глава, от която течаха пърчета мозък... Генерал Давидов, мой съвипусник, изопнат в своя шинел лежеше до Паскалев. Съпругата на заслужилия вожд на Втора армия генерал Георги Тодоров с разкъсани дрехи бе поставена до вратата. В тая стая бе и хубавият, елегантен и даровит офицер от Генералния щаб подполковник Евлоги Тодоров, който бе дошъл в църква с майка си, сестра си и детето си. Всички загинаха там.

Някои от невинните жертви на жестокото покушение са погребани в т.нар. братска могила - общ гроб

Още

По-добре да си баем да не ни среща мечката, отколкото - да не ни яде, когато я срещнем

До него изстинали лежаха няколко войници и офицери в униформа; по-нататък купчина от генерали и полковници, имената на които ми избягват в тоя момент. В съседната стая погледът се хвърляше върху снажната фигура на младия Лекарски, секретаря на министър Александър Цанков, един левент момък, който и сега мъртъв поразяваше със силата и свежестта на своето младо тяло. До него друг министерски секретар, братът на г-н Бобошевски, с когото малко преди атентата аз бях разговарял. И тая стая както първата бе претъпкана с трупове и друга до нея също. Близките на тия покойници, потънали в скръб и траур, плачеха из коридорите на болницата, а майките и съпругите им си кършеха ръцете от ужасни страдания! Едни след други, пристигаха файтони и автомобили с гробни сандъци и вдигаха мъртъвците, за да ги отнесат в техните къщи. Два дена наред по десетки мъртъвци се отнасяха на гробищата. И всеки ден все нови жертви, все нови гробове се откриваха, защото голяма част от ранените измряха в тия дни на неописуеми мъчения...

Владимир Такев,
в. "Пряпорец", април 1926 г.

Екзекуцията на атентаторите Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев, София, 27 май 1925 г.

Паскал Паскалев - адвокат, член на Демократическата партия, депутат. По време на атентата е кмет на София. Загива на 50 години.

Генерал-лейтенант Калин Найденов - участник в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война, инспектор на артилерията, военен министър по време на Първата световна война. Загива на 60 години.

Генерал-лейтенант Кръстю Златарев - участник в Сръбско-българската война, командир на 29 пехотен Ямболски полк по време на Балканската война. През Първата световна война е командир на 11 пехотна Македонска дивизия. Загива на 61 години.

Генерал от пехотата Стефан Нерезов - участник в Сръбско-българската, Балканската (като началник на Оперативния отдел и помощник-началник на Щаба на действащата армия), Междусъюзническата война. По време на Първата световна война последователно е началник на 9 пехотна Плевенска дивизия, началник на Трета армия, началник на Моравската областна военна инспекция, командир на Първа армия. След войната, в периода 2 ноември 1919 - 3 септември 1920 е началник-щаб на българската армия. Загива на 57 години. На снимката: Генерал Стефан Нерезов (на вратата), като командир на 9 Плевенска пехотна дивизия с български и германски офицери в щаба на дивизията, Южния фронт, 1916 г.

Снимки: "Изгубената България"