ПАМЕТНИТЕ ДАТИ
Александър Малинов: Оставка ли, или независима България?
112 години независима Трета българска държава
Редактор : / 8392 Прочита 14 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
Като ръководител на българската делегация на Хагската конференция за мирно уреждане на международните конфликти и ограничаване на въоръженията, проведена между 15 юни и 18 октомври 1907 г., Александър Малинов се опитва да представи България като независима суверенна държава, но среща упоритата съпротива на турските представители. Те го принуждават да гласува против конвенцията за арбитража.
"Спирайки се върху доклада и върху този инцидент, казах на Княза, че ще трябва най-после да се тури край на отношенията между нас и Турция, в каквито ни е поставил Берлинският конгрес, че е дошло крайно време да помислим сериозно за провъзгласяването на независимостта на България" - пише в спомените си видният български държавник.
Само няколко месеца по-късно, през януари 1908 г., Княз Фердинанд възлага на Малинов, като лидер на Демократическата партия, да състави следващото правителство на страната. Вече като премиер, политикът отново поставя пред монарха въпроса за неотложното провъзгласяване на независимостта.
Изгубената България: Решението за обявяване независимостта на България е взето на княжеската яхта
През юли с.г. Османската империя е разтърсена от Младотурската революция. Новата власт издига лозунг за демократизация на обществото и за равенство на всички националности в империята, независимо от тяхната етническа принадлежност и вероизповедание.
Тези намерения обаче съвсем скоро остават без реално покритие, обстановката се усложнява, новият режим прокламира своите права върху васална България, и в същото време изпада в неприятното състояние на фактическа международна изолация.
Промяната на обстановката на Балканите активизира българската дипломация на ниво правителство и държавен глава. Александър Малинов поема инициативата и изпраща до почиващия в унгарското си имение в Карпатите български Княз писмо, в което за пореден път повдига въпроса за независимостта. В отговор Фердинанд телеграфически го извиква и на 23 август в една от вилите му в Пусто поле двамата обсъждат този въпрос.
"Изслуша, бих казал, дългата ми пледоария в защита на тезата ми, че повелително се налага провъзгласяването независимостта на България, Князът, като стисна ръката ми, заключи: "Qui ne risque -ne gagne pas" ("Който не рискува - не печели"). Така минах Рубикон: решението бе взето окончателно и безвъзвратно" - пише Малинов.
На 30 август нашият дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов не е поканен на приема за рождения ден на султана и по нареждане на правителството демонстративно напуска турската столица.
В началото на септември последва ново събитие, което още повече задълбочава конфликта между двете държави. Персоналът на Източната Баронхиршова железница, която по протежение на 309 км е на българска територия, обявява стачка. Тогава влак с турски офицери се насочва към България, за да въдвори ред във "васалната територия".
В това българското правителство вижда явна провокация и нарежда влакът да бъде спрян и всички гари на виенската железопътна компания да бъдат завзети от войска и полиция.
Манифестът за обявяване на Независимостта
По това време Княз Фердинанд е във Виена. Първоначално той реагира много остро на този акт и настоява правителството ни да върне обратно жп линията на чуждестранната компания, но Малинов категорично се противопоставя на това искане и дори намеква, че може да подаде оставката на кабинета. Монархът повече не повдига въпроса и така железницата остава в български ръце.
Точно толкова неотстъпчив е премиерът и в желанието си да убеди Княза за обявяването на независимостта. Той изпраща множество настойчиви телеграми до Фердинанд с молба за по-скорошното му прибиране в България и разрешаването на този толкова важен въпрос.
Отговорите са редки и неясни. Липсва и международна подкрепа. Наскоро победената във войната срещу Япония Русия и желаещите спокойствие на Балканите Англия, Франция и Германия не насърчават българските проекти. Единствено Австро-Унгария тихомълком подкрепя подобни планове, тъй като те съвпадат с намеренията ѝ при изтичащия 30-годишен срок на управление на Босна и Херцеговина да анексира окончателно двете бивши турски провинции.
При посещение във Виена по случай тържествата за 60-годишнината от възшествието на император Франц-Йосиф Князът среща разбиране сред официалните кръгове и най-сетне потегля към България решен да действа.
Тържественото прогласяване на Независимостта
Малинов пише в спомените си:
"Място и време за колебание нямаше. Почнах да бомбардирам с шифрованите си депеши Княза, в които настоявах вече за връщането му в България, за да турим най-после решението си за прокламиране на независимостта в изпълнение. Той отговаряше нарядко и неясно. Заподозряхме го, че играе, че и тоя път ще иска да отложи работата за неопределено време. Разумява се, че това можеше да направи вече само с друго правителство, тъй като бяхме взели твърдо решение да му поднесем мотивираната си оставка, но след като бихме имали категоричния му отговор: да или не.
Дотам обаче работата не отиде.
В Двореца на 20 септември се получи една телеграма, в която Князът молеше да ми бъде предадено желанието му, щото с всичките си другари да се намеря в Русе, гдето щял, идещ от Румъния, да пристигне. Това негово нареждане можеше да се тълкува и така, и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе.
Пристигнали там, отидохме на пристанището да го посрещнем. Когато яхтата му "Цар Крум", с която беше минал Дунава, акостира и хвърли котва, бяхме помолени да влезем всички в парахода. Тук Князът, като се ръкува с всички министри и поразмени с тях по някоя и друга дума, ме помоли да се оттеглим на "съвещание", както се изрази той.
Горях от нетърпение да зная защо ни е повикал в Русе. Не чаках много. Князът каза: "Е, господин Малинов, най-после дългоочакваният ден от Вас и мен, от целия български народ, дойде! Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?" - попита той.
"Разумява се, чрез прочитане на един манифест", отговорих му аз. "Моля, вземете грижата тогава да го приготвите", отвърна той весел и радостен, така както никога не съм го виждал. Станахме. Така свърши съвещанието ни. След туй напуснах го и отидох при колегите си, които знаех, че ме чакат с нетърпение. Когато влязох при тях, прочетох по лицата им един обединяващ ги тревожен въпрос: Е, оставка ли, или независима България? Поздравих ги с утрешното тържество в Търново и ги помолих да си стегнат багажа за път.
Едва след полунощ потеглихме затам с царския влак, който беше от по-рано изпратен в Русе от София за Княза. Във влака седнах и написах проекта на манифеста. Той се одобри от Княза и колегите ми почти без поправки."
На 22 септември 1908 г. по обяд в историческата църква "Св. Четиридесет мъченици" в старопрестолната столица Княз Фердинанд прочита изготвения от Александър Малинов манифест и обявява независимостта на Царство България. От името на правителството премиерът приветства монарха и го помолва да приеме титлата "български Цар". Фердинанд приема и от този ден започва да се титулува официално "Цар на българите".
На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Първоначално останалите Велики сили отказват да признаят акта по обявяване независимостта на България и фактическото нарушение на Берлинския договор от наша страна. Постепенно обаче те разбират решимостта на управляващите в страната да не отстъпват от завоюваната позиция. На практика се получава така, че исканото от силите спокойствие на полуострова би могло да се възстанови чрез приемането на извършеното в Търново. След по-малко от шест месеца бившият сюзерен Турция признава българския суверенитет. Същото правят и Великите сили.
Опозиционните партии в родината ни също не приемат независимостта. Те твърдят, че това е атентат срещу интересите на българщината в Македония и Одринско, обявяват се против възраждането на монархическата институция точно в този момент.
Русофилската опозиция начело с д-р Стоян Данев и Теодор Теодоров обвинява кабинета, че осъществил този акт зад гърба на Русия, нанесъл удар на Сърбия, изострил отношенията с Османската империя.
В заключителната си реч на дебатите министър-председателят Александър Малинов отговаря следното:
"Симпатиите са нещо ценно в международните отношения, но не са всичко. Не са те, а са интересите, които насочват и определят една политика на един народ. В политиката е повече като в математиката - само еднородни, а не разнородни величини се прихващат и компенсират. Политическият дефицит на едного от славяните не може да се покрива с политическия успех на другиго. На България се пада да води своя българска политика и трябва тутакси да се уговори: българинът преди всичко е българин и само след това славянин!
Аз не разбирам формулата "не трябва да правим политика с Русия". Трябва да я правим с всички, и с Русия в това число. Това повелително се диктува от националните интереси и достойнството на България. Не с комплименти ще разположим към нас Русия, а с открита, искрена, достойна за двата народа политика."
Актът от 22 септември 1908 г. има своите достойни измерения в историческата съдба на българите. Той е продължение на делото на Съединението и решителна крачка към национално обединение.
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}