БЕЗДОМНИКЪТ В НОЩТА
С Димчо Дебелянов на фронта: Аз отивам и зная, че няма да се върна
105 години от смъртта на поета
Редактор : / 6045 Прочита 6 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Първата световна война. Южният фронт, някъде между селата Горно и Долно Караджово (днес село Моноклисия в Гърция). Часът е 10,30 преди пладне, а денят 2 октомври 1916 г. Картината е страховита - ротите на 22-и пехотен Тракийски полк от 7-а пехотна Рилска дивизия са подложени на ожесточена артилерийска стрелба, огнен дъжд от куршуми и гранати, идващи от английските противници, заемащи околните височини.
Един 29-годишен подпоручик, командир на 5-а рота на полка, назначен на тази длъжност като временен заместник едва ден по-рано, обикаля в бяг взводовете, насърчава и окуражава войниците да се впуснат напред. С личния си пример увлича хората след себе си. В един миг обаче, вражески куршум пронизва в стомаха смелия водач и той пада мъртъв. Името на младия офицер е Димчо Дебелянов. Така геройски приключва краткият, но изпълнен със смисъл и творчество живот на поета.
През 1923 г. в списание "Златорог" са публикувани спомени на Михаил Димитров, подпоручик в същия полк, в които той разказва за срещите и разговорите, които е имал с Дебелянов.
През последната война Димчо Дебелянов беше младши офицер в 22-и пехотен полк. Заповед за превеждането ми в същия полк получих на 1 септемврий 1916 г., а се явих в него едвам на 7 септемврий. Тогава полкът заемаше позиция източно от с. Ени-Кьой, срещу Орляшкия мост, Серско, а щабът на полка бе в Христиан-Камила. Пристигнах в щаба на полка нощно време, и първите лица, с които се срещнах, бяха комендантът на селото, подпоручик Марикин и адютантът на полка.
Когато последният отиде да доложи на командира на полка за пристигането ми, подпоручик Марикин започна да ме убеждава да съм пожелаел да отида в тяхната, втора дружина. "Имаме си - говореше той - поет, художник, историк, юрист, а си нямаме", - и назова моята специалност. На моя въпрос кой е поетът, чух името Димчо Дебелянов. Трябва да призная, не бях следил списанията, в които Дебелянов е печатил стиховете си, и затова името му ми бе познато само по слух.
Макар между останалите професии да не срещнах нито един познат, все пак на другата сутрин пожелах да отида във втора дружина, която заемаше позиция южно от селата Горно и Долно Караджово. Тъй като през деня не бе възможно никакво движение, аз се явих в дружината чак следната вечер. В тъмнината се представих на дружинния командир, и тук до него се обади и адютантът му - Дебелянов.
Беше облачно и толкова тъмно, че не можах да разгледам лицето нито на единия, нито на другия. Но, ако за хората можем да съдим по техния глас, от гласа на Дебелянов ми прозвуча детска откровеност и простота. След три или четири дни трябваше да се явя пред дружинния командир по служба.
Този път бе ясно и аз можах да схвана някои черти от лицето на Дебелянов: 26-28-годишен момък, среден ръст, с матово и обраснало в не особено гъста брада лице. Когато след няколко дни видях Дебелянов денем, забелязах, че нощта е скрила от мен умния и в същото време мек и приятен израз на лицето му.
Настъплението на 7-ма пехотна Рилска дивизия за Демир-Хисар - Серес, 1916 г.
А този път ние се срещнахме при много неблагоприятни условия. Още когато пристигнах в полка, говореше се, че той ще бъде оттеглен "на почивка". Това действително стана. През нощта на 14 септемврий полкът се изтегли в северните окрайнини на селото Просеник, югоизточно от Демир Хисар.
След дългото стоене в окопите, пред носа на противника, сега и офицери и войници бяха обзети от празнично настроение, толкова повече, че се говореше, че тук ще престоим месеци. Ако окопната война не позволява на хората да се срещат, толкова по-шумни и весели бяха срещите и посещенията сега.
На това настроение не попречиха и английските аероплани, които ни откриха на 15-и сутринта и които ни посещаваха всекидневно по няколко пъти. На тяхното често гостуване аз дължа и честите си срещи с Дебелянов, през първите дни от бивакирането.
Батарея на позиция. Демир-Хисар (дн. Сидерокастро в Гърция), 26 септември 1916 г.
Случи се тъй, че моята палатка отстоеше на 60-70 крачки от тази на Дебелянов и дружинния лекар д-р Хр. Кесяков. Тъй като те вече бяха успели да си построят скривалище против аероплани, при всяко идване на последните, аз се ползувах от тяхното скривалище. По този начин, срещах се по няколко пъти през деня с Дебелянов и Кесяков.
Често в такива случаи между нас се завързваше разговор на някоя тема, най-често литературна. Ония от читателите, които са участвували във войната и които са имали случай да водят такива разговори, знаят как ободрително действуват те върху душата.
Не е чудно, следователно, ако разговорите от тоя род, отначало завързани случайно, скоро станаха потреба, която ни караше всичкото време да прекарваме заедно. Но особено живо са врязани в паметта ми вечерите и нощите, когато, необезпокоявани от никого, говорехме до насита на всевъзможни теми, ту весели, ту сериозни.
Карл Едуард, херцог Сакс Кобург Готски на посещение в 22 пехотен Тракийски полк, март 1916 г.
Много често в тия разговори се примесваше въпросът за бъдещето, за личното бъдеще на всеки от нас. Помня, при един такъв разговор, Дебелянов ми каза:
"Засега всичко най-хубаво за мене се съдържа в думата: работи! А защо бе това губене на време, защо бяха тия пиянства и нощни скитания. Напивахме се като скотове, и в такова състояние се търкаляхме по улиците. И, което е най-смешно, всеки от нас мислеше, че върши геройство с тия си дела.
Но като се върна сега, ще зная какво да правя. Ще си намеря една уютна стая в Княжево или някое друго село, ще си накупя любимите си автори, и ще се изолирам от целия свят. Ще работя, това ще бъде смисълът на живота ми."
Никога мислите за бъдещето не са тъй розови и хубави както през време на война; може би тъкмо съдбоносния въпрос: ще достигнем ли до това бъдеще? - да го прави тъй хубаво и привлекателно.
В това отношение Димчо Дебелянов правеше изключение: той всякога говореше с пълна увереност за своето връщане. Тази му вяра ми се виждаше понякога забавна, и при един разговор аз направих опит да я разколебая, като отбелязах, че сме на война и за връщане трябва да говорим с вероятност, а не с положителност. В същия смисъл се изказа и д-р Кесяков.
Тогава Дебелянов ни изненада със своето възражение: "Аз съм напълно убеден, че ще се върна жив и здрав, каквото ще да става".
И допълни казаното: "Съдбата пази тия, чиято жизнена кариера още не е завършена, стига те да носят в себе си искрата за нещо по-високо".
Димчо Дебелянов - в средата, със свои роднини, 1915 г. Снимка: ДАА
И за да ни убеди в истинността на своето твърдение, посочи един случай, който бе още много пресен в паметта ни: на 13 септемврий в Христиан-Камила една граната уби седем офицери от полка. Дебелянов сочеше убитите поред, като доказваше, че всеки е завършил жизнената си кариера, като е дал всичко, на което е способен, или пък не е имал що да даде. Подробностите, с които той говореше за убитите, показваха, че този пример не се е завъртял случайно на езика му, но че го е обмислял.
Гьоте беше казал, че ако смъртта и безобразието не може да се изгонят от живота, те трябва да се държат на границата на смешното. За мене бе ясно, че със своеобразния духовен аристократизъм, който проповядваше, Дебелянов искаше да отдалечи от себе си онзи въпрос, който се налага на участвуващите във войната - въпросът за смъртта.
Самочувството му на поет правеше решението на въпроса в тази посока лесно и понятно. Впрочем, той прилагаше този аристократизъм само към мъртвите, а към живите бе добър и отзивчив. Той често разсмиваше войниците, и се удивляваше на тяхната духовитост и находчивост.
В това отношение той бе събрал огромен материал и с удоволствие го разправяше, дето случаят и настроението позволяваха. Аз и сега слушам заразителния му смях, когато разправяше, как в дъждовна нощ един войник паднал в локва, а друг моментално забелязал: "Така де, да опиташ въоръжения неутралитет на дядо си Радославов".
Че вярата на Дебелянов в съдбата бе събудена от жестоките условия на войната, за това свидетелствува и по-раншният му възглед върху своята съдба.
В предговора към стихотворенията му четем, че на тръгване за фронта той казал: "Аз отивам и зная, че няма да се върна; ще блесна като искра и като искра ще угасна". Виждаме тук съвършено друго отношение към мисълта за смъртта. Впрочем, много е вероятно, че вярата в покровителката съдба често е напускала Дебелянов; в полза на това говори и следният факт. Веднъж стана дума за Спиноза.
Дебелянов изслуша с най-голямо внимание разказа за живота и учението на този мъдрец; особено много порасна той в очите му с влиянието си върху Гьоте. Когато се срещнахме на другия ден, Дебелянов пръв заговори за философа: "Тази нощ аз твърде много мислих за Спиноза; неговото безстрашие пред смъртта ме удивлява в най-силна степен".
Очевидно, безстрашието на Спиноза пред смъртта е действувало ободрително върху поета, като е събуждало в по-голяма степен съзерцателните сили на неговия дух, отколкото вярата в покровителката съдба. Ще добавя, че двете стихотворения "Един убит" и "Сиротна песен", в които Дебелянов, особено в последното, поетично обработва същите въпроси, които често бяха предмет на разговор, са написани тук в с. Просеник.
Нашите почивки и разговори бяха нарушавани от маларията, която върлуваше в страшни размери. От нашата група тя посети Кесяков и Дебелянов. Тъй като и двамата живееха в една палатка, Дебелянов я нарече "заведение на дружеството за маларични".
Председател в това дружество се избираше всекидневно: онзи, който имаше по-висока температура, биваше провъзгласяван за председател. Аз по прежному ги посещавах и често намирах цялото дружество на креватите. Когато не беше много зле, Дебелянов декламираше стихове, свои или чужди; но и напълно здрав, той декламираше само след като легне и се загледа в далечината.
Декламацията му се отличаваше с естественост и простота, и повече напомняше бавно говорене, отколкото декламиране в обикновения смисъл на думата.
Поради настъплението отпуските в полка отдавна бяха спрени. Едвам към 25 и 26 септемврий бяха разрешени наново. И Дебелянов бе между тия, чийто ред за отпуск бе дошъл. Съобщиха му от щаба на полка да се готви да води отпускарска команда, нещо което увеличаваше отпуска му с 5 дни. По този повод Дебелянов бе много весел, шегуваше се, разправяше ни кои места и градове ще посети и т.н.
Но когато вече всичко бе нагласено за тръгване, съобщи му се, че вместо него отива в отпуск друг. Помня колко обиден се почувствува той, па и всички ние, които бяхме свидетели на приготовленията му, негодувахме против тази подигравка. Нашето негодувание се усилваше от обстоятелството, че заместилият Дебелянов офицер беше съгражданин на адютанта на полка, и всички виждахме в това роднинско подреждане.
Сам Дебелянов ходи при командира на полка на обяснение. Какви доводи бяха му приведени за отменяването, не помня. Зная само че всички офицери от полка смятахме, че това пререждане се оказа съдбоносно за Дебелянов.
По времето, когато Дебелянов се готвеше за отпуск, маларията посети и мене. На 28 и 29 септемврий аз бях толкова болен, че не можех да стоя на крака. Споменавам това, защото маларията ми попречи да бъда свидетел на последните три дни от живота му. При последното си идване при мене, на 29 септемврий, той ме призна за "почетен председател на маларичното дружество, с право на отделно помещение". Този ден имах температура 40° и няколко десети.
На 30 септемврий бяхме събудени от ужасна канонада. Почнаха се няколкодневни боеве, в които падна маса свят. Една от многото жертви на 2 октомврий бе и Димчо Дебелянов.
Той е погребан в Демир Хисарските гробища, заедно с капитан Стоянов, майор Иванов, поручик Българов и други офицери от 22-и полк.
След това полкът не загуби вече офицер.
Михаил Димитров,
сп. "Златорог", декември 1923 г.
Димчо Дебелянов, заедно с други офицери и войници, всъщност е погребан в двора на църквата "Благовещение на Света Богородица" в Демир Хисар. Години наред гробът му е изоставен, църквата е полуразрушена и мястото става почти неразпознаваемо.
Едва през август 1931 г., по повод предстоящата 15-годишнина от смъртта на поета, се организира издирване на точното местоположение, където са положени останките на подпоручик Дебелянов. Те са открити благодарение на брата на Димчо, Илия, който е служил в същия полк и е посетил гроба, малко след погребението.
Костите на Дебелянов са пренесени в България и тържествено положени в двора на черквата "Св. Богородица" в родната му Копривщица.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}