Роден като Димитър Иванов в сгушеното в склоновете на Ихтиманска Средна гора село Байлово, малкият Мито, както са го наричали близките му, прави първите си поетически опити още 12-13-годишен и постепенно се превръща в признат майстор на разказа, "певец на българското село" и класик на родната литература.

През май 1922 г. тържествено е отбелязана 25-годишната му литературна дейност. По този повод, на страниците на вестник "Развигор" писателят споделя историята на творческия си псевдоним и няколко интересни случки с него.

Елин Пелин, 20-те години на ХХ век

Моят псевдоним

Още

Елин Пелин: Нашата литература се разширочава, но не се вдълбочава

На млади години мечтаех да стана художник, затова на стиховете и разказите, които пишех, не давах никакво значение и ги подписвах с всевъзможни псевдоними, инициали, или пък никак ги не подписвах. По това време пишеше г-н Тодор Влайков под псевдоним Веселин. Тоя псевдоним ми се много харесваше и аз търсех да намеря някое подобно име, което да окончава на "ин". По тоя начин се натъкнах на израза елин пелин от народната песен:

"Елин пелин, зелен пелин,

Що се, пелин, олюляваш

От вършеца до корена..."

и пр., и пр.

Тоя израз ми хареса по своята звучност и оригиналност, още повече, че съдържаше дори две окончания на "ин". "Пелин" вече знаех какво е, но това "елин", колкото и да съм питал хора от народа и учени филолози, не можах да науча що значи. Навярно това е един безсмислен речитатив, който ритъмът на езика често предизвиква в народните наши приказка и песни — нещо като изразите "гаванка-маванка", "пипер-мипер" и други подобни.

С тоя псевдоним почнах да се подписвам, когато, поради стечение на обстоятелствата, престанах да мечтая да бъда художник. Тоя псевдоним се хареса на публиката, като оригинален, и понеже лесно се запомня, стана бързо популярен.

И аз мисля, че широката популярност, която някои ме уверяват, че имам, се дължи изключително на тоя щастливо избран и всъщност глупав псевдоним.

Наистина, каква ли съдба щяха да имат моите писания, ако под тях се мъдреше моето човешко име Димитър Иванов?

"Българановците", от ляво надясно: Елин Пелин, Александър Божинов, арх. Пенчо Койчев, Петър Морозов, първото десетилетие на ХХ век

Един съименик

След като претърпях хиляди нещастни опити да си "пробия път в живота", принудих се най-после да търся някоя каква да е служба. То беше 1902-1903 година. Ценз, слава Богу, нямам, речи го, за нищо, и бих бил доволен да заема каквато и да е работа. Най-много в случая тогава ми помогна г-н Марин Пундев, който беше редактор на сп. "Просвета" и комуто тук изказвам дълбока благодарност. Той бе говорил за мене на тогавашния министър на просветата г-н Иван Шишманов. Министърът обещал да ме назначи и поръчал да отида при него. Цяла седмица се въртях из чакалнята на министерството, дано бъда приет. Моето листче хартия, подадено за аудиенция с името Димитър Иванов, не бе обърнало внимание на министъра.

Веднъж, след като чаках безполезно и гузно, заедно с много други учители до 13 ч., министърът излезе от кабинета си и се спря в чакалнята. Като видя колко хора го чакат той почна един по един и на бърза ръка да ги разпитва кой какво иска и защо чака. Дойде и до мен ред:

— Вие какво чакате?

— Чакам служба, г-н министре. Г-н Марин Пундев Ви е говорил за мене.

Министърът не можа отведнъж да си припомни и ме попита как се казвам.

— Аз съм Елин Пелин — осмелих се, въпреки грозния срам, който ме изгори, да му кажа.

Тогава той ме хвана за ръка и макар да беше тръгнал за дома си, повърна се и ме въведе в кабинета си.

— Най-после, каза той, — имам честта да видя истинския Елин Пелин.

И като изсипа куп похвали и насърчения, той ми разправи как някой си млад човек се представил пред него, препоръчал се за Елин Пелин и цели три месеца го лъгал, ходил в къщата му, искал му пари, препоръки, служби и пр., докато един ден му откраднал палтото от закачалката и изчезнал.

И още начаса той издаде заповед да бъда назначен волнонаемен учител в III м. прогимназия и командирован на работа в Университетската библиотека.

Кръгът "Развигор", от ляво надясно: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов и Димитър Б. Митов, 20-те години на ХХ век

Друг подобен

Веднъж, пак по онова време, пътувах за Варна. В съседното отделение на третокласния вагон, в който бях, се трупаха няколко по-интелигентни хора и някой разправяше нещо с висок глас. Като всички, полюбопитствувах и аз да видя какво има там. Един млад, русичък и симпатичен момък, с изтъркани дрешки, разправяше възторжено нещо.

— Това е Елин Пелин, — каза ми многозначително един от слушачите.

— Така ли? — рекох аз — Чакай да се запознаем.

Аз седнах срещу моя приятел, казах му похвала за хубавите работи, които е писал, особено за "Ветрената мелница". Той се посмути, изглеждаше, че тоя разказ беше му неизвестен, но бързо се съвзе и продължи да разказва какво мисли да пише, как пише и с какви големи хора се познава. Той дълго и с едни красиви подробности разправяше за Вазов, Величков, Пенчо Славейков, Михайловски, как се запознал с тях, как го канили на чай и го карали да им чете произведенията си.

Той разправяше с увлечение и наслада, вярваше си сам и слушателите го вярваха също. И толкова убедителен беше той, че аз, макар и наранен в честолюбието си, го слушах свит и не смеех да го изоблича, за да ме не вземат околните за лъжец. На Поповската гара щастливият Елин Пелин слезе, а нещастният продължи за Варна.

На разходка из Рила, от ляво надясно: Александър Балабанов, Александър Божинов, Цар Борис III, Елин Пелин

Параван

На вратата на моята стая в Народната библиотека леко се почука. Влезе една млада, елегантна, стройна дама с воал, натруфена, набелена и начервена и напълни стаята с миризмата на скъп парфюм.

— А, пардон — рече тя и се повърна да излезе.

— Какво обичате, госпожице?

— Търся Елин Пелин.

— Елин Пелин съм аз.

Тя се обърна учудена, изгледа ме подозрително, засмя се и внезапно попита.

— В Америка ходили ли сте?

— Не, не съм ходил.

— Да, навярно не сте Вие — каза тя малко засрамено. — Аз познавам много добре Елин Пелин, той е личен приятел на Достоевски и Толстой, ходил е в Америка, обеща да ме упъти и да уреди работата, за да ида в Америка. Аз искам да отида в Америка.

— Познавате ли добре тоя Елин Пелин?

— Много добре. Една вечер беше тъмно. Запознахме се при Халите.

Дамата изглеждаше да е от "мекия бакър".

— Приличаше ли на мене?

Тя се засмя.

— Не... Да... Той беше по-млад. Каза ми, че работи в библиотеката и, значи, тук да го търся.

— Изглежда, госпожице, че тоя Елин Пелин не съм бил аз.

— Да, не сте Вие, не сте Вие. Друг Елин Пелин нали няма? — попита наивно тя.

— Не знам.

Тя си отиде засрамена.

В-к "Разигор", май 1922 г.

Елин Пелин