ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
"О, знам, и в гроба пак ще да живея, ще млъкна, но в душите пак ще пея"
На 22 септември се навършват 100 години от кончината на всепризнатия творец, наричан Патриарх на българската литература - Иван Вазов
Редактор : / 7695 Прочита 1 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Вазов - име емблема! Забележителна фигура на българската култура, литература и история, изразител на обществено-политическите идеали на своето време, ненадминат художник на българската изящна реч, на стиха и на формата.
Наричан "певец" на България и на нейните красоти, на страданията на народа, на неговите копнежи, вяра и надежда.
На 22 септември се навършват 100 години от кончината на всепризнатия творец, наричан Патриарх на българската литература.
През май 1921 г. сп. "Съвременна илюстрация" издава специален брой, посветен на 50-годишния творчески юбилей на Вазов, честван много тържествено през октомври 1920 г. Списанието публикува биографията на писателя.
Иван Минчев Вазов се е родил на 27 юний (9 юли н.ст. - бел.ред.) 1850 г. в гр. Сопот. По време на Вазовото детинство, той се радвал на доста добро благосъстояние. Бащата на поета, Минчо Вазов, произлизал от прочутия сопотски род Вазови, който по-рано се наричал Айвазови.
Минчо Вазов бил не твърде богат търговец, но благодарение на природния си ум и на честите пътувания по търговия, бил човек събуден и разсъдлив. Майката на поета, Съба, е била най-книжовната жена в Сопот. Покрай духовно-поучителните книжки, тя имала повечето от произведенията на непретенциозната тогавашна поезия, които бъдещият поет с увлечение четял.
Сопот, родната къща на Иван Вазов
В 1857 г. Иван постъпва ученик в тогавашното първоначално училище, което било взаимно. След свършване на взаимното училище, Иван Минчев постъпил в "Главното" (класното). Главен учител на това училище бил Юрдан Ненов, един от прочутите тогава самоуци. В 1862/63 учебна година за главен учител бил условен Партений Белчев, когото Вазов изобразил после в "Чичовци" и "Под игото" в лицето на учителя Климент. Белчев дал по-голямо място на словесността - риторика и поетика. От него Вазов се запознава с руската литература.
Белчев също е преподавал френски и турски език. След една година, в 1866 г., Иван Минчев заминал за Калофер, за да учи гръцки при тамошния главен учител Ботьо Петков, бащата на Христо Ботьов. Тук Вазов имал възможност да чете български и руски книги и да се ползува от основателните познания по езикови въпроси и българска история на главния учител. Постепенно Вазов се запознал и с български стихотворения, но още не се решавал да пише.
В началото на учебната 1867/8 година, Вазов бил заведен от баща си в най-прочутото тогава българско учебно заведение - Епархийското училище "Св. Кирил и Методий" в Пловдив, в което главен учител бил Йоаким Груев.
Тук младият Иван бива приет в IV клас. По това време той се заловил да изучава френски език, като дори с помощта на речник успял да преведе целия "Телемах" на Франсоа Фенелон. Четял с увлечение стихотворения от Юго, Ламартин и Беранже. По-после, след излизането си от Пловдивското училище, Вазов се увлякъл от стиховете на френския поет Парни, на който се мъчел да подражава.
Вазов прекарал в Пловдив само една учебна година. Понеже не изучил турския език, баща му решил да не го праща вече в Пловдив, като му взел за частен учител по турски Никола Ковачев, с ученето при когото се свършила школната наука на Вазов; оттук нататък той добивал знания чрез частни занимания.
Семейството на Минчо и Съба Вазови
Първите стихотворни опити на Вазов датуват от първите години на търгуването му с баща си. Заедно с него е обикалял някои градове и села. Пътуването му из плевенските села му дава материал да напише после стихотворния си разказ "Видул".
Като седял в бащиния си дюкян, Вазов почнал да пише стихове. Но строгият баща, който чакал първородният му син да поеме неговата търговия, а не да драска стихове по тефтерите, не гледал с добро око на литературните му упражнения и веднъж го нахокал. Тогава младият стихотворец почнал да се крие в едно влажно килерче и да пише стихове, тайно подпомаган от майка си.
Понеже Вазов не показал ревност към търговията, родителите му го пращат в Олтеница, през пролетта на 1870 г. Още преди да замине, написал "Видул", който отпосле изгорял заедно с къщата, но бил написан наново, понеже брат му Георги го знаел почти целия наизуст.
Във Влашко Вазов започва да печата в списанията, като например стихотворението "Борба" - в сп. "Отечество" , год. II (1871 г.), а най-доброто от първите му стихотворения - "Борът", е написано или в Олтеница или в Галац. По това време се запознава с Христо Ботьов и с хъшовете, което му дало възможност да напише повестта "Немили-недраги" (сп. "Наука", год. II и III, Пловдив, 1883 г.).
През втората половина на март 1872 г., Вазов се върнал в Турция, като се отбил в Цариград за 3 месеца, където се запознава с тогавашните редактори на "Читалище", Петко Р. Славейков и Стефан С. Бобчев.
След като преседял няколко време в Сопот, бил назначен за главен учител в Мустафа-Паша (Свиленград), от където още на другата година избягал поради интригите на гръкоманите, с които водел борба. След това става преводач ("терджуманин") на французките инженери, които строели железопътната линия София-Кюстендил-Скопие. Той престоял около година в Перник, дето квартирували французки инженери.
В 1874 г. Вазов се връща в Сопот и пак се заловил за търговия. Стихотворенията, които пишел, били повечето любовни, но писал е и бунтовни и е вземал участие в работите на сопотския революционен комитет.
Подир избухването на Средногорското въстание, Вазов бил заподозрян, заради което избягал във Влашко, където отново се срещнал с Хр. Ботьов, чийто величествен подвиг възпял в общоизвестното стихотворение "Тих бял Дунав се вълнува". Вазов оплакал нещастната съдба на своята родина в редица стихотворения, които излезли в 1877 г. под заглавие "Тъгите на България".
Освобождението на България Вазов възпял в сбирката си "Избавление" (Букурещ, 1878 г.).
В началото на войната на Вазов била дадена дребна чиновнишка длъжност при новоназначения свищовски губернатор Найден Геров. През войната родният му град Сопот бил изгорен, а баща му убит.
Като чиновник за особени поръчения при губернатора на Русе, 1878 г.
Вазов е бил чиновник и в Русе при княз Черказки. Тоя живот той изобразил в романа си "Нова земя" (София, 1896 г.). В началото на 1879 г. Вазов бил назначен за председател на Берковския окръжен съд. Патриархалния жвот на населението в Берковско възпроизвел в произведенията: поемите "Грамада", "Загорка" и "Зихра", повестта "Митрофан и Дормидолски" и едно хумористично стихотворно писмо до Спас Вацов.
Съдебната кариера не била по наклонностите на поета, затова си дал оставката и се прибрал да живее в Пловдив - столицата на новообразуваната Източна Румелия, като преди това е прекарал известно време в София.
В Източна Румелия Вазов бил назначен за депутат на Областното Събрание, а последното го избрало за член на Постоянния Комитет. Така поетът се предал на обществено-политическа дейност, без да прекъсва, обаче, писателството.
В Пловдив като член на Постоянния комитет, 1882 г.
В 1881 г. образуват книжовно дружество "Наука", което издавало научно-книжовното списание под същото име. Вазов бил председател на дружеството и редактор на списанието, заедно с Константин Величков, Стефан С. Бобчев и др. Същевременно редактират с Величков и в "Народний глас". В 1881 г. Вазов напечатва сбирката "Гусла", в която влизали и поемите "Епопея на забравените". В 1884 г. издава "Поля и гори".
Покрай обществено-политическата си дейност, той написал много (по-голямата част) от своите произведения, като например комедията "Господин Мортагон" (писана заедно с Величков), стихотворната хумореска "Кихавицата на Салюста", пътеписа "Един кът от Стара планина", драмата "Руска", "Кандидат за хамама", "В царството на самодивите" и мн. др. дребни работи.
В 1884 г. Вазов предприел пътуване до Италия, заедно с приятеля си Михаил Маджаров. След завръщането си издава сбирката "Италия", в която изказал спомените и впечатленията си от това пътуване.
На 6 септември 1885 г. станало Съединението на Източна Румелия с Княжеството, поради което сърбите обявяват война на България на 2 ноември с.г. Впечатленията и чувствата си от войната Вазов изказал в ред стихотворения, които съставили сбирката "Сливница" и много разкази, най-хубавият и сполучлив от които е "Стоянчо из Ветрен" (по-после издаден под заглавие "Иде ли?").
След преврата на 9 август 1886 г. водителите на бившата съединистическа партия били подложени на гонения и се видели принудени да напуснат България. Същото направил и Вазов. След като престоял в Цариград няколко време, той заминал за Русия и в 1887 г. пристигнал там. В Русия написва стихотворенията си "Звукове" (издадени в 1893 г., София). Също през време на емигрантството си Вазов написал по-голямата част от романа "Под игото".
През 1889 г. Вазв добил позволение от Стефан Стамболов да се завърне в София. Тука той намира добри условия за книжовна дейност. В издаваното тогава от Министерството на народното просвещение голямо списание "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", под редакцията на д-р Иван Шишманов, излиза за пръв път романът "Под игото" (кн. I-III).
После излиза в отделни издания и бива преведен на чужди езици. След превеждането на този роман, последвало превеждане и на други Вазови произведения, и поетът постепенно добил всесветска известност.
В 1890 г. Вазов се оженва за г.ца Атина Болярска от Русе, но след година и четири месеца бракът им бил разтрогнат.
В същата година Вазов започва да издава сп. "Денница", в което вземали участие най-добрите ни тогавашни поети и книжовници. В 1891 г. поетът е ходил в Рилската обител и след това пътуване написва "Великата Рилска пустиня". В 1892 г. посетил Родопските краища, плод на което са "В недрата на Родопите". В 1893 и 1894 г. пътувал и по Швейцария ("Под нашето небе", 1900 г.).
За основаната тогава театрална трупа "Сълза и смях" Вазов драматизувал повестта си "Немили-недраги" под името "Хъшове".
На 18 май 1894 г. министерството на Стефан Стамболов излязло в оставка. В средата на 1895 г. за Петроград заминала една българска депутация, начело с българския митрополит Климент, за да сложи венец върху гроба на Царя Освободителя Алексанъдр II и да подготви почва за сближение на двете държави. В тая депутация влизал и Иван Вазов.
През есента на същата 1895 г. се навършиха 25 години от написването на първото стихотворение, което поетът намерил за достойно да се смята за начало на неговата поетичаска дейност - "Борът".
По този случай интелигенцията в столицата отпразнува и 25-годишния му юбилей и избраният за тържеството ден, 24 септември, се обърна на общонародно тържество. Тогава биде основан при Историко-филологическия отдел на Висшето училище фонд, от който да се дават премии за най-добри български литературни произведения.
На 26 август 1897 г. Вазв бил назначен за министър на Народното просвещение, на който пост стоял до 18 януари 1899 г.
Около 1899 г. Вазов захвана да проучва историята на старото ни царство, и в 1902 г. свърши историческия си роман "Светослав Тертер", печатан едва в 1907 г.
Почти едновременно с него беше напечатана историческата повест "Иван Александър". Под влияние на миналото ни, пълно с кобни събития и енергични ликове, Вазов написа сбирката от балади "Легенди при Царевец" (София, 1910 г.).
През 1901 - 1905 г.той издаде три сборника от къси разкази, спомени и драски, а именно: "Видяно и чуто" (София, 1901 г.), "Пъстър свят" (София, 1902 г.) и "Утро в Банки" (София, 1905 г.). В същото време е написал и комедиите "Вестникар ли?" и "Службогонци" (София, 1905 г.). В 1903 г. е написал и издал хубавия роман "Казаларската царица" и повестта "Нора".
За откриване на построения Народен театър Вазов съчини особен пролог "Славата на изкуството" (на 3 януари 1907 г.). След това драматизува "Към пропаст" (1907 г.), "Под игото" (1910 г.), "Казаларската царица" (1911 г.) и написа нови: "Борислав" (1909 г.) и "Ивайло" (1911 г.).
Впечатленията си от Балканската война през 1912-1913 г. Вазов изказа в сбирката "Под гръма на победите". През новата война в 1915 г. той издаде "Песни за Македония" (София, 1916 г.). Най-новата му стихотворна сбирка е "Люлека ми замириса", която се явява като песен за раздяла с всичко мило, всичко родно.
Честване на 50-годишния творчески и 70-годишен житейски юбилей на Иван Вазов, октомври 1920 г.
Миналата година (1920 г. - бел.ред.) се навърши половин век от литературната дейност на заслужилия народен поет, значението на когото е грамадно за развитието на родната ни литература и разцъфтяването на нашия поетичен език. Заради тия му заслуги българският народ тържествено чествува двойния му юбилей на 24 октомври миналата година."
Последното летуване на Вазов в Тревненския Балкан, 1921 г.
Иван Вазов умира на 22 септември 1921 г. в дома си в София. След смъртта му цялата страна потъва в дълбока скраб и траур. Погребан е с големи почести, а тялото му е положено в близост до църквата "Св. София".
Траурното шествие на Иван Вазов преминава по софийските улици, септември 1921 г.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fizgubenata-balgariya%2Fo-znam-i-v-groba-pak-shte-da-zhiveya-shte-mlakna-no-v-dushite-pak-shte-peya&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2021%2F09%2F22%2F2254541%2F768x432.jpg%3F_%3D1632306846&description="О, знам, и в гроба пак ще да живея, ще млъкна, но в душите пак ще пея"', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}