Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Преди 105 години Яворов напуска живота охулен и изоставен

НАЙ-ГОЛЕМИТЕ

Преди 105 години Яворов напуска живота охулен и изоставен

"Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея" - да бъде погребан в четническите си дрехи е едно от последните желания на поета-революционер

Колаж: Юлиян Илиев

В един мрачен есенен ден на 1914 г. из София се разнася страшна вест - Яворов се убил! И хем невероятно, хем не съвсем изненадващо прозвучава тази новина. Година преди това поетът-революционер изживява най-голямото нещастие в краткия си, пълен с бури и страдания, живот - неговата любима Лора се самоубива пред очите му, а той самият се прострелва в слепоочието.

Оживява, но губи зрението си. Обвинен в убийството на жена си, охулен от обществото, изоставен от голяма част от приятелите си, безпаричен, сломен от тежката загуба, Яворов намира единствения изход за себе си - отнема сам живота си. Поетът напуска доброволно отхвърлилия го свят на 16/29 октомври преди 105 години.

Пейо Яворов (1878-1914), портрет от 1911 г.

След тази загуба, много от неговите приятели, близки и случайни познати, споделят спомените си за него, за годината след първата трагедия на поета. Те разказват за превръщането на напетия, с искрящ поглед мъж, на обожавания творец, в една бледа сянка.

Белетристът и мемоарист Михаил Кремен споделя:

"След като зарастна раната, и превръзките бяха снети, Яворов трябваше да напусне Александровата болница. Къде да отиде? Виждащ слабо, той беше безпомощен, и трябваше винаги да има хора около него. За да не се чувства самотен в наета стая или в хотел, предложих му да дойде у дома, докато се разбере какво ще става по-нататък. Живеехме на бул. "Патриарх Евтимий", недалеч от Александровата болница. Приготвихме му моята работна стая и той остана там около три седмици в едно, искам да подчертая това, хубаво настроение на топло приютен нещастник.

Фамилната атмосфера, това, че около него винаги имаше приятелски настроени хора, които се грижеха за всичко и които бяха истински негови доброжелатели, шеговитите "разговори" с малката Конка - ученичка от отделенията; надеждата му, че ще прогледне, ако не напълно, то поне с едното око, особено след като отиде във Виена, обстоятелството, че клеветата за неговата вина по убийството на Лора не бе стигнала у дома, а и следствието по смъртта на Лора още не бе обърнало острието си към самия Яворов, всичко това му даваше импулс за живот и едно светло, скрито-радостно настроение на избавен от смъртта и страданията човек.

Още

Яворов - воеводата, който умря заради любов

Яворов - воеводата, който умря заради любов

Сякаш някакъв товар се бе смъкнал от гърба му, сякаш смъртта на Лора и неговото самоубийство му бяха донесли - с трагичната си развръзка - едно разрешение, едно успокоение, едно освежително разведряване на препълнената със светкавици семейна атмосфера; сякаш той бе изкупил греховете си, и пред него предстоеше нов, непорочен, прекрасен живот. Ако съдът и обществото не бяха го смазали, ако това му настроение бе подкрепяно докрай, ако "в България убиваха не с брадва, а със златна игла", - както казва една негова героиня, Яворов не щеше да се самоубие втори път, даже и да ослепееше окончателно.

Тия три седмици, които той прекара у дома веднага след лекуването си в Александровата болница, бяха може би единствените негови светли дни в едногодишния промеждутък от смъртта на Лора до неговото самоубийство.

Когато се връщах на обяд от работа, аз заварвах Яворов облечен, умит, стаята проветрена, чиста и затоплена, отдалеч се чуваше веселата глъч на Конка, върнала се от училище. Почваше се обядът - носеха яденето в стаята му. Аз помагах на Яворов и през цялото време до вечерта оставах вкъщи, за да му правя компания.

Още

Завръщането на Яворов (откъс)

Завръщането на Яворов (откъс)

След като вече беше ми разправил как е станало самоубийството на Лора, нито аз, нито той не засягахме в тия тихи следобеди преживяната трагедия. Той я отбягваше като нещо нелепо, което трябва да се погребе и забрави, за да не покруси радостта му, че е останал жив. Аз пък премълчавах онова, което пишеха всеки ден вестниците и което служеше за неизчерпаеми теми на разговори, хули и клевети. Аз бях му спестил огорчението и бях му отложил разочарованието. Чак когато напусна дома ми, той разбра, че всички - даже и най-близките му приятели - го смятаха за убиец. Всички бяха забравили големия поет и го хулеха като последен престъпник.

Нужен беше четвърт век, за да се очисти погледът на клеветниците и да светне великият образ на поета.

Обикновено следобед идваха Тодор Александров, Асен Златаров, а напоследък и д-р Кръстьо Кръстев. На Тодор Александров Яворов се радваше най-много: студеният разум и спокойната решителност на тоя стоманен човек му влияеха чудотворно. Имаше разговори насаме и поверителни, предавани с шепот, съобщения; македонското дело се обмисляше независимо от слепотата на Яворов, и може би тъкмо затова всяко посещение на Александров действаше на Яворов като укрепителна инжекция.

Яворов, след излизането му от болницата, с Тодор Александров в дома на Михаил Кремен

Нежното и приятелско ухажване на Асен Златаров идваше да допълни и усили доброто настроение у Яворов. Само късите, делови посещения на д-р Кръстев в края на Яворовото гостуване у нас, донесоха първата тревога: д-р Кръстев го посъветва по-скоро да се премести другаде, за да не се дава храна на злоезичието и да не се пречи на следственото дело.

В началото на четвъртата седмица заведоха Яворов в една студена и неприветна стая на улица "Любен Каравелов", дето на другия ден го заварих сам - почернял от мъка, той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, като звяр в клетка. От тоя ден нататък се заредиха: безрезултатното пътуване на Яворов до Виена, за да се лекува при най-добрия очен лекар; лежането му като затворник в клиниката на д-р Сарафов в етажа над сладкарница "Цар Освободител"; разрастващата се в обществото омраза към "поета-убиец"; безпаричието; клеветата за неговата виновност за смъртта на Лора, чудовищният ход на делото, загубване на приятели и почитатели, и постепенното изчезване на зрението му...

Тогава дойде смъртта - единственото Яворово облекчение."

Михаил Кремен, сп. "Изкуство и критика", ноември 1939 г.

Лора Каравелова през 1911 г.

Лора се самоубива на 30 ноември 1913 г.

Художникът и фейлетонист Райко Алексиев също разказва за срещите си с Яворов:

"Бяхме на разходка към градината. При Орловия мост един просяк, свит до оградата свиреше на гъдулка.

- Колко хубаво свири тоя бедняк, каза Яворов и се спря. Не би помислил човек, че тия звукове излизат от такъв прост инструмент... Сакат ли е?

- Слепец е, отговори някой.

- Щастливец, има си занаят в ръцете, добави със свойствената си лека ирония Яворов и предложи да вървим.

Ние се спогледахме и тръгнахме мълчаливи. След дълго мълчание той, пак със същата усмивка запита.

- Как мислите, просията унизително нещо ли е? И без да дочака отговор сам добави: Твърде е възможно и да не е унизително. Като ослепея съвършено, вярвам, че поне за това ще бъда годен.

Живеех към ул. "Парчевич". Една вечер вървейки по ул. "Витошка" към дома видях на десетина крачки пред себе си как един човек се блъсна в електрическия стълб и едва не падна. Доближих. Това беше Яворов. Попитах го как се е решил да ходи сам и то нощем. Отговори ми, че братчето му било заето тази вечер някъде, а и не можал да намери никой от познатите, за да го придружи... Предложих му да ми позволи да го хвана под ръка.

- Пази си очите, младо момче, страшно е да се живее в тъмнина, с неизразима мъка произнесе бедният човек на сбогуване.

Яворов обичаше да разказва спомени из четнишкия живот. И когато заговореше за планините, за неспокойните нощи, за самите комити и за Гоце Делчев, устните му затреперваха в някаква странна добродушна и възторжена усмивка и гъстите му вежди играеха нервно над черните очила.

Още

Мина, Яворов и Петко Тодоров си отиват един след друг, в рамките на 6 години

Мина, Яворов и Петко Тодоров си отиват един след друг, в рамките на 6 години

Често разказваше шеговито за своето поетическо кръщение, за Пенчо Славейков, за литература, за нашите поети и писатели. Говореше понякога дълго, като че се мъчеше с тия разговори да пропъди някаква мисъл, която често го караше да загубва нишката на разговора, но никога не се докосна до темата на своята собствена трагедия. Никога нито дума. Поне пред нас. Ние бяхме млади хора, негови случайни познайници, станали с него нещо като близки само поради това, че бивахме всякога на една маса в ресторанта.

Яворов преживя последните си дни в почти пълна мизерия. Дрехите му бяха износени, остарялото бельо се поддържаше още с големи усилия. Живееше в малка стаичка на третия етаж и вероятно неведнъж коленете му са се блъскали в стъпалата на високата стълба.

Много намеци, много неща, видени в периода на нашата неколкомесечна случайна близост говореха за голямата мъка, в която изтекоха последните дни на най-големия наш поет. Изоставен почти от всички, сляп с едното и едва виждащ с другото око, без средства, под гнета на едно подновено следствие, охулен от мълвата на ония, които никога няма да дораснат до пешовете на неговия извехтял балтон, той бавно угасваше.Това тъй ясно личеше, и когато един обяд неговият стол в ресторанта остана празен, а на стената се чернееше рамката на некролога му, никой не се удиви. И когато видяхме в стаята му изгризана със зъби перодръжка и прочетохме някои от предсмъртните му писма, никой също не остана озадачен. Краят беше напълно логичен.

"Ще се погрижат за погребението ми, вярвам приятелите този и този (назовава имената). А ако и те не сторят това, общината ще прати една гальота. Нали хигиената на града го изисква? - така гласеше едно писмо.

Значи, поетът Яворов, чиито песни никога няма да престанат да топлят сърцата на тия, които чувстват, и чиито съчинения никога не ще престанат да донасят добри приходи на издателите, се е почувствал в последните моменти изхвърлен от живота тъй жестоко, че не е виждал друго освен боклукчийската гальота, която ще се погрижи за тялото му...

А това, че го погребаха тържествено, нищо не значи. То беше само шумът на сензацията."

Райко Алексиев, в. "Развигор", ноември 1924 г.

Един от най-близките приятели на Яворов е литературният критик Владимир Василев. Той е и един от хората, открили мъртвия поет в квартирата му. Ето и неговия разказ:

"Яворов бе изгубил зрението си - едва прозираше посоките, вървеше опипом с бастона си, с тъмни очила, дирейки приятел, който да го придружава. Хората го бяха оставили, и нямаше благодарност по-трогателна от неговата към ония, които идваха при него. Те бяха малцина.

Винаги, когато можех, аз го намирах. Той идваше у дома често, понякога всеки ден. Улавях понякога подозрението му не става ли досаден... Понякога успявах да го възвърна към бодрост, дори се пошегуваше. Приказвахме много. Но моята убедителност се срещаше с неотстранимото - не вижда... Лекуваха го д-р Гиргинов - за очите, и д-р Ангелов - за нервната му изтощеност. Но подобрение не идваше. След като се върна от Виена, гдето д-р Кръстьо Кръстев с грижа като към свой син го заведе, Яворов и сам престана много да вярва. В изгубването на зрението си виждаше някаква съдба, сбъдване на едно предчувствие (на толкоз места в стиховете си говори за слепотата). Записал съм някои думи, които ми е говорил:

"Аз винаги съм живял в страх за моите очи. Така, когато съм вървял по тротоарите, все ми се е струвало, че тенекиените первази под прозорците ще се дигнат и ще ми прережат напреко очите, и това ме е карало да вървя по бордюрите".

Изгубването на зрението му отнемаше всичко: връзката с живота, хората, света. Мисля, че да би могъл да си възвърне зрението или малко да се проясни, той би останал.

"В мен сега жаждата за живот е много по-голяма - говореше ми веднъж - отколкото преди. Малко, малко искам да ми се проясни зрението, да мога на пишуща машина да работя, друг ще ми чете, тогава бих се предал на работа и само на работа. Тя е единственото, което ми остава".

И добави:

"В себе си аз жаля най-вече поета. Ако не мога да издигна - защото не съм богат - един паметник на Лора, то поне да мога да я оплача".

"Аз съм сега - говореше ми друг път - съвсем друг човек, който не познава предишния Яворов. Всичко, което съм мислил, чувствал и вършил досега ми е съвсем чуждо и непонятно. То ми е станало чуждо още щом съм го казал, щом съм го изнесъл из себе си. Досегашният ми живот се открива като един сън, от който съм се пробудил, а когато дойде животът след смъртта, тогава и това сегашно пробуждане и то ще ми се струва като втори един сън, от който повторно съм се пробудил".

Още

Столична община получи ключовете за къщата-музей на Пейо Яворов

Столична община получи ключовете за къщата-музей на Пейо Яворов

Мъчех се да намеря нещо, което да го закрепи. Залови се да прегледа "Подир сенките на облаците". Четях му стихотворенията, той сам си спомняше, и ми казваше как да се изменят някои места, други да се заличат, някои стихотворения да се махнат. Аз нанасях поправките, а той със своята ръка написваше на страницата, като му посочвах точно къде - "Поправките са мои", "зачеркнатото е мое", "да се махне". Направи сам някои посвещения на стихотворенията си. С брат си Атанас, у тях, също преглеждаше и правеше поправки. Второто издание на "Подир сенките" е подготвено именно в това време.

Ала това бяха горки измами... Подобрение не настъпваше. Виждах го - всеки ден пада... Утешавах го, ласкаех го, дирех да му дам надежда - съвземе се, но скоро пак почва да се губи в някаква мисъл за себе си...

Смазваше го не само невиждането. И бедността му и мисълта, че може да остане да тежи на друг. Непоносима бе за него и самотата.

"Ужасно нещо е да изгубиш тоя, когото си обичал. По-добре ти сам да си загинал. И ако бих могъл да избирам между смъртта на Лора и моята, бих предпочел с мене да станеше това нещастие, но тя да остане".

Мълвата го пробождаше като рапира. Известна е неговата клетва. Мълвата той не можеше да издържи, да понесе, тя му отнемаше и последното - човека у него. В такова състояние веднъж той, някогашният македонски четник, заплака.

"Когато умра - промълви през сълзи - моля ти се, едно нещо да кажеш: че в последните си дни съм плакал и че съм проклинал часа, в който съм се родил. И на сбирката ми би трябвало да се тури епиграф "Напразно, майко, се боиш"."

Пейо Яворов и Владимир Василев, 1912 г.

Един път, с голяма предпазливост, той ми подметна дума за завещание. Отхвърлих тая ужасна мисъл - такива работи аз не мога да правя, значи ти мислиш... Успокоих го, поприказвахме за други неща. Но скоро след това - пак. Уверяваше ме, че не мисли нищо лошо, но тъй, понеже не вижда, и може просто като върви да се случи нещо с него - нека за всеки случай, да има... Приехме и двамата тая съзнателна взаимна измама. Продиктува ми, написах го, той го подписа. Друг път ми предаде един пакет писма - да ги пазя, и ако се случи нещо, да ги предам на хората. Това са писмата до брат му Атанас, до сестра му Екатерина, до д-р Кръстев, Тодор Александров, д-р Гиргинов, д-р Ангелов, който му правеше електризации ( в писмото му пишеше, че неговата машина (револверът) излязла по-добра от електрическата) и до мен. Повечето са известни.

Външно като че ли настъпило бе у него известно спокойствие. Какво се крие зад него - можеше да се предполага.

Унесен и примирен в някаква странна мечта Яворов, облегнат на стола, ми говореше веднъж:

"Аз искам да умра така, но в пълно съзнание, за да мога да вкусвам от това щастие, което носят смъртните минути. Ей така, както съм седнал тука, облегнат на дивана. И бих искал само едно: в това време някой да ми чете из моята книга и да ми свирят тихо, тихо на цигулка и аз да умирам в това щастие".

Още

Кост по кост вадят останките на Димчо Дебелянов от лобното му място край Демир Хисар

Кост по кост вадят останките на Димчо Дебелянов от лобното му място край Демир Хисар

Десет - петнайсет дена преди страшната случка, Яворов бе у дома. Приказвахме си добре, и излязохме. На ъгъла на ул. "Витоша" и "Солунска" трябваше да се отделим. Вместо "Довиждане" каза ми с някакъв особен тон "Сбогом" и ми стисна ръката не като друг път. Веднага ми мина през главата... Качих се на трамвая, обърнах се - видях го гърбом, върви опипвайки с бастона си към квартирата си на ъгъла. Прецених - силите ми не стигат да го спра. Тутакси намерих Боян Пенев. Той отиде. Пред него Яворов признал, че наистина...

Всичките ми усилия след това не помогнаха...

На 16 октомври към 8 часа вечерта брат му Атанас дойде тревожен у дома - Пейо го нямало вкъщи. Съобразих - трябва да е бил у някой добър приятел, дето е закъснял. Но сам не вярвах на обясненията си. Стаята обаче била заключена, каза ми брат му, и ключът вътре. Ясно бе всичко. Нищо, може би е уморен и е задрямал, помъчих се да го успокоя.

Отидохме. Ударих няколко пъти силно на вратата и извиках. Никой не се обажда. Повече от това не мога... Повикахме Боян Пенев, влязохме през другата стая, отмахнахме гардероба, и Пенев отвори вратата. На кушетката Яворов наистина беше задрямал...

Веднага отидохме в дома на Тодор Александров и му съобщихме. Не издаде никакво вълнение. Дали това бе коравата душа на революционера, или може би, той знаеше...

Владимир Василев, в. "Литературен глас", октомври 1929 г.

Пейо Яворов (седнал в средата) като войвода на чета от Македоно-одринското опълчение, Кавала, 1912 г.

За да се изяснят причините за трагичния край на поета и за да отхвърлят обществените хули, веднага след смъртта му, приятелите на Яворов предоставят на пресата извадки от неговото завещание и от предсмъртните му писма.

Из завещанието: "Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор".

Из писмата: "Най-после аз съм щастлив. Отивам при Лора... Недей намира, че много бързам. Лора все по-настоятелно ме зове, а липсата на средства и неправедния съд ме подтикват... И аз бързам!"

"... Излекуван, макар сляп, реших да поживея две години, за да напиша, като се съвзема, една книга - некролог за нея и за себе си. Но сега аз трябва да се откажа от това си намерение. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени... Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществуване и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.

Моят завет е: Ако има в тая страна пет души, за които знача нещо, да поискат напечатването на всички документи по делото. И нека те бъдат допълнени с показанията на всички, които биха могли да кажат нещо.

А вам, 3-4 приятели, които вярвате в моята невинност, аз казвам: Вие сте прави, кълна се! Инак, нека земята не даде покой на костите ми."

Едно от последните желания на Пейо Яворов е да бъде погребан в четническите си дрехи: "Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея".

Още

10 факта и 5 цитата с името Захарий Стоянов

10 факта и 5 цитата с името Захарий Стоянов

Още

Христо Ботев - "между редовете" на споровете за него

Христо Ботев - "между редовете" на споровете за него

Още

Обичаха го и го презираха: Как описват Ботев великите му съвременници

Обичаха го и го презираха: Как описват Ботев великите му съвременници

Още

22 септември 1921 г. - последният ден на Иван Вазов

22 септември 1921 г. - последният ден на Иван Вазов

Още

169 години от рождението на Вазов: България е вечната спътница в живота му

169 години от рождението на Вазов: България е вечната спътница в живота му

Още

Истинската същност на Пенчо Славейков - "сън за щастие" в оковите на болно тяло

Истинската същност на Пенчо Славейков - "сън за щастие" в оковите на болно тяло

Коментирай 4

1/1

Колаж: Юлиян Илиев

Пейо Яворов (1878-1914), портрет от 1911 г.

Пейо Яворов (седнал в средата) като войвода на чета от Македоно-одринското опълчение, Кавала, 1912 г.

Пейо Яворов и Владимир Василев, 1912 г.

Лора се самоубива на 30 ноември 1913 г.

Лора Каравелова през 1911 г.

Яворов, след излизането му от болницата, с Тодор Александров в дома на Михаил Кремен

Календар

Препоръчваме ви

Кърк Дъглас и Ан Байдънс - 65 години кино и любов, и любов като "на кино"

Двамата столетници изгубват син, тя преборва рака, а той инсулта и депресията - в добро и зло, винаги един до друг

Тя е Мерилин на 40-те и има същия фатален край

Вероника Лейк била ухажвана от Онасис, а прическата й подражавали най-големите звезди на Холивуд

Държавата отказала стипендия на автора на химна на народните будители

Добри Христов бил пратен да учи в Прага с даренията на съграждани

Историци доказаха, че Висоцки е евреин

Учените Ткаченко и Калницки проучиха родословното дърво на знаменития бард

Артюр Рембо: Моят ад беше нещастието

165 години от рождението на поета, чийто кратък живот минава през всички изкушения

Сбогувахме се с легендата на балета Алисия Алонсо

Една от най-великите балерини и хореографи на ХХ век си отиде на 98-годишна възраст