НА ФОКУС
Носителят на "Букър" Шехан Карунатилака: Само литературата може да говори за това, което премълчаваме
Среща с писателя от Шри Ланка, който казва, че да критикуваш родината си не е акт на предателство, а акт на любов
Автор : / 3179 Прочита 5 Коментара
Снимка: Getty Images
"Не пиша, за да давам отговори. Пиша, за да задавам въпросите, които другите премълчават."
"Да пишеш от Шри Ланка е като да пишеш от обитавана от призраци къща", казва Шехан Карунатилака - един от най-забележителните и оригинални гласове в съвременната литература. Роден в Гале и пишещ на английски, той добива световна известност, когато романът му "Седемте луни на Маали Алмейда" печели наградата Букър през 2022 г.
Но още преди това, Карунатилака създава истории, в които черният хумор, политическата сатира и метафизичната фантастика се преплитат с нежна, но безмилостна любов към хаоса и красотата на Шри Ланка.
Когато Шехан Карунатилака спечели "Букър" с романа си "Седемте луни на Маали Алмейда", той внесе в световната литература не само глас от Шри Ланка, но и нещо повече — разказ за призраци, войни и забравени истини.
Журналист, писател, рекламист и басист в рок група, Карунатилака е човек, който умее да разказва за ужаса с хумор, за насилието с нежност, и за смъртта с непоколебима човечност.
Писателят е в София в рамките на поредицата от събития "Литературни срещи" 2025 г. на фондация "Прочети София".
Шехан Карунатилака в разговор с Юлия Владимирова
Снимка: Демна Димитрова
С него говорим за паметта на един народ, за страха да пишеш за своята история — и за странния начин, по който историите от различни краища на света намират път към светлината.
- Господин Карунатилака, пред нас в момента е българското издание на книгата ви "Седемте луни на Мали Алмейда", с който спечелихте "Букър" през 2022 г. Казахте, че не сте виждал до момента на живо българското издание. Каква реакция обикновено предизвиква у вас това да видите книгата си преведена на многобройни езици, имаща собствен свят в различни култури.
- Тя вече е преведена на около 36 езика. Първата ми книга също беше доста добра, но я преведоха на един език мисля.
До момента съм написал два романа и няколко разказа. И така, седя в Коломбо, Шри Ланка, и пиша за крикет или за войни, които всички са забравили. Когато пишеш, а аз в момента пиша третия си роман, си мислиш: ще го прочете ли изобщо някой?
Не си мислиш дали ще го прочетат в България, в Гърция, в Аржентина, в Корея. Така че предполагам, че това, за което говорите, е силата на успеха след голяма награда, каквато е "Букър".
Представянето на Шехан Карунатилака в рамките на поредицата "Литературни срещи".
Снимка: Яна Лозева
Изведнъж всички са любопитни за това, което си написал. Видяхте реакцията ми, нали? Удивително е, че същата тази книга, за която се борих седем години, за да я напиша, до самия край беше по-скоро като дали изобщо ще бъде публикувана извън Индия?
Всеки писател си мисли това. Така че е невероятно колко далеч е стигнала. И когато пишеш и я изпращаш на агента си издател, той казва:
"Не знам, може да е трудно, защото това е много шриланкийска история. Българите не знаят за Шри Ланка. Руснаците не знаят за Шри Ланка. Никой не знае за Шри Ланка, дали ще им е интересно?" Винаги имаш това съмнение.
Но мисля, че идеята за корумпираното правителство, за преследването на журналисти, за тайната полиция, която върши тези неща, това не са просто шриланкийски истории. Това са истории, които са се случвали по целия свят и мисля, че са универсални. Затова е страхотно усещането да знаеш, че тази странна книга, която си написал в малката си стая в Коломбо, има такъв свой живот навън. Нямам българската версия и сега ще си я взема вкъщи.
- Вече споменахте значението на наградите за това една литература да бъде чута и видяна. Особено, когато говорим за литература от глобалния Юг или защо не и от Балканите. Писателите от тези региони, които не са част от големите литературни традиции, обикновено се сблъскват с проблема, че ако нямат "Букър", то може никой от международната литературна общност да не ги забележи. Освен наградата, какво друго ви помогна да имате международна публика и книгата ви да бъде призната навсякъде?
- Причината наистина беше наградата "Букър", защото тя излезе през януари 2020 г. и заглавието ѝ трябваше да е "Разговори с мъртвите". Тогава се появи и ковид пандемията, светът заживя на закрито. Тази книга беше рецензирана няколко пъти, продаде се в няколко копия в Индия, но не беше публикувана никъде навън. Издателите казаха, че историята е прекалено локална и аз се борех с пренаписването й доста време.
Завърших я напълно през 2021 г. И преминах към следващата си книга. Обаче пак нямах гаранция, че ще бъде публикувана на друг език. Мисля, че наградата изведнъж отваря целия свят, но също така и светът, в който живеем. Ако моята история беше публикувана 90-те или 80-те, тогава нямаше да има апетит за глобални истории.
Ако вземем Netflix, там гледаме испански комедии, гледам корейски филми за зомбита - абсолютно всичко. Докато когато растяхме, всички, поне в глобалния Юг, гледахме Холивуд и рокендрол, това бе всичко. Просто трябваше да е американско или британско.
Не консумирахме изкуство отвсякъде. Но мисля, че тези вкусове са се променили.
Сега хората гледат боливудски филми, слушат азиатски хип-хоп, аз слушам камбоджански хип-хоп, виетнамски хип-хоп...
Публиката е много по-любопитна - има по-малко нужда от детективска история, чието действие се развива в Лондон, Ню Йорк или Париж, но знае, че ако излезе детективска история и тя се развива в Исламабад или Мианмар, може да е много по-интересно.
Така че публиката също е отворена за нови истории.
Ако не бях спечелил наградата, нямаше да съм тук - нека си го кажем.
- Може би имаме нужда от литературен Netflix и промени в самата индустрия. Но интересно е как романа ви, който има международен успех, е помогнал и на литературната сцена в Шри Ланка?
- В момента Шри Ланка има много възможности за четене, за разлика от 80-те, когато аз ходех да търся книги в една книжарница в Коломбо.
Тогава книгите на автори от Шри Ланка бяха на най-долния рафт и не изглеждаха много привлекателно. Често си мислех колко много филми има за Втората световна война, за войната във Виентнам, но защо няма такива за войната в Шри Ланка? Защо на този рафт нямаше книги за войната в Шри Ланка?
Всичко се промени с Майкъл Ондатджи през 90-те години, който спечели много награди за книги на английски език, но все пак той е писател, роден в Шри Ланка. И той самият учреди награда в Шри Ланка, наречена The Gratiaen Prize, която продължава да се връчва вече 30 години, и това насърчи много от нас да пишем на английски език.
Опитваше се да ни насърчи да пишем на английски език. И мисля, че сега, ако отидете в книжарница в Шри Ланка, дори преди моята награда, има раздел "Шри Ланка", раздел "Южна Азия", и то не само в Шри Ланка. Имам предвид "Родените в полунощ" на Салман Рушди, Арундати Рой и др.
Другият фактор е, че ние много се опитвахме да звучим като англичани, особено поколението на родителите ми. Искахме да звучим като Хемингуей или Греъм Грийн. Опитахме се да покажем, че може да сме от третия свят, но можем да пишем на английски като англичани. И те го направиха, но звучеше малко фалшиво. Звучеше като тъмнокожи момчета, което се опитват да звучат като бели англичани.
След 90-те години се вдъхновихме от това, че "Родените в полунощ" е написан в контекста на индийски, бомбайски глас. Въпреки че Салман Рушди не звучи така като цяло. Той самият звучи като шикозен англичанин.
Но той пише със собствения си глас. Това вдъхнови много от нас, особено мен, че мога да пиша като пияница в Коломбо. Мога да използвам начина, по който говорим на английски.
След наградата имаше много по-голям интерес от страна на международните издатели, които сега търсят следващия носител на "Букър". Днес много млади хора пишат не само за войната, но и за днешния ден, за неща, за които хората не говорят толкова.
И в Шри Ланка има добри, мисля, че наградата за жени беше спечелена от шриланкийска писателка в жанра на научната фантастика. Имаме поколение писатели, които вече не се страхуват да бъдат себе си и които пишат от няколко десетилетия и вярват, че това да имат успех е възможно. Докато аз не вярвах, че е възможно през 80-те години - не си представях шриланкиец да спечели награда или да бъде публикуван на международно ниво.
Да видим какво ще се случи през следващите 10 години. Надявам се, че ще има повече истории, защото аз съм много бавен. За 15 години написах само две книги, а в Шри Ланка има толкова много истории...
- Вече казахте, че Шри Ланка е преминала през наистина огромен икономическо и политическо напрежение, конфликти и проблеми през последните години. Каква мислите, че трябва да бъде ролята на писателя в нашето съвремие?
- Поглеждайки към Шри Ланка през последните 40 години, си мисля, че ние сме склонни да забравяме миналото си.
Периода, за който пиша, именно 80-те години, с отвличанията, с престъпността и насилието, е нещо, за което хората не говорят.
Моите деца са на 10 години в момента и не знаят, че е имало тази война. Не знаят подробностите, това имам предвид.
Учителите им не говорят за това. Учат за древните крале от колониалния период, но не им се преподават последните 30 години. Тоест ние дори не можем да говорим за това. Имахме гражданска война, която продължи 30 години и си мислехме, че това после ще обедини страната, ще има помирение, но това не се случи.
Изглежда само литературата може да говори за това време на изгубени човешки животи. В романите и в разказите ние връщаме отново тези истории.
След като спечелих наградата, направих много четения, особено в Шри Ланка. Първата ми книга беше за крикет, така че аудиторията ми беше всички мъже на средна възраст, които се занимават със спорт.
Но с тази втора моя книга очевидно аудиторията беше по-широка, получавам писма и от много млади хора. Това са деца, родени през 90-те и 2000-те години, и те казват: да, знаем, че е имало война, но никой не говори за нея. Това е първият път, в който разбираме поне нещо. Тогава им казвам: "Не четете само моята книга. Има толкова много други книги."
На въпроса ви - това е ролята на писателя, че нещо се опитваме да променим. Вече съм почти на 50 и не вярвам, че се учим от миналото си. Но литературата пък може да запази тези разкази и да съхрани уроците, кой знае, някой някога може да се поучи от тях.
- Притеснявали ли сте се някога от т.нар. "екзотизация" на азиатската литература от страна на западната аудитория, особено за истории, които са политически натоварени?
- Да, имате право, виждаме го много често. За Шри Ланка разговора обикновено е за ориза, плумериите (франджипани), екзотичната храна с вкус на къри и т.н. Но знаете ли, аз нямам проблем с това. Занимавал съм се с реклама, включително съм писал телевизонни реклами за Шри Ланка като туристическа дестинация.
Работил съм и за авиолиниите на Шри Ланка, така че аз самият съм "екзотизирал" страната за пред чужденците като красива, гостоприемна, прекрасна страна. Но хората, които са прочели книгата и идват в Шри Ланка, биха се запитали по-скоро къде са телата на тези хора.
Като говорим за екзотика, аз ненавиждах заглавието "Седемте луни на Мали Алмейда". Моето оригинално заглавие беше "Разговори с мъртвите". Ставаше дума за мъртви журналисти, които отиват и разговарят с различни призраци, базирана на неразкрито убийство.
Тя съответно не намери издател с това заглавие. Тогава намерих малко независимо издателство и те ми казаха, че история за шриланкийските духове и призраци трудно ще намери пазар. Те препоръчаха да улесним читателите.
Аз написах въвеждащ текст, в който да дам малко контекст, редакторката предложи новото заглавие, защото реши, че е по-добро. Изобщо не ми хареса, точно защото е малко ориенталистко, именно подсказва за екзотична книга от Азия. В книгата ми има много ужасяващи моменти и не мисля, че нещо съм екзотизирал, а останалото, отношението на публиката към литература от Азия, нямам нищо против, тъй като съм се занимавал с маркетинг.
- Не знам дали романът, който пишете в момента, е такъв като този, но изглежда, че много се интересувате от темите за смъртта, спомените, паметта. Защо се интересувате от темите за смъртта и паметта и какви са отговорите, които търсите?
- Честно казано, не. Интересува ме жанрът. Защото като израстваш като млад писател и получаваш Салман Рушди, Майкъл Ондатджи, Ромеш Гунесекера - тези велики литературни фигури, си мислиш, че никога няма да можеш да пишеш толкова добре като тях.
Винаги съм бил фен на Стивън Кинг и Агата Кристи. Харесвам загадъчните убийства, ужаси и други подобни неща. Ние израснахме с тази война. И си мислехме, че това ще е вечна война. Нещо като Израел и Газа.
Войната свърши и всички очаквахме, че нещата ще се подредят. Политиците ни постоянно казваха, че ние сме следващият Сингапур. 10 000 цивилни загинаха, защото бяха използвани като жив щит. Това се случва и в Газа донякъде. Тогава си помислих, добре, ако поговорим с мъртвите, ами ако поговорим с жертвите на многобройните конфликти в Шри Ланка, какво биха казали те за войната, за страната ни?
И ето как стигнах до тази история за призраци и си помислих, че съм страхливец, защото не искам да си навличам неприятности, вместо да напиша за 2009 г., когато 40 000 цивилни загинаха и никой не пое отговорност за тях. Дори сега се притеснявам да говоря за тази тема. Защото дори и да напиша за това сега, то ще бъде спорно, защото много от тези политици все още са наоколо, много от войниците са все още наоколо и може да си навлека тежки неприятности.
Затова си помислих: добре, нека отида в 80-те години на миналия век, където все още мога да напиша историята, но хубавото в случая е, че всички са мъртви. Политиците са мъртви, добрите момчета са мъртви, лошите момчета са мъртви.
Не че има добри момчета, но да. Така че никой няма да да се обиди. Конфликтът за Мали Алмейда е налице през цялото време, между това кой го е убил, но той трябва да се справи и с факта, че се е отнесъл много зле с близките си, с хората, които са го обичали - с майка си, с приятеля си, с приятелката си, и трябва да се справи с това.
Осъзнах, че книгата е наистина за това. Поучи ли се Шри Ланка от миналото си? Сблъсква ли се с миналото си или го забравя?
- Как вашите размисли за този исторически момент в Шри Ланка се отразяват на обществото там? Имахте ли някакви институционални проблеми или някой, който беше против книгата ви, или проблеми с цензурата?
- Да, също така трябва да си дадете сметка за времето, в което тя излезе. Тя се появи през 2022 г. Шри Ланка преживяваше икономически срив, затова това беше невероятен момент. Страната беше обединена. В Даргали се проведе парад на ЛГБТ. Никога не съм виждал това през живота си, но ни се случи. И всички просто се бяха обединили, казвайки, че им е писнало и трябва да се отървем от всички тези корумпирани политици.
Като спечелих наградата, всички се радваха за мен, никой не беше прочел книгата, защото хората нямаха газ, бензин, дори яйца. Всички обаче искрено се радваха - все едно бяхме спечелили мач по крикет.
После, когато отмина първоначалната радост и се върнах, вече всички бяха прочели книгата ми. Но изобщо не се притеснявах в този смисъл, в който питате, защото не съм казал нищо противоречиво, това беше историята, а и беше преди 30 години. Разбира се, има тролове, както винаги, които казват, че това е начина да се печелят награди на Запад, когато представяш страната си като картина с диваци, които се избиват помежду си.
А всъщност да критикуваш страната си не е акт на предателство, а акт на любов.
Ти обичаш тази страна и не можеш да понесеш това, което ѝ се случва.
Обикновено във филмите за война имаме нацисти и Том Ханкс - това е версията на историята, руснаците ги няма. В нашата война не можеш да направиш така, защото няма добри и лоши, а всички са виновни за жестоките престъпления. Обвиниха ме в обичайните неща, че угаждам на Запада, но не съм имал други проблеми с книгата.
- Имате наистина сложен герой - той е циничен, смел, уязвим и чувствителен- това е Мали Алмейда. По какъв начин това, че героят е куиър, подрежда историята за войната, как неговата сексуалност добринася за разказването на тези събития?
- Писах книгата през 2013 и 2014 г. и тогава културната апроприация не беше толкова голяма. Като че ли сега, ако го пиша днес, героят ми по-скоро щеше да е хетеро, баща на две деца.
Интересно ми беше дали мога да напиша гей история, от гледната точка на хомосексуален герой. Винаги има аргумента, че ако не си чернокож, не можеш да пишеш за чернокожи, ако не си гей, не можеш да пишеш за гей хора. Тогава не мислех така.
Историята на Мали Алмейда е базирана на Ричард дьо Зойса, виден активист, който беше убит в края на 80-те години. Но Мали Алмейда, разбира се, се разви в различна посока, защото дьо Зойса не е бил фотограф.
Продължих така, защото самият Мали Алмейда е с много тайни, скрити неща в себе си, живеещ самият много тайни животи. Опитах се да обясня защо този човек искаше да ходи в Коломбо и да прави военни снимки. Това, че той е гей, подсказва, че дори в либералния Коломбо от 1989 г., отново, ако си гей, трябва да си прикрит.
Той отиваше в тези военни зони, защото само там можеше да изрази себе си сексуално. Затова е логично да бъде гей. Всъщност понякога мислим, че става дума за политическо убийсвтво, но убийството е престъпление от омраза.
Така че, да, това е напълно съзнателно решение.
- Вярвате ли, че художествената литература все още има силата да променя социалното съзнание. В света, за който вече споменахме, на Netflix, на хилядите деструктивни неща, на 10-секундните видеоклипове в социалните мрежи, TikTok и всичко, което ни отвлича вниманието от това да прочетем цял роман. Вярвате ли, че литературата има същата сила?
- Вярвам в това, да. Нашият свят е изграден от измислици, това са всички разкази, които си казваме и споделяме.
И Netflix, TikTok и всичко останало са някакви възможности за разкази.
Нали си мислехме, че книгите ще умрат, когато излязиха електронните четци, но това не се случи.
Книгата все още е най-мощният начин да влезеш в главата на някого и той да види света от гледната точка на друго човешко същество и да промени собствените си убеждения. Колкото повече четете, толкова повече смисъл и емпатия се появяват у вас. Затова смятам, че литературата все още е мощен инструмент.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Finterview%2Fnositelyat-na-bukar-shehan-karunatilaka-samo-literaturata-mozhe-da-govori-za-tova-koeto-premalchavame&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2025%2F04%2F27%2F2870647%2F768x432.jpg%3F_%3D1745763161&description=Носителят на "Букър" Шехан Карунатилака: Само литературата може да говори за това, което премълчаваме', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}