ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Мистерията около Ботевата смърт
"Ботев стоя докрай на поста си и даде живота си за свободата на България! Със своята трагична кончина той показа на грядущите поколения, как може и как трябва да се работи за род и родина", пише неговият четник Никола Обретенов
Редактор : / 17776 Прочита 44 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Навършват се 145 години от гибелта на Христо Ботев. Един от най-разискваните въпроси непосредствено след Освобождението, та чак до днес е, как е убит войводата. В родната преса от първите десетилетия на миналия век излизат редица статии по въпроса.
През 1937 г. във в. "Час" публицистът Трифон Христовски също споделя своите разсъждения и анализ по тази щекотлива тема, изпълнена с редица противоречия. Несъгласен с изложеното в текста, все още живият тогава Ботев четник Никола Обретенов, пише своя отговор до вестника и автора на статията.
Портрет на Христо Ботев, заснет в Букурещ от Бабет Енгел, около 1868 г.
Около смъртта на поета революционер Христо Ботев, подобно смъртта на унгарския поет и борец за национална свобода Петьофи, се носят различни легенди. Първата, която се е явила непосредствено след Освобождението, е била, че Ботев е жив, заточен в Диарбекир. Турците го заловили ранен и го заточили в горещия малоазиатски край. Имало очевидци, които го били видели... След това се появяват легендите, че Ботев е бил убит от българин. Някой си овчар, или кой знае какъв, се изповядал на стари години пред игумена на Черепишкия манастир, че той лично бил убил Ботев, като описал и отличителните му черти. Вместо опрощение, той получил от игумена вечно проклятие. Друг българин бил го съсякал във врачанските лозя със секира...
Гузните съвести търсят облекчение. В онова бурно и размирно време на национални борби, заедно с героичните подвизи е имало и факти на падение и низост. Мнозина въстаници са били избити и предадени от българи, които с това са искали да се спасят от обвиненията и преследванията на султанската власт заради съучастничество, да се представят за "вярна рая". И всеки убит такъв въстаник с брада се превръща в самия Ботев и легендите се роят.
Минават десетилетия, минава полустолетие, интересът към великия поет революционер, идеолог и вожд на селско-демократическото течение на националната революция не само че не замира, но се увеличава и ще се увеличава дотогава, докато "лъжа и робство на тая пуста земя царува", докато трае "това царство, кърваво, грешно".
Легендите за смъртта на Ботев се роят. Напук на биографите му, на очевидците на тази смърт. Една от последните такива е "Ботев убит във врачанските лозя", възпроизведена по разказите на един 80-годишен турчин, печатана в един провинциален вестник и препечатана миналата година в "Кормило".
Пред наличността на историческата истина защо не спрат най-после тези легенди?
Защото в самата история, в изказванията на тези, които са описали смъртта на поета, има някаква празнота, неустановеност, мистерия.
Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.
Първият му биограф, Захари Стоянов, е много оскъден в това отношение. Привечер на 20 май (1 юни н.ст. - бел. ред.) Ботев седял до една къдрава шипка (очевидци на онези места разправят, че там шипки не растат), обиколен от Георги Апостолов, Перо Македонеца, Никола Обретенов, Сава Пенев, Янко Бояджиев и др. 2-3 момчета. Засвирва турската тръба. Ботев се надига да види защо свири, но още не станал, удря го куршум и той пада. Това след сражение, когато четата почива. И само това. Откъде идва въпросният куршум и повече обяснения няма. Около самия факт обилни патетически тиради.
Почти по същия начин описва смъртта на Ботев и Иван Клинчаров (автор на книгата "Христо Ботйов. Биография" от 1910 г. - бел.ред.). Стоян Заимов говори за някакъв си черкезин, промъкнал се през близка ръжена нива (ръж в онези балкани!) и застрелял Ботев.
Мистерията около Ботевата смърт е наложила две комисии за установяване лобното място и смъртта му - едната 25 години, другата 50 години след смъртта му. За целта има и специални протоколи. Протоколът на първата комисия не ни е известен, но изглежда и не е толкова важен предвид изказванията на Никола Обретенов, участник във втората комисия, че лицата разпитвани от първата комисия се отклонили по-рано от четата и нито един не е бил очевидец на Ботевата смърт.
Никола Обретенов (1849-1939) като четник
Обретенов е бил касиер на четата и член от щаба на войводата. И според Захари Стоянов, той е присъствувал при смъртта на Ботев. Комисията, състояща се от граждански и военни лица, добре е направила, че си е послужила с този едничък достоверен източник за установяване на поменатото историческо събитие. Интересни са изказванията на този стар, още жив ветеран, интересни са още коментарите на самата комисия около тези изказвания. Поканваме всеки интересуващ се да види този протокол, който отчасти е печатан, а препис може да се намери у участниците на комисията, между които е и г-н Тодор Бучински, учител във Враца, бивш редактор на сп. "Начало" и в. "Синдикалист".
Никола Обретенов знае много нещо, но говори по шаблон, говори почти същото, което съобщава и Захари Стоянов, който сигурно се е ползувал от неговите показания за описанието на смъртта на Ботев. Ето препис от самия протокол:
"... Никола Обретенов излезе напред, взе да се взира в камъните по скалата на върха Камарата, над местността Йолковица, спря се пред един камък около 1 метър висок, 1,5 метра широк, с малка кухина в дясната долна половина и каза: - Тука беше! Седяхме под тоя камък. Аз от дясната страна, Ботев в средата, Апостолов в ляво, Перо отпред. Встрани, в ляво, като гледаме към Купена, на около 25 крачки седяха Сава Пенев и Димитър Тодоров.
Цял ден се бяхме били, черкезите бяха заели Вола с фронт към Камарата. Напред нейде и встрани на изток беше Войновски. Точно къде, не зная. На 400-500 крачки пред нас, на югозапад, видяхме турска редовна войска, която стреляше с две топчета. На мръкване, в здрач, засвири турска тръба за спиране на боя. Нашето знаме беше развято на билото на върха Камарата (носеше го един сливналия). Ботев заповяда да го свалят. И нашата тръба свири отбой. Ние имахме няколко тръби.
Всички четници гладни, жадни, умрели за вода, отидохме към Крушовския извор. Останахме само щаба. Ботев ни беше спрял да си кажем мнението. Той каза: - Моето мнение е, понеже от никъде няма помощ, ако искате да ме последвате, да отидем в Сърбия. Перо възрази: - Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичко, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата.
Ботев стана, казвайки: - Искам да видя къде е четата.
Щом се изправи с цял ръст, един куршум го удари в гърдите. Падна на гърба си, като само изхърка и нищо не можа да продума. Насреща не се виждаха никакви черкези. И четници не се виждаха. Възможно е скрит горе някой черкезин да е стрелял. Възможно е заблуден куршум да го е ударил. Не мога да кажа откъде дойде този изстрел, но той не се повтори...".
Георги Апостолов – Ботев четник
Всеки здравомислещ човек ще види в тези изказвания на Обретенов неправдоподобност, извъртане и нежелание да каже истината. Вярното е това, че докато четата е била на изворчето за утоляване на своята жажда, Ботев е събрал своя щаб на съвет за намиране изход от тежкото положение. Разговорът е бил извънредно важен, може би и бурен, но Обретенов нищо не съобщава за него, освен недостойното приписване на Ботев намерението да изостави четата и избяга в Сърбия, а Перо го поучава какво да прави в случая! У Захари Стоянов, обратно, думите на Ботев ги казва Перо! На въпросите на комисията Обретенов се уточнява: Ботев имал намерение да избяга в Сърбия сам, поканва и щаба да го последва, а четата да оставят. Ботев, великият автор на "Молитва", който молеше своя Бог да му помогне да намери своя гроб в редовете на борбата, Ботев, хармоничното съчетание на думи и дела - беглец!...
Когато един от комисията казва на Обретенов: - Горко ни като народ, ако е вярно това, което казвате. Досега ние имахме само един общопризнат кумир, вие и него развенчавате, Обретенов гузно извърта и нищо положително не казва. Явно е намерението му, констатирано и от комисията, да омаловажи личността, делото и жизнения подвиг на великия поет революционер.
Портрет на Христо Ботев и братята му: Стефан, Боян и Кирил Ботеви, 1876 г.
До 1927 г., когато е бил поканен и доведен от комисията, Обретенов никога не е стъпял на лобното място на своя войвода, когото целият народ адмирира. Защо ли? Нещо повече. През 1884 г. той е бил околийски началник във Враца и пак не е намерил свободен ден и час да посети онези места и потърси лобното място, дето падна най-великият човек, който даде нашата земя. На въпроса на комисията за причината, той отговаря: - Виновно е пустото партизанство, в което бях се увлякъл тогава.
Може ли да се оправдае това преднамерено нехайство само с партизанството, на което Обретенов, подобно на Стамболов, Драсов и други Ботеви съратници, се бил предал?
Наоколо не е имало нито турци, нито четници, боят е престанал, тръбите отдавна са свирили отбой, здрач е. Внезапно изгърмява пушка и улучва тъкмо Ботев. Ако беше засада от черкезин, присъствуващите щяха да го открият. И как в здрача той позна Ботев и умери точно него? А заблуден куршум, долетял от 500 крачки от онази стара система пушки щеше ли така смъртно да порази силния физически и едър Ботев, без да му даде дума да каже? Само изхъркал и умрял. Такъв куршум можеше само да го нарани, най-много тежко, но не и веднага да го убие.
Никола Обретенов, портрет от 1890 г.
Комисията запитва Обретенов не допуска ли някой четник да е стрелял. "Не - отговаря той, - Ботев беше обичан от всички четници и никой не би дигнал ръка срещу него. Наблизо нямаше никой, а отдалеч никой не можеше да стреля, без да издаде присъствието на турците." Тогава може някой от вас, от щаба да го е убил - продължава комисията. "Това би значело самоубийство за нас и цялата чета" - отговаря Обретенов.
Щабът премахва отличителните знаци на Ботев като войвода, за да се не гаврят турците с него. Решават да скрият от четата, че Ботев е убит, казват само на Войновски, комуто Обретенов предава картата и бинокъла на Ботев. Обаче четата веднага узнава за убийството на своя обичан войвода, пръсва се на разни страни и бива изтребена от турците.
Обретенов съвсем се е объркал, вдетинил, комисията го е притискала с разни въпроси, на които той дава уклончиви отговори, така че оставя у четеца впечатление, че тук се крие някакво страшно престъпление.
Наистина, старата и новата история е препълнена с позорни деяния на самоизтребление. Мнозина от дейците на предосвободителната епоха, като Левски, Бачо Киро и др. бяха предадени от свои сънародници. В новата ни политическа история, като се почне от Стамболов, видни български деятели и общественици бяха избити от българи. Намалява ли това националния престиж на българския народ? Може ли заради позорните дела на един изрод да се позори цялата нация, на която принадлежи той? Типове като поп Кръстю и капитан Харлаков се намират у всички народи, това са изверги не на нацията, а на цялото човечество. Но историята търси само истината и ней служи. Не може да се извърта историята заради хатъра на отделни лица, обществени групи и цели народи.
В конкретния случай твърдението на Обретенов, че Ботев, есенцията, върховният пункт на българския гений, е кандардисвал своя щаб да избягат в Сърбия и зарежат 200 души ентусиасти българи, последвали го да мрат за свободата на своя народ, е много по-голям позор за нашия народ, ако се докаже исторически, отколкото, че е бил убит от някой от околните му. Имал ли е Обретенов съзнание за това?
Трифон Н. Христовски,
в. "Час", 2 юни 1937 г.
Дни след излизането на статията на Христовски, във вестника се получава писмо от Никола Обретенов, като отговор на нападките срещу него. То също е публикувано, но редакцията не пропуска да затвърди мнението си, пишейки: "Никола Обретенов не е прав, но нека го чуем. Той не оборва нашите предположения, нито доказва своите твърдения.
Писмо до редакцията, на което даваме място, за да докажем: първо - че имаме добра воля; второ - че почитаме автора му, макар той да е действувал (не със зла воля) погрешно; трето - че той всъщност нищо не доказва."
Писмото гласи следното:
"Господин редакторе,
В редактирания от Вас седмичен в. "Час" е поместена статията "Мистерията около Ботевата смърт", от Т. Н. Христовски. Понеже в статията се засяга и моята личност като човек и общественик, към когото се отправят редица въпроси, принуден съм, доколкото силите ми позволяват, да отговоря на г-н Т. Н. Христовски, и то не за да полемизирам с него, а за да подчертая за лишен път, че "извъртвания и нежелание да кажа истината" от моя страна не е имало, а напротив, с пълно разбиране и съзнание съм казал самата истина. Макар и в напреднала възраст, когато се касае да се защити истината, историческата правда, то аз със сетни сили ще продължавам да я изнасям, а ще оставя на други по-компетентни от мене да направят съответната преценка, та да се вземе поука от подвига на великия българин Христо Ботев, който носеше благородно сърце и възвишена душа, готова на всякаква жертва за свободата на България.
Нямам претенцията да бъда нещо повече от това, което съм бил в революционното ни движение - един предан и фанатизиран работник, който твърдо е вярвал, че нашата свобода ще се извоюва с оръжие в ръка. Нашият войвода Хр. Ботев беше именно върховният вожд на всички ония, които не искаха безропотно да влачат веригите на робството.
Но трябва да припомня, че както преди Освобождението българските чорбаджии се надпреварваха да пращат верноподанически протести против четничеството, да наричат участвуващите в четите "сбирщина от зломишленици на народа", "нехранимайковци и вагабонти", които искали да развалят спокойствието на турците и християните, така също и днес потомците на тия чорбаджии от желание да защитят своите деди и близки роднини, които са били против националреволюционното ни движение, излизат ту в периодическия печат, ту с отделни брошури да величаят тия неизвестни на никого величия. Някои дори отиват дотам, да иронизират истинските борци за свободата, а изедниците чорбаджии, каквито и днес има още, да сочат като верни и заслужили синове на своя народ.
И ето сега и за мен, който от невръстни години бях увлечен в революционното движение, в което работих предано и безкористно, активен сподвижник на Хр. Ботев, когото придружавах навсякъде и заедно с него и още 5-6 души от четата обсъждахме винаги онова, което трябваше да се предприеме, в когото Ботев имаше безгранично доверие, излиза г-н Т. Н. Христовски да твърди, че че "аз крия някаква истина по това убийство-мистерия", а след това иска да изкара, че аз съм искал да омаловажа личността на Хр. Ботев.
Повтарям, че ако пиша тия редове, то е, не да се защищавам, защото мен ме знае българското общество, познават ме и малкото останали другари от четата на Ботев, а да подчертая за лишен път, че у нас се старят да оплюят нашите заслужили хора. Така например, отречени са като революционери и Стоян Заимов, който е бил два пъти на заточение, и Стефан Стамболов, който е бил апостол и организатор на Търновския революционен окръг и един от видните сподвижници на Ботевите идеи, и двамата от първите основатели на Гюргевския комитет, и двамата видни борци за свободата на България.
На други съзнателно се засенчват техните заслуги, а се величаят лица, които далеч не са имали навремето си това значение. Думата ми е за заслужилия народен деец, другар на Бенковски, Захарий Стоянов, който отпосле стана един от главните виновници за съединението на Северна и Южна България. И този народен деец почти е забравен или, ако се каже нещо за него, то е само за да се уязви. А да споменавам ли редицата заслужили борци като: Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Ангел Кънчев и мн. др. самоотвержени дейци, които дадоха живота си за свободата на България? За тях съвсем малко или нищо не е казано.
Но нека за малко се спрем върху писаното от Т. Н. Христовски в статията му "Мистерията около Ботевата смърт". В нея той главно изтъква: 1) "че съм искал да омаловажа личността на Ботев" и 2) че съм "криел истината по неговото убийство". Не друг, ами Никола Т. Обретенов ще стори това! А доказателствата му за това твърдение какви са? Никакви, защото неговите твърдения въобще, почиват изключително върху фалшивото особно мнение по протокола от 1927 г., което г-н Т. Н. Христовски само наново предъвква.
Същинският протокол, както и току-що споменатото "особно мнение" на групата врачани, заедно с направените бележки върху това "особно мнение" от г-н полковник Н. Наумов, тогава майор, и на г-н подполковник Хр. Иванов, тогава капитан, които и двамата участвуваха в комисията по определяне лобното място на Ботев, напечатах по мое желание във в. "Независимост" от 1-16 юний 1929 г., броеве 2406-2416. Този факт е достатъчен, за да се види, че Никола Т. Обретенов не може да прави компромиси и да прикрива истината, значи своевременно е даден отговор на това фамозно "особно мнение", за да няма нужда и сега да се повтаря.
Ще добавя обаче, че през същата 1927 г., в края на месец август, по покана, за да изпълня докрай отечествения си дълг, с двама видни историци, г-н Д. Т. Страшимиров и г-н Венедиков, полковник, преминах пътя на четата - от Козлодуйския бряг - Милин камък - Веслец - Вола - Камарата и Канаричката в началото на долинката Йолковица, гдето Ботев беше пронизан от вражески куршум. Пред тая комисия дадох обяснения за мястото и убийството на Ботев, които по същината си не се отличаваха от тия, които и при първата комисия дадох, обаче членовете на втората комисия не намериха никаква "празнота", "неустановеност", "мистерия", "неправдоподобност", "извъртване" и "нежелание да кажа истината". Даже г-н Венедиков възпроизведе казаното от мен в юбилейния сборник за 1000-годишнината от царуването на Цар Симеон.
Макар и да съм с доста напреднала възраст - 89 години, мога да уверя г-н Т. Н. Христовски, че мисловният ми апарат е още в ред и знам какво съм говорил по-рано и какво говоря сега. Никога не съм говорил или вършил нещо, за да се харесвам на някого; каквото съм вършил, вършил съм го със съзнанието, че правя добро на родината си и че не трябва да се фалшифицира историята.
И сега, както винаги, твърдя, че Ботев остана много разочарован, когато видя апатията на населението от Козлодуй до Враца. Особено когато видя, че от целия Врачански революционен окръг никой не се присъедини към четата, той ставаше от ден на ден по-угрижен, а измяната на врачани го съвършено сломи, и неговото нежно поетическо сърце и чувствителната му душа не можаха да понесат това; той, великият Ботев, изля мъката си в плач на Милин Камък и при кошарата на Мазната, когато този изверг каза следните думи:
"Хайде, давайте ми парите, че турците идат!". А във фаталния час, когато вражеският куршум прониза сърцето му, той наистина обсъждаше с другарите си около него, какво трябва да се направи, за да се избегне пълната катастрофа. Уви! Решение не можа да се вземе, защото неговото сърце престана завинаги да тупти! Ето това е истината. Ботев стоя докрай на поста си и даде живота си за свободата на България! Със своята трагична кончина той показа на грядущите поколения, как може и как трябва да се работи за род и родина!
Прекланяйки се пред неговата памет, аз вярвам, че неговият дух ще възтържествува, а неговото име ще бъде символ и знаме за възход и напредък!
Никола Т. Обретенов"
В. "Час", 23 юни 1937 г.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}