В деня, в който всяка година отдаваме почит към паметта на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, ще ви предадем разказа от първо лице на капитана на кораба за този исторически акт. Спомените са публикувани в списание "Златорог" през 1922 г.

"На 29 май 1876 г. пощенският параход "Радецки" на Първо императорско и кралско частно дунавско параходно дружество пътуваше по обед между Рахово и Лом-Паланка. Беше третият ден на пътуването ни от Галац за Оршова. Ний акостирахме на всички пристанища без да се забележи нещо особено. В Гюргево, наистина, имаше по-голям наплив от пътници, които извънредно много бързаха. Това се обясняваше обаче с извънредно голямото закъсняване на турския пътнически параход.

Още

Христо Ботев - "между редовете" на споровете за него

Към обед съдържателят на параходния бюфет ни съобщи, че във II-ра класа били съгледани няколко пътници с оръжие. Понеже подобно нещо беше нарушение на правилника, заповядах на контрольора да направи нужното, а сам побързах да отида след него, за да наблюдавам лично предаването на оръжието срещу разписка. В палубния салон на II-ра класа всичко беше в ред. Никой нямаше оръжие. Пътниците спокойно и прилично предявиха пътническите си билети. Същото сториха и ония, които срещнахме на стълбата към мъжкия салон. Когато обаче се приближихме до вратата, оттам излезе един човек с военна шапка. Отвътре чувахме високи гласове. Поканен да предяви пътническия си билет и да предаде намиращия се в ръката му револвер, той отвърна: "Моля, тук е тъмно" - дръпна се крачка назад, силно открехна вратата и ни каза да го последваме в салона , като вървеше при това гърбом.

Тук ни се представи наистина една изненадваща гледка. Върху масата в ъгъла имаше оръжие и снаряжения, с които последните 6 - 8 души, застанали около нея, се канеха да се въоръжат. Развълнуван от всичко това, и като разбрах, че тук става нещо, аз извиках високо, за да скрия вълнението си, че на борда носенето на оръжие е забранено и че всичкото оръжие трябва да се предаде. В тоя момент човекът с военната шапка заключи вратата, тъй че аз се намерих вътре, а контрольорът вън, и докато другите ме заобиколиха, извика: "Г-н капитан, оръжието няма да предам. Ний сме 200 души и параходът е в наша власт."

Той говореше свободно немски. В това време се чу един ужасен тропот откъм палубата. Отчасти, за да разбера причината му, отчасти, за да мога да изляза от засадата, в която бях попаднал, и най-сетне, защото все още мислех, че искаха само да ме уплашат, отвърнах: "Е, ще видим още! Да идем горе!"

За мое учудване, не ми се направи никакво възражение. Българите сигурно знаеха, че знакът за въстание е бил току-що подаден и също са искали да бъдат на палубата. Те, разбира се, ме последваха по петите, вероятно, за да ме конвоират. "Да идем горе" - и ний се впуснахме всички горе на открито.

На палубата се откри една неописуема гледка. Същите тия лежащи тук по-рано пътници, които изглеждаха безгрижни, бяха всички на крак и бързаха да се въоръжат. Те бяха разтворили багажи и товари, като в повечето случаи бяха строшили само капаците им, и предаваха изваденото оръжие от ръка на ръка. Също и униформи, които веднага биваха обличани. Преминавайки с един поглед, видях как другите пътници уплашени се криеха из всички ъгли.

Но защо вторият капитан не беше на поста си на комендантското мостче? Когато преминах помещението за огъня и горните отвори на машинното помещение, видях, че и долу при машините имаше вече въоръжени хора. На уплашения главен машинист, който гледаше нагоре, бързо извиках да изпълнява само дадените с моя глас команди и чух още неговото "All right, sir".

Със следващите няколко стъпки се намерих в I-ва класа пред палубния салон. Видях притиснат до стената от заобикалящите го въоръжени хора втория капитан Дойми. Той държеше в ръката си лист хартия и не можеше да мръдне от сложените пред гърдите му и насочени към него пушки. Като ме съгледа, той посочи с крак към мене и извика със своя тъй слаб за един толкова едър човек глас: "Ето коменданта. Към него трябва да се обърнете."

Параходът „Радецки“

Още

Как Захарий дари България с Ботев

В миг те оставиха на мира Дойми, хванаха ме и силно ме притиснаха към стената, тикнаха ми късчето хартия в ръката, и насочиха пушките към мене. Някои от близкостоящите опряха поставените щикове на гърдите ми. При това някои от водителите, особено един със златни ширити на униформата, със шарф и калпак, ми кряскаха и ме улавяха честичко и грубо. Това така ме наскърби, че и аз, обърнат към човека, който говореше немски, извиках високо и с искрящи очи: "Какво е това отнасяне? Мисля, че не съм между разбойници, и какво искате най-сетне от мене?". Инстинктивно - защото нямах много време за мислене - бях намерил подходящия тон. Ако бях малодушен, като Дойми, щях да бъда и аз като него третиран. По тоя начин обърнах вниманието на оня, който говореше немски. Той каза на войводата да ми се съобщи какво искат от мене. Благодарение на него блъскането и тласкането на моята личност и ударите върху гърдите ми престанаха. Посочиха ми написания лист в ръката ми. Макар че бях много развълнуван, за да мога да чета в такова състояние, опитах се да надникна в него. Шумът на палубата, крясъците на предводителите, особено грубите думи на войводата, ме накараха да се откажа от това. Ръката ми падна. За щастие, от говорещия немски узнах с няколко думи това, което липсваше в ръкописа, но което беше за мен най-важното, а именно, че се иска да стоваря хората на един пункт, наречен Козлодуй, или по-право - малко над това село, но по възможност по-далеко от турския пост, разположен над него. Чудовищността на това искане ме накара, въпреки опасността на положението ми, да почна да ги разубеждавам. В замяна на това предложих им да слезнат на срещуположната румънска страна, дето се товареха гемии, с чиито лодки можеха после да се прехвърлят.

"Не там, а в Козлодуй!" ми извикаха те и пак почнаха да ме блъскат и тласкат.

Още

"Моята молитва" на Ботев - химн на правдата и честта

Моето предложение да ги заведа, без да се спираме на някое пристанище, направо в Радуевац, беше бурно отблъснато. Говорещият немски вдигна спусъка на револвера си, опря го на дясното ми сляпо око и извика възбудено: "Нашата последна дума предстои! Предстои ни да убиваме турци. Какво значи, че сме убили един човек повече. Решавайте!"

Въпреки голямото ми душевно напрежение, опитното ми ухо беше доловило от няколко минути една промяна във вървежа на машината и блуждаещия ми поглед откри в помещението на кормилното колело един българин, който ми напомняше на поп. Той, значи, беше дал заповед на машината и тъкмо прикрепваше едно българско знаме върху един стълб на капитанската палатка.

Параходът едвам се движеше вече против течението. Зад нас водата край ниския бряг, разстилащ се далеч край реката, е съвсем плитка. Ако при такова препятствие заседнем? Ако ни завари така закъснелия турски параход, който също носеше на борда си войници? Ще имаме кървава баня. Или пък българите ще доближат парахода до брега, дето, управляван по невежествен начин, може да потъне и да причини нещастие на пътниците. Като исках да спася положението, със съзнание на верно изпълнен дълг и вече в последната минута, аз им заявих, че ще ги отведа до Козлодуй и ще ги стоваря там. Те веднага се отстраниха от мене и свалиха оръжието. Чу се едно мърморение... "Но под едно условие!". Нови мрачни погледи... "Във ваш собствен интерес, и за да се избегне всяко забавяне при акостирането ни, е да не забележат турците блясъка на оръжието и големия брой униформи, а също и българското знаме." Затова аз поисках нито един от въоръжените да не се показва на борда. За да бъде свободно движението на главната палуба, което беше необходимо, за да се вземат всички мерки за акостирането, заповядах да се опънат страничните платна, та по тоя начин да не се вижда какво става на парахода. След известно колебание, те заявиха, че са съгласни с това. Много мъка и придумвания трябваше да положа, за да накарам попа да прибере знамето. Най-после с хитрост сполучих. Чрез своя далматински моряк, аз му обясних, че за да може да го носи и на сушата, трябва да го закове на една дръжка, която казах да му донесат. И когато той най-сетне слезе долу, за да го направи, аз се отървах и от него. При мене на командантското мостче остана с револвер в ръка само един българин, който познаваше местността.

Христо Ботев, заснет около 1868 г.

С него и с Ботев на палубата, определихме точното място на брега, дето трябваше да се спрем. Поисках да ми даде и едно удостоверение, което той отначало отказа да стори, като ми забеляза, че имам в ръцете си един документ. После обаче, той накара българина, който говореше немски, да ми изготви едно такова удостоверение. Сигурно това беше последното драсване на перото на тоя благороден патриот и силен човек, който, както и почти всичките му хора, умря с геройска смърт, за отечеството си. След това аз освободих хората си от помещенията, дето бяха затворени, и им заповядах да направят всичко необходимо за акостиране. Махнах турския харем от първа класа, за да не им се изпречи на пътя, и пътьом окуражих и другите уплашени до смърт пътници.

Наближавахме вече. Напрегнах всичките си чувства и се предадох на деликатната маневра: да регулирам силата на машината и посоката тъй, че параходът със сондиране да стигне сушата без да се повреди носът му; да се прикрепи достатъчно здраво, тъй че да не се повреди от движението, а след това също така невредим да може да се отдели от брега. Слава Богу, всичко мина чудесно. То беше един тържествен момент.

След като, преди докосването на брега, машините бяха поставени за 30 секунди на "стой", възцари се безмълвна тишина. Всички притаиха дъх. Щом се чу тътренето по пясъка, чуха се радостни гласове. На един човек, който стоеше на брега с едно дете, дадох знак да се махне, което той веднага стори. Най-сетне "Радецки" се закрепи и, за да можем да го задържим в такова положение, заповядах машината да се движи "с половина сила напред". Мостчето биде извадено със светкавична бързина и българите в непрекъсната редица заслизаха бързо на брега. Там те паднаха на земята и почнаха да я целуват. Внезапно се чу вик: "Turzi bre!" и наистина ний видяхме, как бързаха към тях войниците. Те ту се показваха, ту пак се скриваха във вълнистата почва. "Как смее австрийският параход да спира тук!", сигурно са си мислели те. Но сигурно не очакваха подобна среща. Попът вече беше ги видял. Той изпусна знамето от ръката си, коленичи, прицели се върху турчина, който тичаше напред и размахваше пушката си (по всяка вероятност някой подофицер) - паф!, и той беше вече прострян на земята. Останалите се обърнаха и избягаха.

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Юлиян Илиев

От борда също бяха почнали веднага да стрелят. Когато се чу викът "Turzi bre!", българите се впуснаха още по-бързо към брега. Едно мостче се оказа недостатъчно. Предводителят, който наблюдаваше слизането им, извика за още едно мостче, и когато не го донесоха, веднага вдигна пушката и викна: "Де е капитана?" Такива параходи разполагат само с един дълъг и един къс мост. Дори и те не се употребяват през цялата година, защото параходът в повечето случаи спира пред редовни построени станции. Слизането от високия параходен нос на брега беше възможно само по дългия мост. Късото мостче щеше да дойде много стръмно. Затова и боцманът не го беше употребил. Освен това отначало стигаше и един мост. След моя енергичен вик се постави и вторият, късият мост и българите го използваха веднага, като се свличаха по него, макар че влизаха до корем във водата. Аз стоях при тая сцена точно над възбудено викащия човек, на салонната палуба, като наблюдавах от своя страна слизането на хората, а после се дръпнах една крачка назад, за да не ме види той и, може би, в последния момент да ме застреля.

Още

Актуалният Ботев

Моите матроси, в по-голямата си част сами славяни, помагаха при разтоварването на хранителните припаси. Когато хвърляха шестте торби с хляб, последното им замахване излезе много малко и половината от торбата попадна във водата. "Нищо" - отвърнаха българите на изказаните от страна на матросите ми съжаления. "Нашите братя, които ни чакат на брега, имат достатъчно хляб", и те изоставиха тая торба.

Българите се изкачиха нагоре и образуваха една доста силна група около предводителя и знамето.

Аз изкомандвах на машината "Назад пълна пара!". Отначало колебливо, а после все по-сигурно, славният "Радецки" се отдръпна от брега, поправи се с кормилото и ний пак влязохме в своя курс.

Няколко българи замахаха на моите матроси, които ги поздравяваха. Изведнъж цялата група борещи се за свобода българи извика: "Ура, Франц Йосиф! Ура, Андраши!" и след малка пауза: "Ура, капитане!" Тъжно усмихнат от това толкова ласкателно за мене съпоставяне, аз им благодарих, като размахах три пъти фуражката, което всеки път се придружаваше с "Ура!" от моите хора.

След това видяхме как българите се изкачваха все по-нависоко, отдето се изгубиха от погледите ни в полето.

Тъй като палубата беше осеяна с безброй дрехи, парцали, късчета хартия и дори с разпръснати муниции, заповядах да се съберат тия остатъци в един голям сандък и да се адресират до Дирекцията.

Капитанът на „Радецки“ – Дагоберт Енглендер (1848-1925)

Още

Обичаха го и го презираха: Как описват Ботев великите му съвременници

За жалост, тоя сандък в бързината не е бил снабден от контрольора с пътни документи и в Турну Северин е бил предаден на тамошния агент на Дунавското параходно дружество срещу проста разписка в параходната книга и никога не е бил получен във Виена, а въпреки незабавното и енергично предписание, се загуби.

От Лом-Паланка изпратих до Дирекцията във Виена един къс телеграфен доклад на английски и до Пети параходен инспекторат в Турну Северин (на немски), които съобщения достигнаха целта си едва на третия ден.

Във Виена едно хилядно множество очакваше "Радецки". Всяко око беше насочено към мене. Но макар че Лом-Паланка беше вече телеграфирала, че откъм изток се виждали облаци дим и всички знаеха, че бях стоварил въстаници на брега, не чух нито едно от ония обидни празни имена, които ми бяха прикачени другаде, без да изключвам и Виена.

Пръв дойде на борда нашият консул. "Какво сте направили, г-н капитан?" - попита той с укор. - "Стоварих около 200 души въоръжени българи при Козлодуй, след като с оръжие ме принудиха да го направя", отвърнах аз. Консулът се обърна, видя строшената врата на моята кабина и каза поразен: "Да, това е вече съвсем друго! Но пашата иска да закарате там турски войски." Аз решително отказах. Само пред грубата сила мога да отстъпя. "Разбирам всичко и нямам право да се меся в тая работа. Но аз съм принуден да живея с тия хора. Затова, моля ви, кажете това на самия паша. Няма защо да се боите да слизате от парахода." Тия негови думи ме засегнаха. След като поставих Дойми на командантското мостче и му заръчах, ако положението се измени така че опасност да грози пътниците и парахода, да замине без мене, аз слязох с консула на брега при пашата.

Бяхме приети с почести. Консулът ме представи нему и на един от многото присъстващи щаб-офицери (генерал Осман паша, прочул се впоследствие при Плевен). Седнах на дивана до гражданския паша, отдясно на когото седна на стол нашият консул, а отляво команданта на крепостта Осман паша.

На поканата да закарам войски, възразих, че нямам право да го сторя, че турският параход се очаква да пристигне след един час, и че те самите разполагат с един малък параход, който извършваше локални пътувания Видин-Калафат, с една дума значи аз решително отказах.

На консула това се видя достатъчно и аз побързах към парахода, за да наредя за тръгването. Сутринта на 30 май пристигнах в Турну Северин, дето, въпреки моята телеграма, не знаеха нищо за случката. В 8 ч. сутринта бяхме в Оршова, дето също не подозираха нищо и отдето замина през Базиаш моят подробен доклад до Дирекцията във Виена, който все пак пристигна преди телеграмата от Лом-Паланка.

По заповед на Дирекцията, за да се състави подробен и строг протокол, "Радецки" се извади от съобщителната служба, а аз бях повикан във Виена.

Един човек, който стана впоследствие министър, ме укори. "Ако не бях стоварил тия хора, щях да бъда застрелян", отговорих аз. "Да, в такъв случай по-добре щяхте да направите, ако бяхте оставили да ви застрелят", каза г-н фон К. А., комуто, прекъснат от грубите думи, аз още по-рано щях да отговоря, че с това нищо не би се постигнало. Счетох за по-добре мълком да се извърна.

Нашият незабравим директор Мартин Ритер фон Касиян ме прие най-приятелски. Даде ми да разбера, че дружеството е доволно от моето държане и веднага ми съобщи, че с оглед за сетнешни евентуалности, възнамерявали за лична моя сигурност да ме преместят в горния Дунавски участък.

Молбата ми да ме оставят на "Радецки" видимо зарадва г-н фон Касиян и биде удовлетворена веднага.

Бързо се върнах пак назад в Оршова, за да приготвя "Радецки" за следващото пътуване.

Тук, около 12 дена след онова разтоварване, чух че всички българи били избити. В турските (българските) станции от двете страни на входовете имаше набити на дълги пръти по 6-8 глави с фуражките, които в по-голямата си част носеха още пътническите си билети. Ужасно! Отвратително!

Но идеите и делата на тия, които умряха с тая смърт за отечеството, бяха благословено семе, което богато изкласи.

Тия въстаници от "Радецки" бяха повечето необучени хора, съвсем незапознати с огнестрелното оръжие. Това личеше от спонтанното стреляне с пушки на борда, дето задълго още се виждаха следите от това. Някои от тях бяха доста мълчаливи и мрачно настроени. Но предводителите не ги оставяха да мислят за жените и децата си. Те улавяха хората с две ръце за лицето, галеха ги и им вдъхваха отново кураж.

Но ако шансът на тая шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба с турското владичество, беше почти безнадежден и, ако, както чух, населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за верната памет, която отечеството им е запазило за тях.

От това време произлиза високото уважение, което храня към българите.

Първият знак, поставен през 1887 г. на мястото при Козлодуй, където Христо Ботев слиза с четниците си.

В 1885 г. бях повикан завинаги в Дирекцията на Дружеството, като началник на бюро в плавателното отделение.

В 1888 г. когато прекарах целия си отпуск за поправка на здравето си при тъста си, търговският председател Лилин в Аузе, препратиха ми визитната картичка на Захарий Стоянов, "един господин, който ме търсил в канцеларията", а след това - и писмото му от 17/29 юни 1888 г.

Аз направих всичко възможно и му дадох на драго сърце и в голямо количество всичко каквото ми беше останало като спомен от случката с "Радецки". За щастие от най-важните документи дадох само преписи. Как обаче се третират подобни работи, личи от илюстрованата пощенска картичка, на която бе изобразен един съвсем друг параход и аз като Ботев!

Ботев, когото сигурно не са познавали добре, аз точно описах на Стоянов. Той беше много енергичен мъж. Когато след неговия последен подпис си стиснахме ръцете, той едва не ми прекърши пръстите.

Защо, освен протокола, записах и спомените си? Въпреки обичая, с произвеждане на дознанието бяха натоварени вместо един, трима инспектори. Инспектор Метакса, обаче, не записваше действителните показания, а диктуваше на книговодителя, тъй да се рече, едно "свободно предаване" на последните. Аз протестирах против това и отказах да подпиша протокола. Когато ми се възрази, че "тогава тия трима господа, като споменат за причините, ще подпишат вместо мене", не ми оставаше друго освен да го подпиша."

Дагоберт Енглендер,
сп. "Златорог", кн. 3-4, 1922 г.

Снимки: "Изгубената България"