ПАМЕТ
Съвременници на Левски в София
През 1938 г., по случай 65-годишнината от обесването на Васил Левски, Бончо Хаджи Бонев – внук на видния общественик, един от най-заможните и влиятелни хора в София около Освобождението и съратник на Левски Хаджи Боне Петров, споделя част от дневника на дядо си и спомени на друг съвременник и очевидец на дейността и трагичния край на Апостола.
Редактор : / 6933 Прочита 7 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Юлиян Илиев
Преди Освобождението. Дейността на революционния комитет. Дейци и сподвижници на Апостола. Левски в София. Залавянето му. В затвора. Очната ставка с Димитър Общи. Обесването на Левски. Разказът на поп Христо. Где е погребан Левски.
Стара София отпреди Освобождението е била голям войскови център. Градът с околностите си е представлявал здрав укрепен пункт. Турците са отдавали голямо значение на града и са държали много войска в него. Тук са се разиграли много събития, които тепърва постепенно ще се изясняват.
Такова едно събитие е неопожаряването на София и липсата на клане над населението. Обяснението, което може да се даде е, че София, като голям град с разновидно население, от което и голям брой турци, не е било лесно да бъде подхвърлен на пожар или клане, защото между "сухото" е могло да изгори и "много сурово", сиреч, между раята са могли да пострадат и правоверни. При това, като голям град, София е била под наблюдението на чужденците. Тук е имало представители на великите европейски държави - вицеконсулите Валдхард (Австрия), Леге (Франция) и Позитано (Италия), които на 2 януари 1878 г. отказали пред защитника на София, Осман Нури паша, да напуснат града заедно със своите съотечественици, за да не бъде изгорен при отстъплението на турците, а освен това и самото турско население, посред дълбока зима, не е желаело да бяга. През нощта на 3 срещу 4 януари турските войски се изтеглили през Княжево и Владая към Кюстендил, но заедно с тях забегнали видни турски фамилии.
Особеното положение на София е спомогнало не само да не бъде опожарена и да се спаси евентуално от клане, но и да се развие една трескава революционна дейност между българите.
Левски и Димитър Общи са положили здрави основи тук и са били чести гости на своите хора. Само липсата на записани достоверни спомени на съвременници и късното подсещане да се разпитат останалите живи лица от онова време е причина, че малко се знае за дейността на революционния комитет и по-особено за последните дни на Левски.
За да се осветлят, докато е време, що годе тия събития, ще прибегна до два достоверни извора: ръкописният дневник на дядо ми Хаджи Боне Петров, наша наследствена собственост, 200 големи страници написани с мастило, и устните спомени на дядо Дамян Богоев, 85-годишен старец, жив и бодър, с извънредно силна, запазена памет, софийски жител.
Хаджи Боне Петров (Снимка: "Изгубената България")
Дядо Дамян Иванов Богоев Врабчев е една извънредно интересна личност. Живял повече от 70 години сред родолюбиви и будни хора, той е много видял и чул, преживял е ред събития, бил е свидетел и участник в много дела. Родом от село Богданов дол, Пернишко, дядо Дамян рано е напуснал родното си село и е слугувал на много места. Бил е известно време и в Румъния. Ала най-дълго и непрекъснато време е прекарал като слуга при софийския жител Хаджи Боне Петров, при когото е бил кръчмар в механата му, находяща се на Солни пазар, на пл. "Позитано".
Според мемоарите на Хаджи Боне Петров, още към края на 1870 г. в София е имало създаден местен революционен комитет, който е бил нещо като централен за околните села и паланки. Две години преди смъртта си Левски, заедно с Димитър Общи, е развил трескава организационна дейност в Софийско.
Димитър Общи (Снимка: "Изгубената България")
Според показанията на дядо Дамян Богоев, начело на тоя комитет е стоял Хаджи Боне Петров, родом от с. Хрельово, Самоковско, чийто баща се поселил в с. Герман, Софийско, и там се поминал по-късно, като оставил две невръстни деца - Боне и Андон. Майка им се омъжила повторно в селото.
Освен имоти в с. Герман, Хаджи Боне имал по-късно хан на Цариградско шосе, наречен Германския хан, на чието място днес е застроено караулното помещение срещу главния вход на царското имение "Врана" - някогашен чифлик "Чардаклия", собственост пак на Хаджи Боне. В тоя някогашен хан се спирал Левски, имал срещи с по-будни селяни от близките села: Герман, Горубляне, Казичене, Горни и Долни Лозен, организирани от Хаджи Боне.
В София, на Солни пазар, на днешния площад "Позитано", Хаджи Боне имал своя кръчма. Тоя пазар се простирал почти до сегашната ул. "Клементина" (дн. бул. "Ал. Стамболийски" - бел. ред.). Зданието, в което се помещавала кръчмата на Хаджи Боне, принадлежало на налбантина Хаджи Бекир, добър приятел на българите. Над кръчмата в хана имало две стаи, едната обитаема - със стълба за изкачване отвън, а другата - необитаема, с едно много малко прозорче. В тая необитаема стаичка се изкачвали по една подвижна стълба, която слагали при тезгяха и влизали в стаичката през една дупка на тавана на кръчмата; дупката покривали с капак, а стълбичката използвали когато трябва.
В тая необитаема стаичка са ставали съвещанията на местния революционен комитет, в нея се е срещал и Левски с местните революционни дейци и с тия от околните села и паланки.
Портрет на Апостола, заснет в Белград 1867 г. Снимка: "Изгубената България"
Хаджи Боне бил доста заможен по това време, грамотен, виден човек, певец в черквата "Св. Никола". Бил е черковен настоятел, а по-късно и училищен настоятел и член на епархийския духовен съвет. Имал големи връзки с владици и попове и постоянно го викали в Митрополията. Всички попове от селата все при него идвали за съвети и наставления. От София също мнозина го посещавали. В необитаемата стаичка обаче, малцина се изкачвали. По-малкият брат на Хаджи Боне, Андон, бил поп в с. Герман (поп Донко), а поп Миладин от с. Гурмазово бил кумец на Хаджи Боне, комуто донасял тайни писма. С такава мрежа от близки роднини и лица Хаджи Боне е поддържал връзките си с революционните хора.
Дядо Дамян Богоев по това време е бил на служба в кръчмата на Хаджи Боне. Седял на тезгяха и бил и нещо като готвач. Подавал е вино и ракия и правел кафе. Виждал е няколко пъти Дякона. Левски бил човек със среден ръст, набит, широплещест, "възчерен - опрашен от кюмюра" и обикновено брадясал. В хана на Хаджи Боне дохождал обикновено в пазарен ден (вторник), предрешен като селянин (повечето пъти кюмюрджия), в дрехи на "планинец", с кожена шопска капа и тояга в ръка. Взимал и коне назаем - за да може, непознат, да влезе в града.
Дамян Богоев (Снимка: "Изгубената България")
"Щом го видеше, Хаджи Боне ме пращаше да донеса стълбичката от яхъра и да я възправя под дупката на тавана. Обикновено най-напред се качваше Хаджи Боне, като ми поръчваше колко кафета да приготвя. Подир него се качваше Дяконът. Спущаха след това връвчицата и затваряха капака. Имаше условни звънения с връвчицата. Когато трябваше да им подам кафето, ако в кръчмата нямаше хора, подръпвах "усулетлен" връвчицата, капакът се отваряше и аз се покачвах на 2-3 стъпала по стълбата и им подавах кафето, след което капакът пак се затваряше. Подръпвах връвчицата и тогава, когато в кръчмата влизаха съмнителни хора (шпиони, заптиета и др.)
Когато пък трябваше да слязат от стаичката, дръпваха връвчицата, аз разбирах за какво е тоя знак, излизах из кръчмата и разглеждах по двора и улицата дали има лоши хора. И, ако нямаше такива, дръпвах връвчицата. Най-напред слизаше Хаджи Боне, след него другите участници в тайното заседание и най-накрая Дяконът, който си вземаше тоягата, подкарваше конете, аз му отварях пътната порта и той си отиваше по живо по здраво. Най-често тия срещи ставаха само между двамата - Хаджи Боне и Дякона. Но след такава среща винаги вечерта до късно имаше тайно заседание в кръчмата, на което присъстваха чорбаджиите и поповете."
Това разказва дядо Дамян за Левски до обесването му.
За своите връзки и отношения с Левски и за дейността на местния революционен комитет, Хаджи Боне Петров дословно пише в дневника си:
"Бях член и на тайния въстанически комитет - клон от Централния комитет, който се беше съставил в Букурещ под председателството на Любен Каравелов. Пощальонът, който пренасяше писмата от Букурещ в София беше Тодор Пеев от селото Тетевене, а главните апостоли емигранти бяха Васил Левски (Дякон Игнатий) и Димитър Общи. По-често при нас дохождаше Димитър Общи, който отсядаше в къщата на Христо Петров Ковачев, учител в града ни по турски език и певец в църквата "Св. Крал".
Яви се един ден в София прочутият главен двигател на въстанието Васил Левски, когото бяхме много чакали и беше слязъл в казиното на Димитър Трайкович - един от по-първите граждани, който беше член в "Идаре мезлиши" при пашата, но знаеше емигрантите и им помагаше от каквото имаха нужда. Също така знаеше и плановете на комитета в София, защото много пъти ставали свижданията ни с апостолите и в неговото казино. Така и днес, при дохождането на Левски, пак се събрахме там и си поприказвахме по разни въпроси. На заранта си замина Левски по-рано.
Подире, нещо около един месец, пак се завърна Левски в града ни, когато тогавашният софийски мютесариф Есад паша правеше сватба (обрезание на неговите двама сина) и беше поканил по-първите граждани и учителите, между които бях и аз с още двама нашенци (членове от нашия комитет - Тодор Пешов и Димитър Хаджи Манов).
В това време, като се намираше и Левски при нас, казахме му:
- А бе, бае Левски, хайде да отидеме с тебе на пашовата сватба. Турците в конака сега всички са заети с пиршеството около сватбата, няма да те познаят, ще минеш като за учител в града ни...
А той човекът се поколеба малко, най-сетне се съгласи. И така - отидохме на пашовата сватба.
Там имаше доста добри печени агнета и други разни добре наготвени ястия, хубава ракийка с разни мезета, вино от най-хубавото, а всичките чиновници слугуват, принасят яденето и прочие. Други посипват на гостите да се мият, носят кърпи за бърсане. Кючеци, турски свирачи, циганки и цигани, играчи и играчки, в пълния смисъл на думата увеселение по турски обичай.
И нашите милости с бая ти Васил Левски, когото турците по това време търсеха под дърво и камък - ядеме, пиеме и се веселиме на пашовата трапеза!
Като се свърши вечерята, устрои се в двора на конака една машала със запалени огньове, за да е светло, и захванаха да се борят пехливани по турския обичай. Ние, гостите, излязохме да гледаме заедно с пашата и чиновниците, и българи, и аги, колкото имаше там на увеселението. Есад паша седна на балкона да гледа, а наш Левски стои до самия него и гледаме пехливаните как се борят. И това трая близо до съмване, но преди да се свърши всичката тая турска комедия, ние, тримата комити и Левски, си отидохме, догде не е избеляло въжето (демек догде не са ни хванали и избесили).
Като влязохме в казиното на Трайкович, поседнахме малко, поразсмяхме се на турските церемонии и обичаи и нашето щастливо и пълно с веселба преминаване на тази турска сватба и си отидохме всички по домовите, като оставихме Левски да си поспи.
На заранта го изпратихме, а той ни даде наставления и си тръгна за Враца и Орхание. Това всичко беше на 20 юли 1872 г."
Колкото и да е описан просто тоя истински факт, читателят може да си го представи ярко и да изживее дълбокия му смисъл: Апостолът, за чиято глава са давали крина злато, дирен из цяло Софийско, рамо до рамо със софийския мютесарифин Есад паша, в конака му, в ръцете на цялата турска администрация и стража, какво безстрашие и дързост!
До тук дейността на революционната организация в България и специално в София се развива спокойно и системно. Ала идва печалният факт - предаването и залавянето на Апостола, и като гръмотевичен удар се сгромолясва върху народа и делото.
Както е известно, Васил Левски бе осъден на смърт от "извънредната комисия", в пълен състав, под председателството на Саид паша и бе обесен в София на 6 февруари (ст.ст.) 1873 г.
Припомням някои факти: на 18 юли 1872 г. два дена преди гостуването на Левски в София, в конака на Есад паша, Димитър Общи уби дякон Паисий - един опасен противник на революционната организация - със знанието и съгласието на Левски. Ала обирът на царската хазна, извършен от Димитър Общи на 20 септември 1872 г. при Арабаконак, бе извършен без знанието на Апостола и тая, макар смела, но рискована и необмислена постъпка, нанесе тежък, непоправим удар на революционното дело и залавянето на Левски, предаден от ловчанския поп Кръстю.
Васил Левски (Снимка: "Изгубената България")
По тоя повод Хаджи Боне Петров пише дословно в дневника си:
"Подир малко време след угощението в софийския конак, Левски биде предаден от един свещеник из ловчанските села и биде докаран в София и го арестуваха на уединено място, откъдето го изкарваха всеки ден на разпит, сам и с Димитър Общи, ставяха ги заедно в конака (очна ставка) и ги разпитваха, защото Димитър Общи беше казал в по-предните си разпити, че Левски е по-голям от него и че той, Общи, е получавал заповедите си от Левски...
А когато попитаха Левски пред очите на Общи истина ли е, че той е по-главен в комитета от Общи, Левски отговаряше, че изобщо не познава Димитър Общи, даже, че сефте се вижда с него. Общи пък настояваше да казва, че е същото, което е казал по-напред. И така, Общи клеветеше, а Левски отричаше. И така се свърши - без да разберат турците истина ли е казаното от Димитър Общи или не.
Но Васил Левски не беше като Общи. Той, макар и много да бяха го мъчили турците да издава какво е правил, с кого се познава, той за никого не каза нищо! Но като си беше признал, че когато да го хванат заптиите, той убил едного от тях, за това убийство го осъдиха на смърт с бесене. А също така и Димитър Общи, като си беше признал, че действително той е убил дякона на ловчанския владика, осъдиха го и него със същото смъртно наказание. По-напред обесиха Димитър Общи, а после и Васил Левски."
Изнесеното дотук е напълно достоверно. Осветлението обаче, което дава покойният ми дядо, като съвременник и като човек, който пряко се е интересувал от съдбата на Апостола, за обесването му, е твърде характерно. Левски, както и Димитър Общи, са осъдени на смърт по-скоро за убийство, а по-малко като революционери.
Връщам се към показанията на дядо Дамян Богоев. По въпроса за гроба на Апостола, той твърди, че Левски е погребан в "напуснатите гробища", които се намирали приблизително в пространството между улица "Царица Елеонора", булевардите "Константин Стоилов" и "Дондуков" и са граничели с кв. "Кюлюците". По това време там е имало мочурища, треволяк и трънак. В тия гробища тогава погребвали самоубийци, намерени убити хора, застреляни обесени - изобщо хора, които не заслужавали почетно погребение.
На твърдението, че Левски бил погребан в старите софийски християнски гробища, които бяха непосредствено до еврейските, на мястото, дето сега е построена Окръжната палата, дядо Дамян рязко отговори:
- "О, как там ще го погребат! Кой смееше на онова време да вдигне обесен човек от източния край на града, да го носи през чаршията, та да го погребва на западния край. Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяха изпокрили в миши дупки. Народът по Балкана се беше вече разбунил. Често докарваха на синджири навързани хора. Бесеха често заловени в комитлък българи. Турците свидетелстваха. Бяха станали много зли. С Левски докараха на синджир навързани тридесет души селяни... Тогава беше страшно време!
Та казвам: кой би посмял да вдигне обесения Левски, не някого другиго, а самия Левски, от мястото, дето сега е паметникът му, че да го пренася покрай казармата, върху която сега е построена Държавната печатница, да го носи през града, да го изнесе извън крепостта към Бали Ефенди (Княжево), че да го погребе в старите софийски гробища? Можеше ли това тогава да бъде? Не! Левски погребаха в гробищата при Кюлюците. Изповяда го не поп Тодор, а поп Христо. Изповяда го при бесилката."
Дядо Дамян възпроизвежда много картинно разказа на поп Христо, след като той се върнал от бесилката в хана на Хаджи Боне, където вече се били събрали някои от еснафа.
"Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към църквата "Св. София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах."
Дядо Дамян завършва тъжната картина:
- Поп Христо просълзен разказа какво се е случило. Хаджи Боне ми заповяда да почерпя присъстващите с по една ракия за "Бог да прости". Аз ги почерпих. Те пиха и казваха: "Бог да прости!" На Хаджи Боне течаха сълзите и той често си бършеше очите с дланта и всички плакахме...
По-късно дядо Дамян открил своя кръчма. Когато русите влезли в София, той ги посрещнал, заедно с всички българи, много радушно. Обаче, видните, първенците граждани, оцелелите дейци от революционния комитет, били заточени - едни в Диарбекир, други в Цариград.
На 10 март 1878 г. заточениците пристигнали в София много тържествено. Яхнал кон, радостен и щастлив, дядо Дамян посрещнал първенците по Цариградското шосе някъде към Нови хан и ги почерпил със старозагорска гроздова ракия. Между заточениците бил и Хаджи Боне. Срещата им била задушевна, трогателна...
Тогава дядо Дамян е бил 20-25-годишен, сега е на 85. Паметта му е удивително силна. Фактите, проверени, се оказаха съвършено верни. Хвала му!
Бончо Хаджи Бонев
сп. "Сердика", бр. 7, 1938 г.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}