ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Георги С. Раковски - тук мъдрец замислен, там луда глава, мисъл и желязо, лира и тръба
Животът на Раковски е низ от страдания, които не могат да го победят. Той нито веднъж не се отчайва, нито веднъж не губи вяра в успеха на своето дело
Редактор : / 11712 Прочита 19 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
На 14 април се навършват 200 години от рождението на Георги С. Раковски - един от най-значителните дейци на нашето Възраждане, революционер, публицист, журналист, писател. За него проф. Михаил Арнаудов пише:
"В биографията му има всички елементи на една лична съдба, изплетена от смели приключения и неочаквани перипетии, от големи надежди и мъчителни разочарования, и завършена с тъжен залез".
През 1942 г., по повод 75 години от смъртта на Раковски и пренасянето на костите му от София в родния му град Котел, сп. "Българска реч" публикува кратко животоописание на великия българин.
Георги С. Раковски (1821-1867)
Дейността на Георги Стойков Раковски е толкова богата и разнообразна, че мъчно можем да я определим и да я обхванем само с една дума.
Той не е само революционер, въпреки че няма събитие от революционен характер през негово време, в с турците което да не е взел най-живо участие и да не е стоял начело; той не е само просветител, макар че на много места в книгите си показва, че цени твърде много просветата, па и на дело заляга всякак да издигне своя народ в духовно отношение. Раковски е едновременно и едното и другото.
Той цени еднакво много мъдростта и храбростта, т.е. знанието и силата, просветата и революцията. В кръга на тия негови схващания се движи цялата му дейност. Той взима участие в редица революционни заговори, урежда чети, които праща в България, сам води хайдушка дружина по Балкана. Занимава се и с наука: интересува го миналото на българския народ, проучва неговия език и неговите народни умотворения. Не липсва и от редицата на борците за църковна свобода.
Той е и публицист, и то един от ония, които дават определени насоки на нашия периодичен печат, а пише и поетични творения в стихове, които тогавашната младеж заучава наизуст.
Най-после той е първият наш негласен дипломатически представител в чужбина, когато посещава чужди столици, среща се с министри и държавни глави и свързва с тях споразумения за обща борба с турците. С една дума, Раковски е такъв, какъвто го представя Вазов:
"Тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба."
Раковски и Стефан Д. Чаушов, Галац, 1861 г.
Обаче тая разностранна дейност на Раковски не разпръсва силите му, защото тя е насочена към една единствена цел, определена от неговата безкрайна любов към България - тая цел е освобождението на българския народ.
Като революционер или просветител, като учен или политик, като публицист или поет, Раковски служи неуморно на една възвишена идея, която е давала смисъл на неговия живот. Нито за миг той не е забравял своя поробен народ, нито за миг не е преставал да работи с всичките си сили за неговото политическо освобождение и културно издигане.
Раковски е син на китния балкански градец Котел, гдето са видели Божия свят и други видни дейци от епохата на политическото ни и духовно Възраждане. В Котел са родени и първият преписвач на Паисиевата история Софроний, по-сетнешният епископ Врачански, и смелият борец срещу гърцизма Неофит Бозвели, и високо културният автор на "Рибния буквар" Петър Берон, и неустрашимият водач на Търновското въстание Георги Мамарчев.
Раковски е могъл от рано да заживее с примера на тези родолюбци и по-късно да тръгне по техния път.
Животът на Георги Раковски, чието кръщелно име е Сава, не е много дълъг - той трае само 46 години, от 1821 до 1867 г., но е твърде богат с дела, крайно интересен и поучителен. Ние би трябвало по-често да се връщаме към него, защото на всяка негова страница се оглежда несъкрушимата воля на тоя гигант на нашето Възраждане, за когото няма нищо по-свято от Родината.
Животът на Раковски е низ от страдания, които не могат да го победят. Той нито веднъж не се отчайва, нито веднъж не губи вяра в успеха на своето дело. Нещо повече дори: неуспехите и страданията му дават нови сили, за да продължи с още по-голям ентусиазъм онова, що е започнал.
Тласкан от жажда за знания, младият Раковски не се задоволява с придобитото в Котел и Карлово, а отива да продължи образованието си в Цариград, в известната гръцка гимназия на Куручешме край Босфора, па се тъкми да постъпи и в Атинския университет.
Но още в Цариград вниманието му бива отвлечено от борбите за църковна свобода. Той се възхищава от героичните усилия на Неофит Бозвели, който е организирал българите в Цариград и води смела борба с гръцките владици. Постепенно Раковски изоставя мисълта да добие висше образование и отдава всичките си сили на започналата вече борба за освобождение. С това се туря край и на неговия спокоен живот.
Георги С. Раковски, около 1864 г.
От сега нататък той не ще може да стои на едно място. Ще отива там, гдето разбере, че се готви нещо, гдето ще има нужда от него. Той е винаги пръв, винаги готов да помогне, въпреки всички пречки. Любовта му към България го прави по-силен, по-смел, по-издръжлив. Неслучайно в своята недовършена автобиография той пише:
"Любовта към отечеството превъзхожда всичките световни добрини и тя е най-утешителната мисъл за човека на този свят. Когато тя стане в него едно постоянно начало, тя го прави да презре всичко друго, що има на света, и го кара да се впуска драговолно в най-големите и най-опасните предприятия."
Така може да говори само оня, който е забравил себе си и за когото смисълът на живота е в тия "най-големи и най-опасни предприятия", които трябва да донесат свобода на неговия народ. Едва ли бихме могли да изброим тези опасни предприятия на Раковски. От Цариград той отива в Атина, гдето се среща с българските студенти и ученици, организирани в едно тайно "Македонско дружество", което готви да обяви въстание в страната. От Атина той прелита в Браила, гдето застава начело на едно съзаклятие, което трябвало да подготви бунт в Браила, а после и чета, която да мине Дунава и да вдигне целия български народ.
По-късно, цели три и половина години, Раковски лежи в един цариградски затвор, заедно с баща си, след една остра борба между чорбаджии и еснафи в Котел, в която бащата и синът застанали на страната на угнетения народ.
Така Раковски все по-ясно и по-ясно вижда страданията на своя народ и всеки нов ден заживява с все по-голяма жажда да му помогне.
По време на Кримската война той образува една малка дружина, с която скита из Балкана с цел да си пробие път към Добруджа и да се присъедини към руските войски. Неуспял да стори това, той разпуска другарите си, крие се известно време в Котел, а после прекарва няколко години последователно в Одеса, Нови Сад и Белград, гдето се отдава на усилена книжовна дейност.
Чрез своите книги и вестници той иска да раздвижи духовете на поробените българи и да ги подготви за голямата борба. Той се рови из нашето минало и, като скромният хилендарски монах Паисий, сочи на българите тяхната минала слава, техните победи над сърби и гърци и тяхното предимство пред всички други европейски народи.
Днес ние може да се усмихваме на твърдението му, че от българския език били произлезли езиците на разни други народи, че френският, гръцкият и др. езици гъмжат от български думи, но тогава тия негови твърдения са изпълвали с гордост всяко българско сърце.
Официалното откриване на паметника на Георги Раковски в родния му град Котел, 30 юли 1933 г.
В Нови Сад Раковски напечатва и своята поема "Горски пътник" - възхвала на българските хайдути, които горят от желание да се борят за свободата на своите поробени братя.
Отдал се на книжовна дейност, Раковски не се отказва нито за миг и от революционното дело. В Белград той създава своята знаменита легия, в която взимат участие смели младежи и горещи патриоти, като Левски, Караджата и Друмев. С тая легия Раковски крои да мине в България и по гребена на Стара планина да стигне до Търново, за да повдигне половин милион българи със 100 хил. пушки.
И Раковски, тоя "мечтател безумен, образ невъзможен,/на тъмна епоха син бодър, тревожен", вярва в тая възможност и се радва вече в мисълта си на свободна България.
И когато по-късно, по стечение на обстоятелствата, той трябва да разпусне легията си, без да може да премине с нея в България, пак не се отчайва. Сега отива в Букурещ, гдето, покрай книжовната си дейност, се заема да организира революционната емиграция във Влашко и да я подготви за предстоящата борба.
Но Раковски е вече много изтощен. Болестта, която от дълго време носи в гърдите си, го сваля в гроба. Той умира на 9 октомври 1867 г. Неговият приятел Григор Начович по тоя повод пише:
"Свърши бурния си живот един пламенен патриот, който се беше цял посветил на свободата и независимостта ва злочестата тогава България."
Делото на Раковски е наистина много голямо. То оставя трайни следи в нашия обществен живот преди Освобождението и създава благоприятна почва за дейността на всички, които дойдоха след него.
Със своята неизчерпаема енергия, със своя борчески дух и със своята непреклонна вяра в светлото бъдеще на България, Раковски е най-добрият учител на младото поколение, което трябва да се вдъхновява от неговата беззаветна любов към Родината и от готовността му за саможертва пред нейния свят олтар.
Д. Хр. Маджаров,
сп. "Българска реч", декември 1942 г.
Бюст-паметникът на революционера в Котел, с автор скулпторът Иван Лазаров
Георги С. Раковски умира от туберкулоза в Букурещ, където е и погребан. През юни 1885 г. тленните му останки са пренесени в България - от Румъния те пристигат първоначално в Русе, а оттам през Свищов до София.
В столицата се съхраняват в черквата "Св. Неделя" чак до октомври 1942 г., когато тържествено са преместени в родния му Котел. Там, девет години по-рано - на 30 юли 1933 г. е открит и негов паметник, дело на скулптора Иван Лазаров.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}