СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Кристин Льоненс: Литература, мода и поколения жени, които ни дават уроци
Работила като модел и позирала за Юбер дьо Живанши и Пако Рабан, новозеландско-белгийската писателка е авторка на 4 романа, включително "Caging Skies", адаптиран във филма "Джоджо Заека" от кинорежисьора Тайка Уайтити и спечелил награда "Оскар"
Автор : / 503 Прочита 0 Коментара
Белгийско-новозеландската писателка Кристин Льоненс гостува в София, за да представи романа си "По дирите на Амбър" (Снимка: Тихомира Крумова)
Срещаме известната новозеландско-белгийска авторка Кристин Льоненс, която представи лично своя завладяващ роман "По дирите на Амбър" в рамките на кино-литературния фестивал Синелибри.
Кристин Льоненс е авторка на 4 романа, преведени на 24 езика. През 2017 г. романът ѝ "Caging Skies" е адаптиран за театралната сцена, а две години по-късно кинорежисьорът Тайка Уайтити го пренася на големия екран.
В резултат на това филмът "Джоджо Заека" печели десетки отличия, в т.ч. награди "Оскар" и BAFTA в категория "Най-добър адаптиран сценарий", наградата "Избор на публиката" на Международния филмов фестивал в Торонто през 2019 г., наградата на Британската филмова академия, наградата на WGA, и в крайна сметка е избран за един от 101-те най-добри сценария на WGA на 21 век.
Текстът печели и наградата Humanitas за писане, предназначено да насърчава човешкото достойнство, смисъл и свобода. И филмът, и книгата са номинирани за награда USC Scripter 2020 и печелят награда AFI за приноса си към културното наследство на Америка.
За да осигури образованието и ранната си писателска кариера, се изявява като фотомодел - позирала е за модните дизайнери Юбер дьо Живанши, Пако Рабан, Нина Ричи и др. През 1996 г. печели награда за най-добър оригинален сценарий от "Centre National du Cinéma". През 1999 г. Кристин Льоненс издава първия си роман "Primordial Soup".
Последният засега роман на Кристин Льоненс, бестселърът "По дирите на Амбър", е любовна история, която се развива на фона на антиядреното движение през 80-те, а в момента е в процес на екранизация от продуцентите на "Телма и Луиз".
В интервюто Кристин Льоненс споделя за опита си като модел, първоначалните опити да пише и първи срещи с литературата, женските образи в романа й "По дирите на Амбър", както и пътя на романа й Caging Skies от книгата до сцената на наградите "Оскар", когато излиза с Тайка Уайтити да вземе наградата за най-добър адаптиран сценарий.
- Кога осъзнахте, че изпитвате любов към писането? Какво си спомняте от този период?
- Аз бях преди всичко голям читател. Бях от онези деца, които отиваха в библиотеката и взимаха по много книги. Определено започнах да чета книгите на родителите ми, когато вече бях достатъчно голяма. Четях сестрите Бронте, много ги харесвах, макар да бях още дете.
Беше ми интересно да разгадавам отношенията между мъжете и жените и да се опитвам да намирам логика. Не схващах всичко, но ми беше любопитно. Беше като игра, не разбирах хората какви са като не са приятели и докъде могат да се простират човешките отношения.
По това време си спомням, че се срещнах и с творчеството на Албер Камю и "Чужденецът".
Опитвах се да чета книги на различни езици и тогава си дадох сметка, че литературата не е само на английски и има различни литератури по света. Открих Моравия, Пирандело. Бих казала, че по това време откривах литературата.
Дядо ми един ден ми каза, че според него ще стана писателка, защото пиша ужасно дълги писма до хората.
Той го е знаел преди аз да го знам, защото, когато ми го каза, нямах никаква идея, че един ден ще се занимавам с литература и писане. Учих в театрален колеж, занимавах се и с моделство, за да знам повече за начина на игра и поведение например в телевизионните реклами. Тогава осъзнах, че ме интересува не толкова процеса на играене на дадена роля, а историята.
- Писането някакъв вид терапия ли е за автора? Това е самотно занимание, което те кара да се отделиш от другия свят и да създаваш напълно нов такъв.
- Да, абсолютно. Мисля, че това е така. Първо ми помага да разбирам хората по-добре, защото това не е лесно, хората са сложни същества - емоционални, духовни, променящи се. Писането ми помага да структурирам себе си, но и да намеря баланс, докато правя структура на самия текст.
Също така трябва да си добре организиран, защото ако имаш семейство, не можеш да бъдеш сам през цялото време.
- Вие имате три деца, как животът на една писателка може да бъде съчетан с голямо семейство?
- Да, не е лесно. Но ще кажа нещо много важно, защото когато имах едно дете, то през цялото време искаше да играе с мен, а когато се родиха братята му, той си играеше с тях и аз имах повече време. Но като тръгнаха на градина и училище, започнах да разполагам с повече време.
Тогава сядам и започвам да пиша, нямаш време за вдъхновение и така нататък - времето ти е ограничено, часовника тиктака и трябва да съм максимално организирана, за да си свърша работата. Когато пораснаха, трябваше да ги водя на уроци по музика или спорт, често съм писала и в колата, докато ги чакам.
- Как ви промени работата ви като модел? Имате ли различна перспектива към жените, половете и изобщо идеята за женското тяло като обект?
- Мисля, че ми помогна. Тогава ми казваха, че една от причините да ме вземат е, че съм много мила и възпитана и това правеше впечатление. Но честно да призная, ако не бях висока и слаба, също фотогенична, никога нямаше да стана модел.
Но имаше толкова много напрежение около идеята да изглеждаш млад и красив.
Това много ме стресираше. Когато имах снимки за списания като "Вог" и "Мари Клер", не можех да спя по цяла нощ, защото бях ужасно стресирана, че трябва да спя, за да изглеждам красива. Тогава много се измъчвах и усещах този натиск.
Това, което открих през създаването на герои в писането си е, че хората са много комплексни и различни същества, които имат различни лица, различни характеристики на лицето и тялото. Всичко това трябва да бъде възприето за нормално, както например хората с много кучета обичат всички кучета еднакво - те са различни породи, малки, големи, но стопанинът се държи с тях еднакво. Така трябва да бъде и с различните хора. Не трябва всички да изпълняват един идеал.
- Мисля, че хората имат много погрешни проекции към това какво е красотата.
- Така е, защото т.нар. beauty индустрия трябва да изкарва пари от тези проекции. А обикновените жени чувстват, че трябва да доказват тези стандарти. Но ето ще дам пример с Майка Тереза. Тя беше възрастна жена, имаше много бръчки, но аз я намирах за много красива, въпреки че не е ползвала козметика.
Така и като бях в Индия видях много красиви хора, които бяха красиви най-вече, защото бяха такива, каквито са - истински.
Всяка бръчка има история и затова харесвам културите, които оценяват възрастта като нещо хубаво и възвишено, а не като някакъв недъг. Надявам се това скоро да се промени в културата ни и да започнем да оценяваме качествата на всяка възраст.
- В София сте, за да представите книгата си "По дирите на Амбър", вашият последен роман. Имате страхотно изградени женски персонажи, разкажете повече за тях и как се вдъхновихте да ги създадете? Имат ли връзка с реалния ви живот?
- Нищо конкретно, но например майката на Амбър пресъздава чудесно образа на жената от това поколение. Тя работи много, има емоции, но не ги показва много, затова това поколение често е наричано silent generation ("тихото поколение" - бел.ред.). Тези жени са страдали много, но никога не биха говорили за това, никога не биха разкрили нещо такова.
Спомням си като дете, че виждах майка си тъжна и я питах защо, тя никога не ми отговаряше. Просто не се говореше за това. Те държат много вътре в себе си и може би дори не знаят как да го изразят. Амбър за мен е онази жена от 70-те, която вярва в идеала за живота, който се опитва и да живее. Но светът реално не продължи в посоката на идеалите на това време.
Имали са мечти и те наистина се опитват да ги живеят. Гледах много документални филми за младите жени от това време.
- В "По дирите на Амбър" срещате различни поколения, смятате ли, че различните поколения могат да учат едно от друго и предишните поколения да са урок за следващите?
- Да, така мисля. Нормално е, когато хората са млади, да се опитат да се диференцират и да искат да бъдат не такива, каквито са били техните по-възрастни родители. Това е човешката природа. Но тя е и феномен, защото по-късно това се променя.
Има период на желания за това младото поколение да отрече всички други с техните вярвания, но това е въпрос на време, защото те после се завръщат отново и търсят историите на своите предци, за да разберат повече за себе си.
Има неща, за които много съжалявам днес. Например майка ми много обичаше да шие дрехи и шиеше много добре. Тогава тя ни шиеше и искаше да ни прави различни неща, които да носим, много красиви и оригинални, искаше да ме учи и мен да шия. Но аз исках тениски, дънки LEVIS и кецове.
За мен това бяха на-хубавите дрехи. И ушитите дрехи не ми се струваха красиви, а сега е обратното. Днес много бих се радвала да си правя дрехи. И понякога все още се обаждам на майка ми, за да я питам да ми даде съвет за някоя рецепта.
- Героите в романа ви са поставени пред избори, решения, съмнения. Смятате ли, че хората са съзнателни същества или по-скоро са емоционални?
- Ние обичаме да се възпримаме за повече разумни същества. Разумът ни контролира всичко, но въпреки това, съм се убедила, че човешкото същество е емоционално.
Емоциите могат да бъдат много силни, могат да има огромно влияние върху хората и това как се държат.
Емоциите според мен играят много по-голяма роля от това, което хората вярват и им отдават като значение. Така че аз вярвам, че сме преди всичко емоционални същества и колкото повече осъзнаваме това, се опитваме да го контролираме и ако можем, управляваме.
- Какво се случва с проекта за филма, който предстои да бъде направен по "По дирите на Амбър"?
- В момента сме на ниво, че намерихме режисьор на филма, няма да кажа още кой е, но е голямо име! Имаме и актьорите, сценария. Следващата стъпка е да се организират датите за снимане.
- Предстявяте ли си кино докато пишете книгите си?
- Не, представям си писане и литература. Иначе не се получават добри книги. Знам, че има писатели, които пишат книги като за кино, но не са толкова добри. Важно е романът да бъде роман.
- Oчаквахте ли успеха на романа ви Caging Skies? По-късно излязохте заедно с Тайка Уайтити да вземете "Оскара" за най-добър адаптиран сценарий за филма "Джоджо Заека", който беше номиниран в шест категории, включително за най-добър филм.
- Не очаквах "Оскар", но знаех, че щом филмът е правен от Уайка Уайтити, си мислех, че може би ще има внимание към него и вероятно може и да попадне в списъка на Оскарите. Харесвам филма на Тайка.
- Имали ли сте някакви противоречия по време на работата?
- Той ми представи сценария и аз знаех през цялото време какво се случва.
Той е виждал така филма, аз знаех какво да очаквам от сценариите. Има тези емоции, в които се смееш, но след като се смееш, спираш и така... Филмът е различен, защото романът ми е по-мрачен и повече базиран на историческа основа. Например сега пиеса по книгата ще се играе в Токио, със страхотен каст от японски актьори.
Това ще е нещо различно, интересно и ново за мен и за моята книга.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}