НА ФОКУС
Писателят Тодор П. Тодоров: Живеем в епоха, в която мислещият човек е застрашен вид
"Свободата на словото и правото на другия станаха нещо съмнително, нароиха се нови цензори, налагат се забрани, изключвания, черни списъци" споделя още писателят
Автор : / 1865 Прочита 6 Коментара
Тодор П. Тодоров/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
"Човекът е машина за утопии, той не може да живее без въображение за бъдеще, без разкази за нови, по-добри светове" казва Тодор П. Тодоров в интервю пред Impressio.
Романът "Хагабула" на писателя Тодор П. Тодоров е номиниран за Европейската награда за литература
Тодор П. Тодоров е български писател и философ. Доктор по философия и доцент във Философски факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски", където преподава "Философия на Средновековието и Ренесанса". Интересите му са в областта на история на философията и митологии на бъдещето.
Автор е на сборниците с разкази "Приказки за меланхолични деца", "Винаги нощта" и романа "Хагабула". "Хагабула" печели през 2023 г. Националната литературна награда за български роман на годината на Национален дарителски фонд "13 века България", а през 2024 г. е носител на Специално отличие на Наградата за литература на Европейския съюз.
С него разговаряме за утопиите, необходимостта от въображение и проекти за бъдеще, за писането и литературата в полето на националното и новите цензори на либералния свят.
- Очакваше ли романът "Хагабула" да има такъв голям успех и смяташ ли, че частично той се дължи на това, че книгата няма локален характер и теми?
- Честно казано, нямах представа как ще бъде възприета книгата, най-вече поради жанровата ѝ хибридност и неопределимост по стандарта на пазарните етикети. Маркетинговата логика изисква литературата да отговаря на прости, лесно разпознаваеми деления и ниши, а "Хагабула", струва ми се, е резистентна към подобен подход.
А може и тъкмо на това да се дължи успехът ѝ.
Когато пиша, се опитвам да не мисля за това как ще бъде четено, приемано, разбирано или пък не, онова, което правя. В процеса на писане авторът е сам пред себе си. За локалното не знам, обикновено то обезателно присъства в нашата литература, а по традиция космополитното и универсалното лесно се отъждествяват с безродното.
Този конфликт съпътства нашата култура отдавна. Макар да имам ясна позиция в това отношение, този въпрос не ме вълнува особено.
- Наскоро взе участие във Фестивала на Българската книга в Брюксел. Какви са разликите в срещите с публиката там, с българите, които живеят в чужбина и събитията за литература в България?
- Бях изключително приятно изненадан от публиката в Брюксел. Там има много жив интерес към българските автори и вълнение от срещите, каквото у нас се случва по-рядко.
Вероятно това се дължи на дистанцията от родната среда и по-рядката възможност за подобни събития.
Но не мога да не спомена ентусиазма на организаторите и усилията, които те влагат ежегодно в организирането на фестивала, привличането на значими автори и въобще приближаването на българската литература до публиката там.
Това са преди всичко Българската културна асоциация в Белгия и Българското посолство, но в частност особена заслуга за провеждането на фестивала имат г-жа Рада Ганкова и г-жа Таня Станева, без които нещата не биха се случили по този начин. Иначе публиката там не е само брюкселска, идват хора от цяла Белгия, а също от Нидерландия, Люксембург и други страни в близост.
- Казваш, че българската литература постепенно вече излиза от границите на националното в смисъл, че тя става по-универсална за света, представяйки светове, които са разбираеми и достъпни за читатели от различни националности. Труден процес ли е това и защо?
- Аз мисля, че това е преди всичко естествен и неизбежен процес. Вече има нови поколения български автори, които тепърва ще се радват на успех навън. Вземи например Рене Карабаш, Емине Садкъ, Йоанна Елми, за да спомена само някои от тях. И те не са единствените. Светът се променя, България също.
Тодор П. Тодоров, Елена Алексиева и Светлозар Желев (Снимка: Илко Вакарелов)
- Имаш ли наблюдения, доколкото имаш опит с "Хагабула", дали става по-възможно и по-лесно български книги да стигат до международен литературен пазар?
- Това е по-сложен процес, в който освен авторите участват агенти, издатели, преводачи. Често механизмът за достигане до големия международен пазар е бавен и пълен с препятствия, но принципно да - по-лесно е и вече се случва. Има и хора, които лично полагат много усилия, за да направят този процес възможен.
Светлозар Желев, директор на Националния център за книгата, е човек, чиято цялостна биография е свързана с подпомагането на българската литература и желанието тя да получи полагащото ѝ се внимание навън. Това е тежка работа, свързана с борби и пречки от всякакъв порядък, за съжаление често също държавни и институционални, много пъти неблагодарна работа, неразбрана, незабелязана.
Но заслугите и успехите му в тази посока са факт, който няма как да бъде подминат. Неслучайно аз го наричам "министър на книгата" и действително, ако някога на някое правителство му хрумне да учреди подобно министерство, това е човекът за поста.
Иначе Министерството на книгата функционира неформално, като невидима мрежа, и включва всички онези, които работят по някакъв начин за каузата, най-вече през лични познанства и частни усилия, по-често въпреки, отколкото с помощта на държавните политики.
От няколко години у нас съществува и първата литературна агенция "София", където Гергана Панчева прави всичко възможно български автори да стигат до международния пазар.
Източник: Издателство "Жанет 45"
- Романът ти "Хагабула" е определелян много като "феминистки", на пръв поглед исторически, но реално повече в стилистиката на магическия реализъм. Западната либерална култура днес преувеличава ли в еманципиращите си жените претенции? С други думи - живеем ли в справедлив за жените свят през спокойствието на географското ни разположение и идеология?
- Не, съвсем не. Естествено, има много други места по света, където положението на жените е далеч по-незавидно, но това не е оправдание.
Освен това Европа съвсем не е толкова хомогенна. У нас например вицове, обидни оценки и предразсъдъци за жените традиционно минават като нещо напълно нормално. Много жени изграждат отношението към себе си през подобен поглед. А това също е насилие.
За социалните и политическите измерения на този проблем дори няма да отварям дума.
И в лелеяната от нас Западна Европа положението все още е далеч от идеално. Лошото е, че често усилието за преодоляване на тези тенденции бързо преминава в диктат на една нова нормативност, до "прибиране" на жените в малцинството на Другите, което компрометира феминизма и го превръща в нещо съвсем различно. Но това е друга тема.
Снимка: European Union Prize for Literature
Трудно е, освен това, да говориш като мъж за тези неща, тъй като лесно може да бъдеш обвинен в т.нар. mansplaining. Но това е риск, който аз съм поел. Смятам, че има неща, за които е необходимо да се говори, независимо от пола. Противното би било лицемерно и фалшиво. Никой не може да ти отнеме правото да изговаряш истината.
Обвинението в mansplaining е принципно дискриминативно.
"Хагабула" разказва за това как историята на света е по същество мъжки проект и как онова, което наричаме "цивилизация", е изградено върху подчинението и изключването на жените. В много отношения културата ни, светът ни е резултат от насилие.
- "Хагабула" също така има утопичен финал, с което отпраща към нещо твърде актуално в днешни дни - мечтите по изгубената магия, по идеите за възможността за по-добър свят. Нуждаем ли се днес от повече утопии или както казва Енцо Траверсо, проекти за бъдеще?
- Да, живеем във време на глад за утопии, в привидно безалтернативен свят. От друга страна цялата Модерност е своеобразна фабрика за това, което аз наричам "митологии на бъдещето". Човекът е машина за утопии, той не може да живее без въображение за бъдеще, без разкази за нови, по-добри светове.
Този глад връща мнозина към трупа на миналото, към една социо-психична и символна некрофилия. Като няма бъдеще, ще се храниш от миналото.
Според Зигмунт Бауман несигурността, кризите и отсъствието на проекти за бъдеще, произвеждат т.нар. ретротопии - търсенето на убежище в едно въображаемо минало. Това обаче ни прави още по-слаби и уязвими - вместо мечта, бъдещето става опасност. "Хагабула" предлага и друга перспектива - когато катастрофата отваря възможност за утопия.
Снимка: European Union Prize for Literature
- Литературните ти проекти може да са за излизане на литературата от локалното, но за сметка на това, в политически контекст, обратно, изглежда хората искат да се върнат към националното, към някакъв суверенитет, "който ги пази и защитава". Кои са големите страхове на западното общество днес?
- Голяма част от т.нар. Западен свят се оказва захвърлена днес в небивала досега ситуация. В тази ситуация бъдещето е компрометирано, "наранено" е, то не предлага много надежда, а светът като цяло изглежда все по-безприютно място. Затова хората избират имунологични техники и стратегии, през които да оцеляват.
Някои се хващат за това, което им дава усещане за сигурност и идентичност - локалното, традиционното, родното. Онова, което е познато и устойчиво. В това има някаква терапевтика. Разбира се, хич не е трудно тези енергии да се капитализират политически.
От другата страна са глобалистите, които буквално живеят в друг свят, по-бърз и динамичен, свят с други форми и начини на живот. И тези два свята не могат да се срещнат, между тях има разлом и конфликт, който ще определя политическата психо-география на близкото, а вероятно и по-далечното бъдеще.
За съжаление, западното общество сякаш вече се страхува от онова, което някога е бленувало и което исторически го е изграждало.
Свободата на словото и правото на другия станаха нещо съмнително, нароиха се нови цензори, налагат се забрани, изключвания, черни списъци.
Либералният свят забрави какво значи свобода и инклузивност. Живеем в епоха, в която мислещият човек е застрашен вид.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}