СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Елена Димитрова: Независимата сцена още седи в някаква глуха линия и в изключително неравностойна битка
"Иска да виждам по-сложни неща от сюжета на драматургията, по-разнообразен театрален език, други средства, повече свобода и радикалност, повече провокация към мисленето за театър, силна авторска позиция, повече смелост на изразяване", казва актрисата
Автор: / 1640 Прочита 4 Коментара
Елена Димитрова в представлението "Сцени на разсъмване".
Източник: Emergency Theater
Елена Димитрова е актриса на свободна практика. През годините участва в множество независими театрални проекти и в представления от репертоара на Театрална работилница "Сфумато".
Интересите ѝ са в полето на авторския театър, "дивайзинг" практики, документален театър, физически пърформанс и създаване на авторска драматургия за театър. Част е от артистичните трупи Emergency Theater и "Паник Бутон Театър".
Актрисата Елена Димитрова: Интересува ме маската, с която се представяме и неврозите, скрити зад нея
Съосновател е, заедно със сценографката Ралица Тонева, на сдружение "Форс Минор" - организация за съвременно изкуства и култура. В момента е асистент по актьорско майсторство на доц. Антон Угринов в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Има няколко номинации за престижни театрални награди в България, а през 2021 г. получава награда за най-добра женска роля в авторския ѝ спектакъл "Как е", вдъхновен от Самюъл Бекет. Участва в късометражни филми, както и в пълнометражния филм "Кораб в стая", който бе селектиран за програмата на Tokyo International Film Фестивал 2017.
Елена Димитрова по време на репетициите на спектакъла "Детска история"
Снимка: Иван Дончев
По нейна идея са създадени и представленията "Детска история" от Петер Хандке, "Сеч. Една възбуда" от Томас Бернхард.
Елена Димитрова избягва да говори за себе си като режисьор, макар работата ѝ по представления да е именно режисьорска. В "Сеч. Една възбуда" и "Детска история" тя работи съвместно с Явор Костов-Йондин, който играе и в двата спектакъла, със сценографката Ралица Тонева, композитора Любомир Брашненков и кинорежисьорката Клара Стоянова.
През март беше последното представление на "Сеч. Една възбуда" в София, което получи голямо внимание от критиката и публиката. На 6 април и 8 май от 19:00 ч. в РЦСИ "Топлоцентрала" ще се играе "Детска история". В новелата на Петер Хандке се разказва за десет години от живота на един мъж след раждането на неговото дете.
Той отглежда сам своята дъщеря след раздялата с нейната майка. "Детска история" обаче е и история за самотата и отчуждението, за кризата на разпадането на семейството, за трудността да се впишеш, за ранимостта, за справянето.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Представлението е опит за театрален дневник, в търсене на метафизика на тривиалното, когато едно дете се появява в живота на един възрастен.
Актрисата Елена Димитрова за авторските спектакли, съвременните форми, вкусовете и вътрешното пространство:
Елена Димитрова
Снимка: Яна Лозева
- Преди дни бе последното изиграване на спектакъла "Сеч. Една възбуда" по романа Томас Бернхард. То бе едно от първи представления в РЦСИ "Топлоцентрала", освен това постави и началото на творчески екип, с който създадохте и второ представление - "Детска история". На дискусията след "Сеч. Една възбуда" стана дума за това какъв е животът на независимите спектакли и се очертаха две основни линии, които бих обобщила като: тази на реалността и тази на намеренията и необходимостта. Как ти би определила българската независима сцена днес през тези два ракурса? Каква е реалността за нея и в дисонанс ли е тя със стремежа на артистите?
- Бих започнала с това, че независимата сцена се нарича така не заради друго, а заради свободния избор на артистите да се занимават с дадена тема или автор, да изследват специфичен театрален език, да проследят възможно най-плътно собствената си идея, без да бъдат ограничавани от институционална намеса или да бъдат задължавани да произведат успешен комерсиален продукт.
За съжаление, независимата сцена все още седи в някаква глуха линия и в изключително неравностойна битка спрямо традиционната посещаемост на институционалните театри.
И тук идва за мен основният дисонанс - един независим артист произвежда постоянно продукция, която е плод на няколкомесечен труд, много често отива все по-нататък в творческия си път, следва определена естетика, а публиката, до която достига е твърде ограничена.
Съответно в по-голям план, по-широката публика би могло да се каже, че изостава в срещата си с доста ценни съвременни произведения, просто защото тези неща или не попадат в полезрението ѝ като заслужаващи внимание или са толкова далеч от обичайната представа за театър и сценично изкуство, че вероятно дори не биват разпознати като такива.
В същото време артистите напредват все по-нататък в търсенията си и се получава един особен дисбаланс - те като че ли се развиват сами за себе си и за ограничен брой установена публика, а за широката публика са абсолютно невидими. И сякаш срещата става все по-трудна.
За мен е голяма тема как публиката се ориентира в своя избор на театралния небосклон, от какво бива привлечена - автор, екип, пространство, желание за забавление, съвет от познат... От какво има нужда независимата сцена като подкрепа за видимост е проблем, който не се решава с години.
Пространство като "Топлоцентрала", например, все още не е така масово посетено като традиционните театри, независимо, че се води в централната част на София.
От друга страна, може би това е проверката за нуждите на публиката - засега тази, която идва на представленията в "Топлоцентрала" бих могла да нарека "търсеща" публика, "взискателна" публика, публика, която иска да се среща с качествени съвременни произведения и не идва на случаен принцип. Понякога си казвам, че това не е никак лошо.
От друга страна - представленията са обречени на лимитиран живот, защото именно тази публика в един момент приключва. И да, наистина между намеренията, количеството работа, вложените идеи и труд, реалността на случване и време за живот на дадено независимо представление (колкото и да заслужава внимание) има огромен дисонанс и много често се появява чувство за изтощение. Някакъв сизифовски труд.
В последните години ми се наложи да се разделям постоянно с представления, над които сме работили два-три месеца и започнах да свиквам, което не е добре. Слагам им хаштаг #insearchofthelostperformances. А това са живи и стойностни съвременни представления, създадени от чудесни екипи, биха могли спокойно да са част от някой репертоар.
Дали постоянното произвеждане на независими представления остава някаква следа в театралния контекст, също е много важен въпрос, дали има значение за културата на паметта, има ли някаква последователност или просто се появяват и изчезват безследно?
- Кои са най-големите предизвикателства в момента за артистите, които работят на свободна практика?
- Най-голямото предизвикателство, освен материалната нестабилност, е да продължиш да реализираш идеите си след поредното изчезване на поредното представление.
Да оцеляваш в контекст, който не е благоприятен за различен театрален език, да не говорим за по-радикални неща.
Проблемът с видимостта и разпознаването на качество и ценност е сериозен. Изглежда няма значение, че дадено представление има няколко награди, че е имало броени срещи с публиката, че много си заслужава да се види, че е едно от много добрите съвременни представления или че някои неща нямат аналог...
То просто тихо и кротко си отива и се продължава към следващото. Прави ми впечатление, че непрекъснато изключително ценни спектакли изчезват бързо, някои не достигат и до 10% от възможната си публика.
Интересно ми е докога ще продължава този странен дисбаланс - остарели и компромисни естетики са равни на устойчивост с години, а съвременните форми са равни на задължителна неустойчивост и сива зона.
Струва ми се, че за тези неща трябва да се говори, да се пише, да се дискутират. Години наред завземане на пространството от лош вкус и посредственост води до сериозна липса на критерии за качество.
Защо с години не може да се създаде траен интерес към авторски спектакли, постдраматичен театър, съвременни форми, танц и пърформанс? Струва ми се, че дори на "гилдийно" ниво има изначално игнориране, отхвърляне и видимо поддържане на традиционните представи.
Другото е, че всеки, който се занимава с независим театър знае, че освен артист е и мениджър, и организатор, и разпространител, и счетоводител, и реквизитор, понякога и чистач. И това коства много, много усилия и енергия, встрани от творческата. В никакъв случай не искам да прозвучи като оплакване - това е реалността и цената да си свободен в артистичните си избори.
Явор Костов-Йондин в спектакъла "Сеч. Една възбуда".
Снимка: Иван Дончев
- Въпросът, който често получавате е - какво ви провокира след "Сеч. Една възбуда", да създадете втори моноспектакъл, отново по австрийски автор? Бих допълнила тук - има ли някаква не задължително видима връзка между "Сеч. Една възбуда" и "Детска история"?
- Двата текста са радикално различни, както и представленията, но близки като отношение на авторите към средата, генералното им несъгласие, най-общо казано, с някакъв подчиняващ контекст и смелостта да изричат неудобни истини.
Смелост, отвъд отчаянието, бих казала.
Може би това ме привлича и в двата текста - някаква подривност и непоносимост към всичко, което изглежда, а всъщност не е. "Сеч. Една възбуда" е доста по-експресивно представление, доста по-театрално, благодарение и на самия текст, а "Детска история" е особен поток, вътрешен и на пръв поглед неекспресивен, но дълбок.
- В избора на двата текста има отчетлива прилика и това, че те не са текстове за сцена, а са литературни текстове. Това е силно усложняващо обстоятелство. Как избираш текстовете, с които би искала да работиш, какво е важно и водещо?
- Напоследък усещам, че много повече се хващам за прозата като материал за представления.
Може би и трудно попадам на съвременен драматургичен текст, който да ме грабне от раз. Не търся текстовете с цел да бъдат актуални или световно поставяни, да бъдат на гребена на вълната в момента, изобщо в последно време изпитвам някакъв отказ от тези рецепти за сигурност на драматургията.
Но и не изключвам следващото нещо, с което бих се захванала, да е драматургия. Мисля, че просто ме занимава нещо, някаква тема, и започвам да търся проявлението ѝ в текст.
В последно време това е проза, която много силно ме вълнува: "Как е" по текст на Самюъл Бекет, "Сеч. Една възбуда" от Томас Бернхард, "Детска история" от Петер Хандке. С Василена Радева работихме преди няколко години по една книга, базирана на документални истории на Петя Накова ("Годината на осемте химии") и тогава страшно много други текстове привнесохме, асоциирахме, ползвахме фрагменти.
И това ми беше много интересно. Интересува ме и самата тъкан на текста, енергията, която произвежда.
Явор Костов-Йондин в спектакъла "Детска история".
Снимка: Иван Дончев
- Как работите (като процес) с тези текстове, за да се превърнат те в сценично действие?
- Наистина е доста трудно да направиш литературен текст като театър, давам си сметка, че е сериозно предизвикателство.
С "Как е" направих нещо като авторска версия на драматургия, използвайки фрагменти от текста.
В "Сеч. Една възбуда" ни беше важно максимално да запазим авторовия поток, музикалността на текста, структурата на тези специфично дълги, изпълнени с детайли изречения на Бернхард, опитвахме се максимално да запазим формата.
И много трудно се лишавахме от пластове, но беше неизбежно - от над 200 страници книга, се получиха плътни 30 страници. И това вероятно е голямо изпитание за все по-нетърпеливото око и ухо на зрителите. Струва ми се, че има нужда да си причиняваме тези изпитания - прекалено лесни и смлени се стараят да бъдат много неща и това за мен е проблем.
С "Детска история" се оказа много трудно - там няма плавен поток, няма сюжет или ясна линия, има особена насечена хронология, разказ на героя в трето лице...
Беше наистина трудно и продължава да е - има много ценни фрагменти, от които трябваше да се откажем, просто защото е сложно да се намери точното им място. В началото мислех, че ще използваме текста като база, но се оказа, че останахме с него - разбира се, силно съкратен. Като цяло процесът обикновено е свързан с идея, която имам, около която да се завърти цялото и пробваме доколко може да издържи.
Мисля за пределната точка, в която биха се случили тези текстове, някаква особен точка, над-реалност, не гледам на тях ситуационно или като на опит за споделяне, интересува ме доколко някакво вътрешно пространство може да се разкрие - като да чуваш мислите си на глас, особена форма на изповед. И винаги се питам кой е адресата, къде отиват тези думи в пространството.
Гледам на тези неща като опити, в които съзнавам, че няма никаква театрална сигурност, може би и това ми е интересно.
Явор Костов-Йондин в спектакъла "Детска история".
Снимка: Иван Дончев
- Какво ти предстои? Ще участваш ли в него или предпочиташ в момента повече в ролята на режисьор?
- Бих искала да поработя като актриса, да бъдеш от другата страна е ужасно трудно, давам си сметка. В момента съм в период на търсене, имам някакви идеи, още не знам със сигурност как ще се реализират.
Обичам да работя с Юлиана Сайска и екипа на Emergency Theater, както и с Василена Радева, надявам се нещо ново да направим заедно.
- Видимо и като актриса, и като режисьорка на теб не ти се занимава с "лесен театър", ако мога да си позволя да го нарека така. Какво (и защо) би искала да се случва повече в българския театър или какво би искала повече да вижда българската публика?
- Мисля, че ми се иска да виждам по-сложни неща от сюжета на драматургията, по-разнообразен театрален език, други средства, повече свобода и радикалност, повече провокация към мисленето за театър, силна авторска позиция, повече смелост на изразяване.
Засега тези примери са изключително малко и бих казала, че ги откривам повече в сферата на съвременния танц и пърформанс, отколкото в театъра. Но и се чудя има ли шанс за такъв тип неща в нашия контекст, ще бъдат ли разбрани, ще бъдат ли разпознати като жест? Като че ли засега радикалните експерименти остават само за доказани световни артисти.
Интервю на Демна ДИМИТРОВА
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}