ИЗКУСТВОТО НА ФОТОГРАФИЯТА
Фотографът Валерий Пощаров: В проекта "Баща и син" накрая винаги я има ръката, за която да се хванеш
"Днес фотографията е една нова писменост - всеки може да пише, всеки може да снима... Но кое всъщност е онова, което прави писателя - писател и фотографа - фотограф?"
Автор: / 1234 Прочита 0 Коментара
Снимка от проекта на Валерий Пощаров "Баща и син", който спечели наградата на "Сони" за портретна фотография.
Снимка: Валерий Пощаров
Валерий Пощаров е роден в Добрич през 1986 г. Учи в Национално училища по изкуства във Варна и пластични изкуства в Сорбоната, Париж. Неговата фотокнига "Последният човек на Родопите" е част от колекциите на музейни библиотеки като MoMA в Ню Йорк, MEP Париж и Музея на фотографията в Берлин.
Проектът "Баща и син" получава международно признание, спечелвайки 6 международни награди, сред които Sony World Photography Professional Awards, LensCulture Portrait Awards и Cortona On The Move Award.
Изложбата е била част от програмата на Международни фотографски срещи в Пловдив през 2024, с артистичен директор доц. д-р Никола Лаутлиев.
Валерий Пощаров разказва, че обхващайки разнообразни култури и достигайки кътчета на 11 държави, "Баща и син" подчертава уникалността на идентичността, оформена от семейството, религията, обичаите и половите норми. Той посочва, че в тези взаимодействия виждаме индивидуални идентичности, възникващи в рамките на споделени семейни разкази, илюстрирайки колко дълбоко лични и културно повлияни от традицията са нашите житейски пътища.
"Оставяйки разказите зад тези портрети отворени за тълкуване, аз приканвам зрителите да добавят свои собствени слоеве от значение, правейки всички нас съпричастни към тази развиваща се история на човечеството", казва фотографът.
Представяме ви Валерий Пощаров пред Impressio:
Валерий Пощаров
Снимка: Флориан Демирев
- Като за начало, ще Ви върна малко назад във времето - кое беше основното преди фотографията?
- Ако трябва да се върна наистина в самия зародиш на нещата - основното беше наблюдението. Мисля, че то винаги е било част от мен и е свързано с желанието ми да изградя връзка със света.
Не съм търсел никога просто някакво самоцелно желание директно да изразя нещо, което трябва да бъде казано.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
За мен това е като пластелин, с който искам да усетя формата на света. И имам нужда от тази техника - в случая фотографията - която да ми позволи да стигна до него.
Снимка от проекта на Валерий Пощаров "Баща и син" - Анцио, Италия, 2024 г.
Снимка: Валерий Пощаров
- Още през 2006 г., по време на следването си в Сорбоната, правите фотографски проект в Париж. В този период Българският културен център Ви номинира за наградата Картие-Бресон. Разкажете малко повече за онези години.
- Да, още не бях завършил. Тогава бях взел решение да се възползвам по малко по-неконвенционален начин от времето си там и не ходех на всички лекции, а използвах времето по-скоро за посещение на галерии и музеи, културни събития, за да съм потопен постоянно в живота навсякъде около себе си.
Тогава проектите ми бяха свързани много с френската хуманистична фотография - няма как да скрия влиянието, което френската култура оказа у мен.
Специфичното е, че всъщност се счита, че хуманизмът във фотографията приключва някъде към края на 60-те години, а аз исках да покажа, че този свят продължава, че вярата ми в човека все още е основателна. Наричаха ме "пасеист" - човек от миналото.
Бях по-скоро археолог, отколкото реалист. Тогава бях приятел с Никола Манев и той откри тази моя изложба в Париж. С него имахме много красива приятелска и артистична връзка. И двамата бяхме някак... Монаси. Той, разбира се, беше много известна личност в България, но във Франция се затваряше за света, за да може да твори.
Това беше неговият много фокусиран творчески период. Обичаше да казва, че не може да гледа сериозно на хората, защото всички идваме от едно и също семе.
Винаги съм се вдъхновявал от хора, постигнали много в изкуството и живота, но успели да съхранят една много жива връзка... Така сме устроени - с опита започваме да изграждаме някакви конструкции за света, в които вярваме.
Често те, ако ни помагат за едно, едновременно със сигурност и ни пречат за това да имаме нови очи. И мисля, че по някакъв начин фотографията е една възможност да бъдем винаги прохождащи в живота.
- Снимате от тийнейджърските си години. Тогава кое Ви беше най-интересно и вълнуващо като обект, като сюжет?
- И тогава - хората.
При мен нещата тръгнаха от една среща с една фотография. Баба ми имаше една стара картонена кутия от бонбони от царско време и там намерих една фотография на жена, която много ме впечатли като излъчване. Питах баба си коя е, а тя не знаеше. На гърба на снимката пишеше:
"Дарявам лика си, защото времето минава, а човек се забравя". И наистина - никой не можеше да каже коя всъщност е тази жена и каква е нейната история. Сякаш това беше една среща не просто с изкуството на фотографията, но и със смъртта, с този красиво-наивен човешки трепет.
Мисля, че това е и една от причините, поради които винаги съм се интересувал от мястото на човека в света. А сюжетът е нещо много по-голямо от човека. Така че дори да правя портрети, те рядко носят условността на една портретна характеристика - това не ми е достатъчно, именно защото познавам много добре нашата преходност.
- Защо именно тази връзка - родител-дете - изследвате в своя проект "Баща и син"?
- Причините са много. Първо, самият аз имам двама сина и връзката с тях е нещо, което мога да осмисля.
Второ, съответно моята роля на син. Отделно - мисля, че много мъже имат проблем с това да изразяват емоционалността си открито. Това е социален проблем, който има своето отражение на много нива - не само в отношенията между мъжете, но и в тези между тях и децата им, и жените до тях...
Друга причина са стереотипите, което пък е свързано и с хомофобията. Едва ли не - ако се държим за ръка, значи не сме мъже. Това са малка част от проблемите, но те са само на повърхността.
Колкото повече работех по този проект, толкова повече откривах и много по-фундаментални причини да продължавам. Една от тях беше връзката между поколенията. Всички виждаме каква огромна пропаст има там.
Чрез проекта изследвам по какъв начин и до каква степен културата се предава и къде се получават точките на конфликт, които пресичат цяла една традиция.
Друго, което е много важно за мен, е културната идентичност, защото личността като явление е свързана с много любопитни фактори - среда, образование, семейство. Темите са много и разнообразни, и произлизат от нещо, което на пръв поглед е доста лимитиращо като обхват.
- Имаше ли я тази неловкост между бащи и синове навсякъде из различните държави, в които е сниман този проект? Например в Италия, където знаем (или поне има такъв стереотип), че хората са много сърдечни и топли. Отделно, виждаме как на някои фотографии бащата си дърпа ръката; споделяте, че е имало и откази. Как си обяснявате това - баща да откаже да хване сина си за ръка или пък обратното?
- Не съм сигурен дали "сърдечни" е най-точната дума за италианците - те със сигурност са по-тактилни.
В Италия, за разлика от други страни, нямах нито един отказ. Там наистина има една много красива приемственост между бащи и синове и традиции, продължени с векове.
Но не мога да кажа, че ние българите сме най-консервативни и дръпнати - напротив. Беше най-трудно в държави, където наскоро е имало конфликти, например Грузия, където все още 20% от територията е окупирана от Русия и има около 350 000 души, които живеят във временни лагери като бежанци, въпреки че са грузинци.
Много е трудно в такива държави, защото там старото поколение е израснало в Съветския съюз в едни ценности, в които то самото вече дори не вярва. Този сблъсък с реалността прави невъзможно ти да предадеш една ценностна система нататък. Иначе, ако трябва да се направи статистика, много по-често синът е този, който отказва да хване баща си за ръка. Но, слава Богу, тези случаи бяха редки.
Но се получава любопитен пример за една много характерна естествена реакция от социалната психология. Когато аз съм там и очаквам от тях да се хванат за ръка, превръщам това в нормално. Дори те предварително да имат някакви ограничения, аз пресъздавам един друг морал и очаквания и се явявам фасилитатор поне за малка част от времето.
Случвало се е да ми пишат хора, години след като съм ги снимал, вече загубили бащите си, с желанието да ми разкажат някоя лична история, която им е помогнала да открият път един към друг.
За мен, обаче, по-големият ефект, който този проект има, не е толкова върху самите участници в него, колкото върху обществото като цяло. Защото той създава тези очаквания и желание у много хора да потърсят връзката, ако не с родителите си, то поне със собственото си минало.
- До каква степен Ви повлияха отказите, които сте получили по време на осъществяването на този проект?
- Аз не се отказвам лесно. За мен отказът е нормалното състояние. Това е сигурното нещо в живота. Ако искаме да постигнем нещо, каквото и да е, то е свързано с усилия от наша страна.
Мисля, че това е нагласата на оптимиста, защото ти дава възможност да вярваш, че нещата зависят единствено от теб.
- Може да кажем, че освен самите хора, и пространството, природата, заобикалящата среда също са герои във Вашите фотографии. До каква степен тези елементи бяха решаващи или основни при създаването на тези произведения?
- Средата е също толкова важна, колкото са и хората. Това са портрети, а те трябва да носят личността.
Представата за нея можем да нарисуваме чрез много различни неща, включително тази социално-културна предпоставка, свързана със средата.
- В друго свое интервю казвате, че безусловната любов на майката към детето е по-скоро даденост, докато тази на бащата трябва да бъде спечелена. Вашата трябваше ли да бъде спечелена от синовете Ви?
- Мисля, че те тепърва трябва да се доказват като личности най-вече пред себе си. Разбира се, имам някои очаквания, но те не са свързани с някакви мои представи, а по-скоро с тяхното естествено развитие, в каквато посока те решат.
Тези мои очаквания не са, за да повярвам аз в тях, а за да повярва светът в тях.
- Част от серията "Баща и син" е фотографията на Вашия баща и дядо. А защо не видяхме и снимки на баща Ви с Вас или пък на Вас със синовете Ви?
- Имам такива снимки, правил съм. Не са част от проекта, защото някак не можех да бъда едновременно пред и зад камерата.
За мен композицията и моментът, в който натискам спусъка, са решаващи.
Когато снимам, заставам по един много смешен начин, защото не снимам от статив, а от ръка, но понеже съм доста висок, за да мога да съм под нивото на очите на повечето хора, трябва да клекна.
Цялата динамика е любопитна, защото изчислявам точното разстояние между мен и хората. Понякога един сантиметър наляво, например, променя изцяло нещата, които хората имат зад главите си в този момент.
Имам контрол над всеки един детайл единствено чрез движението. Поради всички тези причини не бих могъл да заснема себе си адекватно.
- Защо винаги снимате по двама човека - баща и неговия син? А ако въпросният баща има двама, трима сина?
- Снимал съм баща с петима сина - това ми е рекордът засега. Но дори всеки син да беше хванал по една ръка и крак, пак нямаше да се получи.
Избягвам да снимам баща дори само с двама сина, защото връзката с всеки син е различна. В този случай зрителят би имал естествената нагласа да започне да сравнява кой повече прилича на баща си, кой е по-близък с него, т.е. темата вече се превръща в нещо съвсем друго, а не е такава целта.
Затова винаги ги снимам поотделно, много често и на различни локации или поне променям композицията.
- Казвате, че според Вас при прегръдката винаги има доминиране от едната страна, докато при хващането за ръка има равнопоставеност. Дали наистина това е така? И при хващането за ръка винаги единият хваща, а другият е хванат, даже понякога дръпнат, някак подчинен.
- При хващането за ръка го има равното начало и възможността всеки да изрази любовта си по един и същи начин. Докато при прегръдката, понякога само защото синът е, например, по-едър от баща си, няма да се види тяхната реакция, т.е. няма да можем ние да разберем нищо за тях. Има и нещо друго.
Това, което аз правя като естетика, често се асоциира с "deadpan" фотографията - т.е. хората не се усмихват, сериозни са. Това е съвсем целенасочено, защото вярвам, че по този начин хората могат да погледнат навътре към себе си, а не само да гледат към камерата и да позират, представяйки си как ще изглеждат.
Тази естетичност на хващането за ръка носи у себе си точно тези елементи, свързани с възможността ние като зрители, единствено наблюдавайки, да изградим целия липсващ свят.
- По какво работите в момента?
- Това, което спечелих като награди от проекта "Баща и син", вложих в изграждането на една технология - онлайн енциклопедия за изкуството на фотографията. По това работя в момента ден и нощ, тъй като екипът е от цял свят.
- Наскоро ми попадна един цитат от Сюзан Зонтаг, тя пише: "Фотографията е единственото изкуство, в което професионалната подготовка и дългогодишният опит не гарантират предимство пред необучените и неопитните, като причините са от различно естество, например огромната роля на случайността и късмета при самото снимане, както и афинитетът към спонтанното, грубото, несъвършеното." Как бихте коментирали тези думи?
- Това би могло да бъде сериозна причина за автори, които работят в такава естетика. Много съм наблюдавал развитието на съвременната фотография в подобен контекст.
Днес фотографията е една нова писменост - всеки може да пише, всеки може да снима... Но кое всъщност е онова, което прави писателя - писател и фотографа - фотограф?
Райна Власковска е носител на Националната награда за фотографско изкуство "Анастас Карастоянов"
За мен едно от нещата с най-голямо значение е естетиката. Има цели течения във фотографията, които се основават на случайността и които могат да бъдат направени едва ли не от всеки, макар да не е лесно. Но е по-достъпно. Това е и една от причините да избера да правя неща, които са трудни.
Живеем във време с ограничен към нещата фокус. Ако преди 50-100 години е било ефектно да заснемеш нещо рядко като сцена, то днес всеки с телефон може да го направи. В тази връзка, нещо, което съм взел като решение, е да използвам средствата на диалектиката във фотографията.
Когато снимам и изграждам образа, правя обръщение. Затова хората, които снимам, обикновено са адресирани към зрителя, изправени са пред него с намерение - тяхното, но и моето. Важно е и съвършенството на момента, средата, която е обърната към зрителя.
Опитвам се да изолирам целенасочено едно по едно "случайните" неща. Това е техника, която съм развил във времето, откъсвайки се от онова, което преди съм правил. Преди съм снимал точно по този начин, "случайна" стрийт фотография, типична за 50-те години.
Но винаги съм считал, че изкуството, макар да не бива да скрива болката, трябва да извисява човешкия дух и това е неговата крайна цел.
Може да се открие голяма емоционална дълбочина в човешката трагедия, но не трябва да оставаме публиката в калта, а да ѝ подадем ръка, признавайки трагедията.
Както е в проекта "Баща и син" - не скриваме трудностите, които понякога бащите и синовете имат. Но накрая винаги я има ръката, за която да се хванеш.
Интервю на Андреа-Филипа Зидарова
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Finterview%2Ffotografat-valeriy-poshtarov-v-proekta-bashta-i-sin-nakraya-vinagi-ya-ima-rakata-za-koyato-da-se-hvanesh&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2025%2F04%2F13%2F2866841%2F768x432.jpg%3F_%3D1744535039&description=Фотографът Валерий Пощаров: В проекта "Баща и син" накрая винаги я има ръката, за която да се хванеш', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}