Майк Дауни е ирландско-британски филмов продуцент, писател, публицист и университетски преподавател.

Председател е на Европейската филмова академия. Удостоен е с отличието офицер на Ордена на Британската империя. През 2022 г. университетът "Уорик" му присъжда почетното звание доктор хонорис кауза за значителен принос към световното кино.

Преди седмици той представи в София дебютния си роман "Златото на Истрия". Майк Дауни е съссценарист и на филма "Възходът и падението на другаря Зило" заедно с албанския режисьор Фатмир Кочи, който също бе представен в София в рамките на кино-литературния фестивал Синелибри.

Той е и продуцент на номинирания в четири категории за наградите на Европейската филмова академия филм на Агнешка Холанд "Зелена граница", който бе остро атакуван от правителството в Полша, но в същото време счупи полския боксофис в продължение на няколко седмици. Наградите на Европейската филмова академия, чийто председател е той, ще бъдат връчени на 9 декември в Берлин.

Снимка: Тихомира Крумова

С Майк Дауни разговаряме за търсенето на съкровища, пътуването към себе си в писането на истории, работата му сред югославския авангард през 80-те и връзките между комунизма и капитализма, както и съвременните възможности за колективни движения.

- Говорите сръбски и разбирате добре славянските езици, включително и български. Как научихте сръбски?
- Работил съм в театъра в бивша Югославия. Работил съм в Народния театър на Белград, тогава бях театрален режисьор.

- Югославия през 80-те е страхотно място, в което се е развивал аванградът, предполагам ви е било изключително интересно?
- Театърът беше жив, комунизмът насърчаваше интелектуалните ширини и авангарда и така нататък. Всеки случай не всичко беше лошо.

"Златото на Истрия" е дебютният роман на Майк Дауни, издаден от издателство "Колибри" (Източник: "Колибри")

Купи книгата- Романът ви "Златото на Истрия" излезе на български и в него представяте част от тези земи, на бивша Югославия. Черпите ли от този опит, свързан с живота ви там?
- Когато човек пише роман, всяко нещо от неговия опит е включено в него. За първи път отидох в Югославия през 1979 г. като млад студент и това място ме плени по много интересен начин, също така и като млад социалист, какъвто бях тогава. Времето минаваше и аз някак все бях там, винаги всичко приключваше там. След войната се върнах отново в Истрия и си купих къща.

Това е много интересно място наистина, защото се намира на кръстопът - лингвистичен кръстопът между италианския и сърбо-хърватския език, между славянската и латинската култура. Това е място, където е свършвала Османската империя и е започвала Западната. Истрия е прозорец към морето за Хабсбургската империя.

Също така това е място на кръстопът между фашизма и комунизма. Венецианската република пък никога не би могла да бъде толкова велика без истрийските дъбове. Ето защо културно погледнато, това място е изключително любопитно, a пък и то е част от живота ми, защото съм живял там дълго време. Много рядко наистина вече се връщам в Ирландия или Великобритания.

Снимка: Тихомира Крумова

- Времето, в което сте живял в Югославия е изключително интересно и плодотворно откъм културно и интелектуално съдържание. Разкажете ми повече как цензурата и притискането от властта повлияват на изкуството и артиста? Едно от най-ценните неща, върху които още често мисля, са думите на Иржи Менцел, които ми каза в едно интервю в София като гост на същия фестивал Синелибри. Според него цензурата имала вдъхновяващ ефект върху артистите, защото е способна да извади наяве чистите им идеи, да ги предизвиква към повече. Вие какво мислите?
- Когато едно тоталитарно общество постави цензура върху артистите, то те имат възможност да работят в полета на нови нива - да използват метафори, да казват неща, които не ги казват директно, можеш да създаваш смисъл и значителни произведения на изкуството без да казваш директно онова, което е очевидно.

Ако например погледнем към полското кино, в сталинисткия период то е имало Вайда и много други велики, които са правели филми.

А след комунизма, полското кино не произведе нищо интересно - точно, когато имаха цялата свобода да кажат това, което искат. Опитваха се да имитират западните екшън филми, но това не беше успешно.

Иржи е прав. Понякога цензурата е страхотна дисциплина за артиста.

- Откъде се появи страстта ви към историята? И към храната - в книгата ви това си личи особено!
- Ако трябва да бъда честен, преди да започна да пиша романа "Златото на Истрия", нямах идея, че имам някаква страст към историята. Но си мисля, че винаги е била вътре в мен. Никога не съм си и помислял, че историята ме интересува по специален начин.

Но по някакво стечение на обстоятелствата - съм. Нека го нарека едно прекрасно откритие за самия мен. Това влечение ме кара да мисля за много неща. Всички неща, които пиша съдържат различни исторически периоди.

Подготвям трилогия за Истрия: "Черната Истрия" ще излезе до края на годината, а "Синята Истрия" ще излезе следващата година. Това е една трилогия, която обединява в себе си нещо универсално.

За мен "Златото на Истрия" е въведение в културата, живота, храната, трюфелите, виното на тези земи.

Що се отнася до храната, мисля че тя е една от най-висшите форми на човешката култура. А може би още по-високото ниво на човешката култура е виното. Невероятни са нещата, които ни дефинират като човешки същества и се надявам да допринеса с това какво Истрия е дала в тази посока.

Снимка: Тихомира Крумова

- В една ваша статия казвате, че повечето писатели се обръщат към писането на по-късна възраст. Също така казвате, че писането е като "пътуване към себе си". Писането е много по-индивидуално от правенето на филми, което е колективен труд. Какво ви дава?
- През целия си живот съм създавал истории. Първата си пиеса написах, когато бях на 14. На 18 се срещнах и работих с Жан Жьоне по превода на пиесата Deathwatch. А на 19 вече бях написал собствена професионална пиеса, която беше с премиера в Лондон на престижен фестивал. Тогава имах успехи като млад драматург.

После работих като режисьор в театъра, а след това станах и филмов режисьор и през последните 20 години съм направил около сто филма.

Отдавна съм въвлечен в писането на истории и то по много интензивен начин.

Разликата между литературата и правенето на театрални пиеси и кино е в това, че там работиш в колектив. Това са множество колаборации, които създават едно произведение, т.нар. Gesamtkunstwerk. Когато станах писател, вече не бях част от армия, а самотен ловец в гората, който търси. Който сам е отговорен за това, което прави: не може да обвиниш режисьора, продуцента, актьорите.

Тук си изправен пред себе си и белия лист. И ми харесва.

Снимка: Тихомира Крумова

- Тъй като сте в кино индустрията от много време насам, когато пишете, все пак мислите ли в образи?
- Това е част от цялото нещо. Понякога го правя, да.

Имам много праволинеен процес на работа и винаги знам накъде отивам, когато пиша. Преди да напиша самия роман, пиша нещо като сценарий. Пиша си подробно какво се случва, включвам някакви диалози, сцени, накрая вече имам документ от 100 страници, което е някакъв вид суров сценарий за мен самия.

Писането на сценарий е много неточно от гледна точка на процеса, защото е много малка част от него. Нищо, че всички си мислят, че е основна част. Първо: за кого пишеш сценария? За публиката? За финансиращия филма? За режисьора? За продуцента? Всички те вероятно очакват нещо различно.

- В България представихте филма "Възходът и падението на другаря Зило" на албанския режисьор Фатмир Кочи. С него двамата сте и съсценаристи на филма. Филмът е адаптация на един от най-значимите албански романи на Дритеро Аголи, който коментира темата за бюрокрацията, тираничния режим през 70-те години в Албания по времето на Енвер Ходжа. Вас кое ви впечатли в този роман?
- Фатмир ми беше казал за този роман преди много време, но аз го бях забравил.

После по едно време отново заговорихме за него и измислихме идеята за филма, решихме, че е актуална история. Не мисля, че това е само албанска история, това е посткомунистическа история, но и посткапиталистическа такава, защото и двете доминантни идеологии, комунизма и капитализма, създават хора като главния герой.

Във филма се виждат ясно хората, които са интегрирани в системата и тези, които не са.

Има и такива, които биха направили всичко, за да постигнат дадена позиция и да се изкачват по стълбицата на властта.

Същото е и в капитализма. Много често хората ще изберат послушния, а не талантливия, който е в същото време може да не е удобен. Това именно държи баланса и в двете идеологии.

Снимка: Тихомира Крумова

- Донякъде историите от комунизма в киното се показват в черно-бели цветове, никога няма нюанси и сякаш винаги трябва да приемем, че комунизмът е бил по-лош от капитализма.
- Като се сетя как е в Хърватия... Комунизмът е тема, която дори не бива да започваш да дискутираш с някой. Винаги е лошо. Особено според сегашното им правителство. Но наистина не знам защо са толкова изплашени да кажат и една хубава дума за комунизма.

Клептокрацията, която доминира в посткомунистическия капиталистически свят днес вероятно не позволява.

Често казвам на хърватите: "Хора, ако комунистите са откраднали всичко, от какво се страхувате все още? Има ли още нещо, което може да бъде откраднато?"

Да, беше катастрофа, но пък имало и нещо добро, повече хора са имали работа за разлика от сега, повече хора са имали дом, за разлика от сега, повече хора да имали обществено здравеопазване, за разлика от днес, образование и т.н.

Чесно казано, ако трябва да бъда искрен, предпочитам 10% номенклатура и 90% население, което може да живее с основни базови нужди, които изброих по-горе, отколкото население от 90% изключени хора. Трябва да си идиот, за да не можеш да видиш това, но, да в света има много идиоти и примитиви.

Днес обаче вече живеем в посткапиталистическо общество, защото все повече не икономиката ще движи нашите нужди като хора, а климатът. Глобалното затопляне ще превземе целия наратив на обществото ни много скоро.

Затова ще трябва да създадем нова форма на колективизъм.

Тя ще бъде по-добра от комунизма и по-добра от капитализма, защото ще дойде от хората - като начин да спасим планетата си. Разбира се - винаги ще имаме и идиотите.

Снимка: Тихомира Крумова

- Връщат ли се хората в доброто старо кино и какво ще бъде влиянието на стрийминг платформите върху ходенето на в кино залите според вас?
- Това е голяма културна промяна, права сте. Но вече виждаме, че хората се връщат в кината. Бавно е, но ще се върнат. Мисля, че човек се нуждае да седи в тъмното и да усеща другите около себе си. Това е съвсем различно преживяване и то не може да бъде сравнено с нищо друго.

Мисля още обаче, че хората се нуждаят и от помощ, за да се върнат в кино салоните. Creative Europe, програмата, която цели да прави много инициативи в Европейския съюз, свързани с настоящето на киното в момента е много активна и обратно в действие, Европейската филмова академия също така.

Като продуцент винаги съм защитавал филмовата продукция, разнообразната продукция, увеличаването на езиците, но мисля, че се нуждаем от период на преход.

Европейските филми са горе долу по 2000 на година, колко обаче вие имате възможност да отидете и да гледате? Но естествено те са важни за разнообразието, както и за приноса към културата, езиците и т.н. Този преход, от който се нуждаем трябва да заложи върху инвестициите към публиките. Това те да ходят на кино. Може да се случи вероятно от още повече продукция и...по-добра продукция.

Иска ми се европейското кино да стане още по-конкурентно на филмовото продуциране в света, а режисьорите и сценаристите да бъдат по-добри в разказването на истории. Ние правим неща, които американците не могат да правят, защото имаме законови норми, които защитават филмовото производство.

Това се прави от правителствата. Това е много важно. По същия начин са защитени операта ни, театърът ни.

- Трябва ли и може ли европейското кино обаче да се конкурира с блокбастерите?
- Мисля, че киното се нуждае от блокбастери, защото така хората, които отиват в кино залата, за да гледат "Опенхаймер" или "Барби", могат да видят случайно и плакат на белгийски филм за млади транс момчета и да си кажат "О, интересно!".

Така че и двете се нуждат едно от друго. Това са ин-ян, всяко захранва другото.

Снимка: Тихомира Крумова

- Филмът "Зелена граница" на Агнешка Холанд, на който вие сте продуцент, в момента е номиниран в четири категории, включително за най-добър филм, на Европейските филмови награди. Филмът предизвика гняв и беше атакуван от политически лидери в собствената си страна Полша. Очаквахте ли такава реакция?
- Не, изобщо не очаквахме филмът да има толкова силно въздействие.

Агнешка е режисьорка жена, освен това е на възраст и много се радвам да видя как той е заплашителен за президента, министъра на правосъдието, които публично изразиха своята омраза и презрение към това, което тя прави.

За да бъдеш мразен от толкова много хора, които са във висшите ешалони на властта, означава, че те се страхуват от нея. Това е хубаво.

- Такава трябва да бъде силата на политическото кино.
- Абсолютно. Агнешка е личност, която е наистина почтена, искрена и достойна в своята работа и отношение към хората.

И това да бъдеш искрен, почтен във всичко, което правиш, тези неща винаги ще имат значение. Агнешка имаше охрана за 24 часа заради смъртни заплахи и заради антисемитската реакция на всичко, което тя е направила с този филм.

Хората в Полша обаче отидоха с краката си да гледат филма ѝ, защото той оглавяваше боксофиса в страната в продължение на седмици. Вече са към милион.

Това показва силата на изкуството. Понякога то надхвърля уменията на агресорските атаки на мъжете в консервативното католическо управление на Полша.

Те искат да спрат всички мюсюлмани, които търсят убежище в тяхната страна, докато много украинци, християни са добре дошли в Полша. Филмът ще бъде излъчен в България от София Филм Фест, така че наистина го гледайте.

Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА