Магьосник на българското слово, певец на земята, добър познавач на човешката душа, дълбок, проницателен, чист и пословично скромен - това са само малка част от определенията, описващи неповторимия творец и неговия писателски гений.

На 9 ноември се навършват 140 години от рождението му.

През 1937 г., малко след смъртта на Йовков, и през 1943 г., сп. "Златорог" публикува спомените на проф. Спиридон Казанджиев - психолог и философ, приятел на писателя.

В тях той споделя разговорите помежду им, в които става дума за лични преживявания на Йовков, за вдъхновенията му, любовта и преклонението пред природата, начина, по който твори. През 1960 г. те излизат и в книга - "Срещи и разговори с Йордан Йовков".

Йордан Йовков (1880-1937)

Разговори с Йордан Йовков

Йовков беше затворен човек и не правеше впечатление от първа среща. Нужно беше да се дружи дълго с него, за да се разбере какви богатства крие в душата си. Тогава ставаха възможни и ония искрени и сърдечни разговори, в които той се разкриваше и доверяваше. Моята дружба с Йовков започна от началото на европейската война, когато охранявахме с него съседни участъци при р. Места, дето често се срещахме. По-тясна, обаче, стана тая дружба от есента на 1927 г.. Тогава Йовков се завърна от Букурещ и дойде да живее у мене. През лятото на следната година децата ни бяха отишли в провинцията и ние останахме сами. На обяд и вечер се хранехме заедно и заедно се прибирахме вкъщи. Нощите бяха топли и ние оставахме до късно на двора в разговори на теми от ежедневието или увлечени в спомени от войните.

В тия летни вечери аз често "откривах" Йовков. Той говореше понякога тъй увлекателно и с такива прозрения и тънки разбирания за литература, писатели, народ, интелигенция и пр., че у мене се яви идеята да записвам някои неща от тия разговори, характерни за човека и писателя. Оттогава и до смъртта на Йовков, през всичкото време на нашата дружба, аз записах множество разговори с него, но и много други пропуснах. Днес съжалявам за нередовността си.

Разговорите с Йовков бяха винаги интересни: докато с творенията си той беше в миналото, с разговорите си живееше в настоящето. Обикновено те засягаха близки или далечни спомени, собственото литературно дело, творческото дело на нашите писатели и духовния ни живот изобщо. Често, обаче, те се докосваха и до обществения ни живот след войните; тогава на преден план излизаше човекът и гражданинът, обикновено загрижен, но винаги мъдър и зрял в преценките си.

Йовков говореше винаги от опит, затова мисълта му беше конкретна и се слагаше като изповед. Тая мисъл беше винаги спокойна, с голямо самообладание и с будно чувство на отговорност. Ако понякога, поради лошо настроение, тя се изместеше или загубеше мярка - веднага настъпваше реакция и Йовков се извиняваше.

Йовков не обичаше словоизлиянието. Без да търси, той намираше винаги най-простия и спокоен израз. Това придаваше на разговорите му особена непосредственост и исреност. Само на честната душа вратата е така отворена.

И при най-голямо увлечение той държеше събеседника си на разстояние. В това разстояние най-вече се чувстваше суверенността на неговата личност. Чистотата и достойнството на тая личност той пазеше в разговорите си тъй, както и в живота си. Той избягваше да се поддава на обиди или интриги и дълбоко страдаше, когато някой го огорчеше. Страданието му в такъв случай идеше не от безпомощност - че не би могъл да се защити, а от самото положение, в което го поставяха - да се защитава. Тоя вид дейност той не обичаше.

Особено приятно беше да се разговаря с Йовков, когато биваше в добро разположение. Тогава неговият дух просто играеше и изненадваше с живи образи и сполучливи изрази. Ако в такива светли минути разправяше някакъв спомен, той почваше да го фабулира тъй, като че го е взел наум за разказ и винаги оставяше впечатлението, че докато разправя, вече съчинява тоя разказ.

Разговорите си с Йовков съм записвал непосредствено след срещите си с него, като съм гледал да ги предавам по възможност с негови думи. Той не знаеше, че аз водя бележки за тия разговори. Аз не го "изпитвах", не му задавах "въпроси", които биха го измествали. Всичко записано е било казано самоволно, непринудено, спонтанно. Тъкмо затова то има може би и по-голяма цена.

Родната къща (музей) на Йордан Йовков в с. Жеравна, 60-те години на ХХ век

--------------------------------------------------

- Като малък в село, не играех твърде с децата. Особено не обичах да се карам. Винаги бях примирителен - само да няма кавга или бой. Обичах повече да стоя на дюкяна на един куюмджия и да го гледам като работи. Неговата работилница беше за мене като лабораторията на някой алхимик.

Инструменти, калъпи, духане, топене, изливане, изпиляване, излъскване - всичко това изцяло ме поглъщаше. Струва ми се, че това бяха първите ми впечатления от творческа художествена работа и аз не се насищах на тях. Понякога куюмджията биваше в настроение и не само ме търпеше да вися на главата му, но ме и заприказваше; а понякога ми свикваше и ме прогонваше. Тогава ми ставаше много мъчно.

Йордан Йовков (най-дясно) като учител в с. Каралии (дн. с. Красен), Добричко, с Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги Вълчев, 1909 г.

--------------------------------------------------

- Като свърших прогимназията в Жеравна, дойдох при брата си, чиновник в София, да следвам гимназия. Дойдох облечен в палто от домашен шаек, дълго до колене и подплатено отдолу пак с шаек. Обут бях в иминийки. Бях доста пълничък и като ходих първия ден из града, изморих се та седнах върху бордюра на ъгъла на "Леге" и бул. "Дондуков". По-късно, когато познавах града вече добре, дадох си сметка къде съм бил седнал тогава.

Първият ден в гимназията закъснях и застанах до вратата. Учителят ме попита:

- Как се казваш?
- Йордан Стефанов.

- Ами дядо ти?
- Йовчо.

- От сега нататък ще се казваш Йордан Йовков. Седни си на мястото.

Така остана името Йордан Йовков, с което ме кръсти тогава тоя учител.

-----------------------------------------------------

- От гимназията постъпих в Школата за запасни подпоручици в Княжево. Служих две години, втората като кадър. Отначало бях много угнетен, боледувах, бях нервно разстроен. Средата, в която попаднах, не ми харесваше, бях доста усамотен и затова много четях. Тогава се зачетох в литературата изобщо. Тук сякаш имах най-сладките си и възторжени часове на четене. Тогава прочетох Достоевски. Тогава прекарах и типичната "младежка криза", преживях и аз "мировата скръб", но много тежко.

Твърде често, дълбоко и искрено мислех върху живота и неговия смисъл и изпадах в дълбоки отчаяния. Бях недоволен от себе си. Виждах, че не съм това, което трябва и което исках да бъда. Чувствувах, че нищо няма да излезе от мен и дълбоко страдах. Помня - няколко пъти, когато съм бивал дневален и съм оставал сам в помещението - идвал съм до пълно примирение със смъртта; предчувствувал съм смъртта като някакво сладко блаженство, което ме е завличало така, че съм бивал почти готов да посегна на живота си.

Йовков като офицер, 1919 г.

--------------------------------------------------------

Първият печатан разказ на Йовков "Овчарова жалба" (сп. "Просвета") носел подзаглавие "Старопланинска легенда". В него Йовков излизал от песента за един котленски хайдутин.

- В оня край, щом се изпее или изсвири песента за тоя хайдутин, разправя се и легендата му. Нея се опитах да възсъздам. От този разказ води началото си и сборникът "Старопланински легенди", макар отначало да не съм имал намерение да правя такъв сборник и да пиша толкова легенди.

---------------------------------------------------------

Говорим за чувството към природата.

Йовков започна да разправя за това мистично чувство, което в детство и юношество е преживявал:

- Аз помня тия преживявания и често се връщам към тях. Много ми се иска да напиша една книга, в която да ги разправя. Какво изпитвах например когато съм минавал през гора, когато съм скитал по планина или съм бил сам в полето, когато съм се прибирал лятна вечер вкъщи. Най-обикновени неща са ми правили най-чудни и тайнствени впечатления: малкият поток между камъните, мъхът по тия камъни, надвесените треви, спотаените цветя, вечер хладината на тревата, сенките, шумовете - то беше страшна, фантастична митология. Понякога съм се заглеждал в синура как завива издигнат между нивите - мълчалив, а сякаш със съзнание, че дели две души, две сърца. Може тия души и тия сърца да са враждебни и да се ненавиждат, но той покрива тая вражда с цветя, за да я направи по-примирителна. Или в тих, слънчев ден съм сядал край узряла, вече изсъхнала нива, и съм се заслушвал в гласа на класовете - странен, мистичен глас, с който нивата, земята сякаш говори.

За мен всяко дърво е нещо живо, със свой характер, свои радости и трагедии. По пътя между Добрич и Варна имаше на едно място самотни два кавака един до друг, сякаш бяха братя, сякаш стояха там и разговаряха за онова, което ставаше по пътя.

Около селото, в което учителствувах, полето е равно и хоризонтът далечен. На края, на линията на хоризонта имаше едно голямо дърво, което в това равно поле изглеждаше още по-голямо. Винаги съм гледал на него като на живо същество, което бди над равнината и нещо ме е теглило към него.

Писателят със съпругата си Деспина и дъщеря им Елка, 1924 г.

------------------------------------------------------------

- Много пъти съм мислил за отношението между човека и името му. Понякога ми се струва за някой човек, че той не може да има друго име, освен името, което носи. Името някак приляга, покрива човека. А понякога, обратно, човекът и името му остават завинаги разделени. Аз винаги търся дълго имената на моите герои и ги търся с ясно и определено чувство дали прилягат или не. Не ти ли се е случвало да четеш някога разказ от някой наш писател и да бъдеш през всичкото време дразнен от имената, които дава на героите си?

Имената стоят сами за себе си, измислени, не могат да се свържат с лицата, които ги носят, и повече наумяват за вкуса и превзетостта на автора, отколкото да говорят за героите. Струва ми се, че понякога такова едно несполучливо, измислено име проваля цялата работа. Аз имам навика, когато чета вестник, да следя особено за имената в хрониката, произшествията, некролозите и разните видове обявления. Има чудесни имена - често уж не твърде обикновени и все пак сполучливи, "спокойни". Понякога с едно такова име изведнъж се свърже една определена физиономия, определен характер, дори някое име напира да ти внуши цяла история.

Йовков с дъщеря си Елка

--------------------------------------------------------------

Говорим за инспирацията. Йовков разправя от опит, че хрумванията му идват често изненадно, но никога не случайно.

- Те се предхождат от продължително и упорито фиксиране на вниманието в една посока. Сякаш се надига тогава един широк хоризонт в съзнанието и после изведнъж настъпва разрешение, прелети хрумването. Самото разрешение може да стане на улицата, в разходка, или когато съм в кафенето. Главното е, обаче, в предварителното продължително и упорито напрежение. Понякога започна да пиша и истинското разрешение идва на петата или шестата стрраница или дори в края на работата, та става нужда да почна отначало.

Отляво надясно: Боян Пенев, Николай Лилиев и Йордан Йовков, София, 1925 г.

----------------------------------------------------------------

- За писателя дългото канене и обмисляне е обикновено пакостно. Най-често така той отлага само работата си, а понякога и съвсем я изоставя. Започни! - в процеса на писането всичко ще дойде. Каквито мъчнотии има в работата ти - тогава ще излязат; ще се бориш с тях и ще ги надвиеш. Иначе, колкото и подробно да ти се струва, че обмисляш нещата - все пак те са само схеми и фрагменти. Цялото се овладява тепърва в процеса на писането.

Аз, наистина, обмислям дълго работите си, но най-често ги написвам независимо от това предварително обмисляне. Обикновено, за един разказ правя една, втора, дори трета черновка и все имам чувството, че не съм постигнал онова, което търся. Току в един момент всичко ми стане ясно и тогава сядам и написвам работата си отново, без да диря черновките. И тъкмо когато не правя никакви справки с тия черновки, тогава разказът е най-хубав.

Редакционната колегия на “Отечество” и “Военни известия” - седящи от ляво на дясно: Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк. Александър Цанев, Димитър Подвързачов и Александър Божинов. Прави: Елин Пелин, (2 неизвестни), Георги Райчев, Добри Немиров и Йордан Йовков, София, 1917 г.

------------------------------------------------------------------

Разказът "По жицата" ми беше много харесал и аз поисках да узная от Йовков как е дошъл до тоя мотив. Той ми разправи следното:

- Един понеделник бях взел следпразничен вестник, вървях по пътя от къщи за града и четях. В хрониката се съобщаваше, че в Казанлъшко (мисля там беше) се появила бяла ластовичка и народът вярвал, че ако болен я види - оздравява. Тръгнали от селата в оня край да я търсят. Това съобщение ми направи впечатление и заседна в съзнанието ми. Казах си - от това нещо може да излезе хубав разказ. Докато вървях още, аз се пренесох неволно в нашия край. Видях шосето за Добрич, Каралезката чешма, полската далечина и някаква бедна каручка, с малко слабо конче и селянин сиромах подир нея - както съм ги виждал в действителност. С такива коли са пътували най-често странници, продавачи на грънци, пестил и пр. Те винаги личеха, понеже местното население беше богато и конете му са били винаги хубави.

Свързах това видение с мотива за бялата ластовичка. Помислих си - в такава каручка лежи болен, тръгнал да търси бялата ластовичка. За да бъде по-трагично положението, казах си, болната трябва да е мома, и - както народът в такива случаи измисля или несъзнателно мотивира - да е заболяла от някаква странна болест. Тогава в съзнанието ми се втурна друг един мотив, който по-рано ме е занимавал - момата след жетва е легнала да спи и змия се е свила на гърдите ѝ. Така разказът беше построен.

На погребението на писателя в София през октомври 1937 г. се стичат хиляди хора

--------------------------------------------------------------------

Юний 1929 г.

Често съм питал Йовков защо не отиде някое лято в Добруджа. Родителите на жена му са в Добрич - би могъл да прекара при тях някой ден в почивка. И после - не го ли измъчва понякога носталгия по тоя край?

- Желание да ида в Добруджа винаги съм имал, но не се решавам да тръгна. Боя се, че ще намеря живота и хората съвсем други - не такива, каквито ги зная. Във всяка моя работа мисълта ми е, както знаеш, там; там е моят пейзаж, там са героите ми - битът, работата и съдбата им. Пък и аз с всичките ми спомени и с цялото си същество принадлежа на Добруджа. Но какво би станало с тоя свят, ако сега го видя съвсем друг? То ще е като да се събудя от някакъв хубав сън, ведно с който да пропаднат и неговите видения. Няма ли да бъде това катастрофално за работата ми? След такъв един душевен смут аз не бих могъл да напиша нищо повече за Добруджа.

Йордан Йовков

---------------------------------------------------------------------

Февруарий 1932 г.

Февруарска вечер. Отбих се в сладкарница "Цар Освободител" и прав до вратата чаках да мине трамвая. Навън духаше студен вятър. Влезе Йовков - и той ще чака трамвая. Казвам му, че съм го търсил преди малко в "Биад".

- Хубаво е там. Това кафене е моят втори кабинет. Вечер между 5-7 часа там посетителите са малко и аз седя спокоен, пуша и си обмислям работите. Може да се каже - там "пиша" разказите си, а у дома ги само "преписвам".

Аз не мога да съчинявам на масата в кабинета. Винаги ми е било чудно, как може да се съчинява така над бяла хартия с перо в ръка. То не е творчество, а някакво измислюване. Аз обичам, когато мисля върху една композиция, да чувствувам хората и живота наоколо си. Затова истинските ми творчески часове са в кафенето: седя си сам, гледам през стъклата на улицата, дето тече животът и си мисля за героите, като да са и те там някъде в същия живот. Така те стават по-действителни и по-правдиви, не идват при мене като призраци от някакъв въображаем свят.

--------------------------------------------------------------------------

- Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки модел отнасям в тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях - нищо не бих могъл да напиша.

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg

Проф. Спиридон Казанджиев,
сп. "Златорог", кн. 9, ноември 1937 г. и кн. 7, септември 1943 г.
(със съкращения)

Снимки: "Изгубената България"