На 29 април се навършват 60 години от смъртта на именития художник Константин Щъркелов. Един от първопроходците и ненадминат майстор на акварелната живопис у нас, той оставя многобройни пейзажи, пресъздаващи красотата на родната природа.

Изкуството му е съвкупност от мисли, чувства, настроения, които ни завладяват и ни правят съпричастни на душевния му свят. В неговите картини е постигнато удивително художествено и техническо съвършенство на акварелната техника - нежни, преливни и прозрачни тонове, в една красива музикална хармония на форма и цвят.

През 1935 г. тържествено се чества 25-годишният творчески юбилей на художника и заедно с това се организира десетата му самостоятелна изложба. По този повод вестник "Литературен глас" публикува обширно интервю със Щъркелов, в което той разказва за живота и творчеството си, за чувствата, които го вълнуват, докато рисува, за младите художници и чуждите влияния в изкуството.

Константин Щъркелов сред свои картини в ателието си, 20-те години на ХХ в.

"Един от най-големите наши пейзажисти акварелисти и в същото време най-известният е безспорно Коста Щъркелов. Той още от самото начало на своята художническа кариера се залавя за акварела, обиква го, и колкото и мъчна да е техниката му, овладява я до съвършенство и тя става негова същност. От 30 години насам той броди из нашите балкани, гори и поля, рисува ги, одухотворява ги и неотклонно следва своя предначертан път, за да достигне днес до такива художествени ценности, пред които човек не само че се възхищава и изпитва особен род чувство, но и изпада в екстаз. Щъркелов е творец пейзажист, от неговите картини лъха завладяваща нежност. Пейзажите му можем да уподобим на мелодични песни, които галят, трогват, въздействуват и оставят дълбоки следи не само върху подготвения в областта на изкуството човек, но и на всеки друг.

Отидох при тоя голям наш акварелист и го намерих в разгара на приготовления за юбилейната му изложба. Всичко около него беше в движение. Неговият дългогодишен и неразделен приятел Добри Попов, надписваше адреси, надвесен над масата, по която бяха разхвърляни купища пликове и други неща. Погледът ми лудо бягаше от картина на картина, искаше ми се да се спра по-спокойно поотделно на всяка една от тях, обаче време нямаше. Аз трябваше да изпълня мисията си...

1933 г.

- Господин Щъркелов, извинете, но бих искал за малко време да ви откъсна от усърдните ви приготовления, за да ми кажете нещо за себе си, за вашите първи опити в областта на изкуството.

Отделихме се в съседната стая до ателието на художника и той със своя басов глас започна:

- Роден съм в София през 1889 г. (на 12/25 март - бел.ред.), от бедни родители, които искаха със скромните си средства да ме изучат, за да добрувам, когато поостарея. Баща ми беше много духовит и весел човек, сърдечен и добър другар, той беше уважаван от целия еснаф.

Като обущар минаваше за най-добрия майстор на онова време и го избраха за уста башия - майстор на майсторите, и за знаменосец, което беше голяма чест. Той беше поет по душа, обичаше природата и винаги на празничен ден ние прекарвахме вън от града с компании и песни. Нему идваше всичко отръки, обаче той се помина точно на Никулден 1903 г. За майка си какво да кажа, тя за мен беше съвършена светица, но от 10 години тя не е между нас.

"Майка ми", 1924 г.

Настъпи мълчание, изразителната маска на художника придоби тъжен вид. Той въздъхна и продължи:

- След смъртта на баща ми, аз започнах да проявявам по-силна склонност към рисуването. Тогава бях 13-годишен, обаче у мен гореше странен пламък и въпреки големите материални несгоди аз рисувах окуражаван от моята майка и когато постигах нещо, тя се радваше извънредно много на моите успехи. Мизерията ни наложи тя да работи по чужди къщи, където переше и готвеше. А пък аз пеех в черковните хорове и бях любител в Народния театър. В същото време рисувах фирми и въобще работех каквото намеря и така се поддържахме двамата.

- Кога точно постъпихте в Рисувалното училище?
- В Рисувалното училище постъпих през 1906 г. Още в първия семестър взех участие в обявения конкурс за есенен пейзаж и получих втора премия. Това беше изненада в училището и голям кураж за мен. Преди коледната ваканция обявиха друг конкурс, за зимен пейзаж. Аз пак взех участие и тогава получих първа и втора премия. После се заредиха и други награди и мога да кажа, че през моето студентствуване аз получих 14 награди.

Тежките условия, при които живеехме с моята майка, ме принудиха да напусна училището и още в края на втората година, аз заминах за Русия, за да си търся късмета, а пък майка ми стана готвачка.

Художникът като ученик в Рисувалното училище, 1907 г.

- Как тръгнахте за Русия и колко годишен бяхте тогава?
- С 20 лева поех и то едва бях на 18 години. Още с пристигането си в Одеса постъпих в манастира, за който бях чувал, че се приютявали доста българи. Аз отидох и постъпих като певец в Андреевското подворие.

Тогава бяхме пленени от руското изкуство, живопис, поезия и опера. Босяшките дни не ни правеха впечатление, доволни бяхме щом имаме едно парче хляб.

- Чувствувахте ли се добре в манастира и можехте ли да рисувате в него?
- В манастира беше добре, имаше квартира и храна, обаче все имаше нещо, което ни теглеше навън и аз през свободното си време излизах и рисувах край морето. Понеже ми липсваше свобода в манастира, търсех начин да го напусна. И един ден сложих в една папка картините си и започнах да ги продавам. По онова време също излагаха по витрините.

Моите акварели се харесаха на един книжар грузинец, който ми помагаше извънредно много. Макар и много евтино да ми се плащаха пейзажите, аз бях доволен, че напуснах манастира.

Константин Щъркелов (вляво) и Иван Карагьозов като студенти в Одеса, 1908 г.

- Други градове в Русия посетили ли сте?
- На втората година заминах за Москва, където имах възможност да видя Третяковската галерия и Румянцевския музей. Това беше моята мечта. И там, както в Одеса, аз бях съвсем без средства и бях принуден да наема квартира с шест души работници. Там се сближих с един млад руски писател Давид Максимчук, който беше много близък с Толстой.

Благодарение на Максимчук, аз успях да видя, науча и проникна в широката руска душа. Там видях и проумях Куинджи и дълбоката поезия на Левитан, психологическите портрети на Репин и приказките на Врубел, безбрежните простори на Айвазовски и мистиката на Поленов. Руското изкуство у мен доби замисъл и окрили духа ми.

- Кога се завърнахте в България?
- В България се завърнах в края на 1909 г., преизпълнен с ентусиазъм и със силно желание за работа.

- Какво направихте тогава при завръщането си от Русия?
- Записах се пак в нашето Рисувално училище, където в началото бях ученик на Петко Клисуров, после на Иван Ангелов, учил съм и при Стефан Иванов, а завърших при проф. Мърквичка. В 1910 г. Тръпко Василев и Петър Морозов откриваха изложба в постоянната художествена галерия на улица "Аксаков" № 16, където и сега е, но вече модернизирана.

По настояване на Тръпко и други приятели, аз се реших да изложа четири неподписани акварела и пръв откупен акварел беше от Григор Василев, вторият от покойния художник Август Розентал и от г-н Чолаков третият. А през лятото на 1910 г. обиколих пеша, с раница на гръб много градове: Павликени, Севлиево, Габрово, и по целия път рисувах пейзажи.

1913 г.

- Кога направихте вашата първа самостоятелна изложба?
- В 1911 г., през месец октомври, в малката стаичка, която служеше за гардероб, до големия салон по история в Рисувалното училище.

- Какво излагахте в тази ваша първа изложба?
- Повечето от изложените ми работи бяха пейзажи. Имах и няколко портрета.

- Имахте ли успех с първата изложба?

Художникът се засмя и със силно подчертани думи заговори:

- Да. Обаче това, което най-много ме зарадва и ми даде голям импулс за работа, беше следното: При закриването на изложбата ми, дойдоха от Двореца и ми съобщиха, че цар Фердинанд живо се интересувал от моите картини и искал да му ги покажа. Страшно стеснение ме сковаваше, но под силния натиск на приятели едвам се реших да отида в Двореца и да покажа картините си. Когато ги изложих пред Царя, той с едно голямо внимание ги разгледа и ми говори с такова вдъхновение за изкуството, каза ми такива неща, каквито не съм чувал никога. А когато видя скиците ми, той ги хареса и пожела да направя и нему една. Казах му, че не съм никакъв портретист, обаче желанието му беше силно и аз се подчиних. Направих пет скици, от които една по-сполучлива.

От картините, които му бях занесъл, той ми откупи 27. Попитаха ме за цената - аз казах 550, а ми дадоха 1000 лева. По онова време 1000 лева бяха цяло състояние. У мен пламтеше силен огън да отида в странство и да видя онова, което големите майстори на четката са дали през вековете и с тия пари отидох в Мюнхен, Париж, Лондон. Обикалях 75 дни, видях много и се върнах с 35 нарисувани работи.

Константин Щъркелов (вдясно) и Григор Василев на изложба в Тръпковата галерия, София, 1915 г.

- Кажете ни, какво изпитвате когато рисувате?
- И до днес рисувам със страх, никога не зная какво ще излезе. Бягам от хората, когато работя, защото те нарушават единството между мен и сюжета ми.

Когато рисувам, било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов или Надсон. А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж. Ще ви кажа още, че обичам нашите четири годишни времена и съм убеден, че няма по-красива страна на света от България, защото в нея има сюжети за всички художници от целия свят.

- Когато в някоя картина постигате извънредно ценни неща, не ви ли блазни да я копирате?
- Не, аз никога не мога да копирам картините си. Направих опит само един път, през моята първа изложба, защото Симеон Радев ми искаше, но като видях, че не върви, отказах се.

1920 г.

- Как рисувате пейзажите си - направо от натура или по предварително правени малки скици от нея?
- Аз винаги рисувам направо от натура, било малък или голям пейзаж, защото искам непосредствено да предам и онова настроение, което изживявам в дадения момент.

- Колко време работите над един пейзаж?
- Това зависи от слънцето. Но най-много аз употребявам един час и половина.

- Занимава ли ви портретът или само пейзажи рисувате?

Господин Щъркелов се усмихна и добави:

- Портретът най-много ме е занимавал и в него аз търся не само характер, но и силен израз, но той е най-неблагодарната работа. Постоянно си под тормоза на модела и все си мислиш дали ще го хареса или не. Докато пейзажът се рисува, като че ли песен се пише. Тук няма поза, а в портрета всичко е принудено, рисуваш човек, който ти позира, а в пейзажа изобразяваш себе си.

- Бихте ли ми казали, досега колко пъти сте излагали?
- Досега съм излагал самостоятелно девет пъти, тази ми е десета изложба. Но съм участвувал в колективни повече от 18 пъти, но право да ви кажа не съм си водил бележки.

- В колективни изложби извън пределите на България участвували ли сте?
- Да. Когато правиха изложба в Прага, проф. Муха беше взел от мен 20 работи, с които там бях представен. Той е казвал, че с акварелите на Щъркелов може да прави изложба навред.

Константин Щъркелов на изложба с негови картини, 20-те години на ХХ в.

- По онова време, когато вие навлизахте в кариерата си, имаше ли дружества на художниците, както днес?
- Да, но тогава бяха, ако се не лъжа само две. "Съвременно изкуство", начело на което стоеше Вешин, и дружеството на "Художниците в България", начело с Антон Митов и Мърквичка.

- Кои художници по онова време се проявяваха?
- Проявяваха се Никола Петров, той беше нашият най-добър пейзажист; Стефан Иванов, Атанас Михов.

- Ами кое ви е накарало да рисувате с акварел?

Без много да мисли, големият пейзажист каза:

- Сиромашията.

Настъпи общ смях, след който аз добавих:

- Значи онова, което най-много ви е тормозило, все пак е спомогнало да налучкате правилно пътя към творчеството си.
- Да. Водните бои бяха евтини, хартията също и аз всеки ден, сутрин и вечер отивах да рисувам из околностите на София.

Щъркелов със съпругата си Соня на излет в Костенец, 1929 г.

- Преди вас имаше ли някой да работи изключително с акварел?
- Петър П. Морозов е първият художник, който у нас е започнал да работи с акварел, както е пръв в карикатурата Александър Божинов. Морозов тогава чертаеше пътя, както сега чертае път в радирунга (офорт - бел.ред.).

- Кое най-много ви се нрави да рисувате, балканите или полетата?
- Аз обичам еднакво и върховете, и дълбочината.

Търся лиричното в пейзажа и винаги работите ми имат характер на песен, което се дължи и на акварелната техника. Аз за пръв път излезнах от София и отидох да рисувам пейзажи из България. Живеех в подножието на балканите в палатка и се бавех с месеци.

1931 г.

- Според вас има ли голям прогрес в нашата живопис?
- Нашата живопис е прогресирала в пейзажа. Преди войната излагаха големи работи Стефан Иванов, Мърквичка, Антон Митов, Никола Михайлов, Иван Ангелов, Вешин на първо място, като голям пластик, темпераментен, той повлия на всички у нас.

След войната, в областта на пейзажа постигнаха ценни неща Борис Денев, Атанас Михов и някои от младите. В скулптурата ние имаме Андрей Николов, който със своите нежни бюстове, слави нашето изкуство не само у нас, но и в странство.

- Можем ли да представим достойно нашето изкуство в странство, с онова което сме дали досега?

Творецът на нежния пейзаж у нас, веднага отговори:

- Да. Наши художници, които правиха изложби на запад, имаха успехи. Васил Стоилов има успехи в Париж, затова защото дава великолепни картини от нашето село, защото е оригинален, самобитен, затова защото той е разбрал много добре, че изкуството преди всичко трябва да бъде национално, а после интернационално. Иван Христов също със своите изложби в странство има успехи.

Ще кажа още, че ние сме дали в изкуството най-много от всички наши съседи, които ни обикалят. Нашият прочут певец Петър Райчев и до ден днешен е извън пределите на България и със своя изключителен дар слави името на своя род по чуждестранните сцени. Анна Тодорова до вчера е правила същото. Ами Никола Михайлов, Борис Георгиев, Андрей Николов и много още други!

Константин Щъркелов (трети от ляво надясно) със съпругата си Соня (до него вдясно), Александър Балабанов (първи вляво), Александър Божинов (втори от дясно наляво) и др. при откриването на десетата юбилейна изложба на художника, 10 февруари 1935 г.

- Имате ли картини продадени в странство?
- Да. Имам в Америка, Германия, Англия. Чужденци, които са пребивавали у нас и са се интересували от нашето изкуство, винаги ка идвали при мен и са откупували от пейзажите ми.

- Какво ще кажете за новите веяния в изкуството?
- Какво ново ние можем да измислим, когато природата е винаги нова. Тя постоянно се мени и за нас е най-голяма радост, че имаме тия четири годишни времена. За какво ще гоним ония веяния от Запад?

Някои казват : "придържа се към натурата". Това не е вярно. Художникът търси себе си в природата, той обикаля и чак когато му харесва нещо, той се спира да рисува, за да вложи себе си. Всеки ден природата ти харесва. Аз и вчера, и днес, и утре ще ви виждам и все с удоволствие ще откривам нови неща у вас без да ми омръзнете.

- Какво ще кажете за нашите млади художници?
- От като съм напуснал академията, аз съм виждал изложбите на тези, които са завършвали и винаги те са ме изненадвали. Дали сега правят по-голям подбор или има по-талантливи хора, не знам. Ония, които са искрени, които рисуват без да мислят за Запад или за някакво "ново" изкуство, те винаги ще постигат нещо, което ще бъде рядкост. А ония, които обръщат каталозите и се водят по тях, те са деми сезон, мода, нещо, което е съвсем преходно.

Художникът беше неспокоен, той стана и ме покани да ми покаже каквото е рисувал. Първо той ми разлисти два албума, и аз можах да видя великолепни рисунки, правени с молив още през 1909 г., когато той е бил в Русия. По датите, които художникът е слагал, личи, че той всеки ден е рисувал и с голяма любов е следвал своя предначертан път. След това видях театралните скици с туш, в които е догонен не само характерът, но и изразът на модела. После пристъпихме към самите пейзажи, пред които дълго стоях и изпитвах чудно хубави чувства.

Неговият добър и дългогодишен приятел Добри Попов, искаше представата ми за Щъркелов да бъде пълна и каза:

- Характерното за художника е, че в началото на своята кариера, той чувствува природата на петна и така я предава. Сега вече той я чувствува цялостна, всичко е обобщено и техниката му е съвършена. Той сам си приготвя всичко - сам си избира паспарту, сам си прави рамки, сам рамкира пейзажите си и всичко, каквото виждате тук в апартамента: масичка, гардероб, абажур, всичко той сам е правил. Характерно е също, че той никога досега не може да тури оценка на работите си. Той винаги казва: "Нещо, което е излязло от душата ми, не мога да го оценя". И обикновено ние, неговите приятели, се занимаваме с това.

Щъркелов, който мълчеше се обади:

- Аз обичам извънредно много картините си и след всяка изложба по цяла седмица стоя всред тях и не искам да ги дам на собствениците им.

Протегнах ръка към ръката на нашия голям пейзажист, стиснах я сърдечно и развълнувано казах:

- Господин Щъркелов, пожелавам ви още дълги, дълги години неуморна творческа работа за създаване на редки ценности, в областта на нашето изкуство, с които да се гордеем не само у нас, но и в чужбина."

Коста Георгиев,
в. "Литературен глас", февруари 1935 г.

1942 г.

Фамилията на художника идва от дядото свещеник, на когото заради високия ръст викали Щрък-Кольо и оттам Щъркольо.

Интересен факт за Константин Щъркелов е, че може да рисува еднакво добре и с двете си ръце. По време на Балканската (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война той е на фронта като военен художник. Той е на боевата линия Кара Баир при Одрин, Оглу паша, Айваз баба, Свиленград, с. Плешанци, Велес, Смоквица и Неготино, Криволак, при Кубадин, Серет и Битола. Оставя редица скици, етюди и рисунки от ежедневието на войниците и офицерите от Първа софийска дивизия и от флота, от конната армия на ген. Колев.

Щъркелов (вдясно) като военен художник с журналиста Йордан Мечкаров на фронта през Първата световна война, 1916 г.

След войните се посвещава почти изцяло на акварелните пейзажи, но рисува също и портрети, използва и туш, молив, масло, пише стихове, пътеписи, есета, води дневници.

Негов почитател и приятел е Цар Борис III, за чиито ловни резиденции и двореца в София рисува множество пейзажи. Когато монархът умира, художникът го рисува от натура на смъртния му одър.

От ляво надясно: Ангел Каралийчев, проф. Александър Балабанов, Елин Пелин, Йордан Стубел и Константин Щъркелов на панихида на Цар Борис ІІІ в Рилския манастир, 6 октомври 1943 г.

Щъркелов се нарежда в списъка на основателите и редовните членове на Съюза на българските учени, писатели и художници. През 1919 г. е сред основателите на дружеството "Родно изкуство" и участва във всички негови изложби.

През 1929 г. Щъркелов се жени за варненката Соня Стойкова. Имат две дъщери - Весела и Богдана. Нито една от тях не оставя преки наследници.

Художникът със семейството си, 1935 г.

След една от бомбардировките над София през 1944 г. домът на семейството на ул. "Аксаков" № 6 е опожарен.

Цялата покъщнина, огромна част от архива и около 200 живописни платна изгарят. Семейството се евакуира във Варна при родителите на Соня.

Щъркелов сред руините на изгорелия си дом след бомбардировките над София, 30 март 1944 г.

С това несгодите за художника не свършват. След 9 септември 1944 г., заради близостта му с Цар Борис, Щъркелов е нарочен от новата власт. Обвиняват го, че е предал на полицията приятеля си Христо Ясенов, че не се е застъпил пред съда за Никола Вапцаров и така е допринесъл за разстрела му.

Художникът е изпратен за 6 месеца в Централния софийски затвор. През 1945 г. е изключен от Съюза на българските художници. Членството му е възстановено през 1953 г., след като вината му остава недоказуема.

Принуждава се да прави по поръчка тематични композиции в естетиката на соцреализма и всичко, което изискват от него. Семейството се завръща в София през 1958 г. и си построява нов дом в квартал "Изгрева" на улица "Младежка", която днес носи името на твореца.

Творецът сред своите произведения в дома си, 1959 г.

През есента на 1960 г. в София е открита юбилейна изложба на Константин Щъркелов.

"Царят на акварела", както го нарича художникът Александър Божинов, умира на 29 април 1961 г. в София.

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg

Снимки: "Изгубената България"