Улисани в подготовката за посрещане на Великден, често забравяме за същността на празника, за смирението и благостта. Това, оказва се, не е проблем само на днешното време, но е вълнувал хората и преди десетилетия. В репортаж, публикуван във "Вестник на вестниците" през 1937 г., Надя Попова разказва за предвеликденската треска, обзела софиянци.

Страстната седмица е действително страстна: къщата е пречистена от основи, яйцата са боядисани, козунаците - измесени и опечени; обаче домакинята продължава да се ядосва, мъжът се сърди на домашния безпорядък, на непредвидените разноски. Може ли жената да не върви в такт с времето? Нима само земята ще се подновява. И мъжът също обича хубавото, а децата повече от всички се радват на новото.

И ето, че софиянци като полудели се втурват из улиците, прекосяват ги бърже, нахлуват пъргаво в магазините, за да ядосват или утешават търговците. Всеки се надпреварва да иска, защото денят е Великден и е символ на Възкресението.

Страстната седмица е накичила с толкова сергии и колички улиците, с толкова големи лакомства внушителните витрини, с толкова неутолим глад малките човешки души! Всичко, що копнее за Великден, е потекло надолу по "Мария-Луиза", наводнило "Леге" и "Търговска". Какви ли не оказиони няма изложени: от дамското бельо, дървените корита и лъжици до мъжките връзки и великденските яйца и козунаци. Цели села излагат на тоя необикновен пазар продуктите на своя труд: кокошки, яйца, малки агънца, масло. Но не всеки може да си позволи лукса да вкуси от съблазнителните козунаци. Какво от това, че е постил цели четиридесет дни.

Жени и деца на Великден, 1925 г.

Приготовленията за великия ден са трескави. Шивачи, обущари до късна нощ не вдигат очи от работа. Дюкяните са отворени до полунощ почти. Викове, шум, суетене. Всеки се чуди как да похвали стоката си; конкуренцията си е конкуренция, а интересът - интерес. Човекът мисли преди всичко за себе си.

И българската прочитна книга е изнесена на сергия, та дано се похарчи - по случай празниците.

До яйцата, козунаците и играчките за деца, скучаят самотни романите на Уелс и "Българи от старо време" в една и съща количка.

На бул. "Дондуков", младият книгоиздател Добромир Чилингиров, пак както срещу Коледа, е издигнал павилионче, и в него продава своите угледни детски издания. Идеята е чисто американска - публиката се спира и купува. Бедната родна книга!

Храмовете са пълни с богомолци. Пред празника черковната служба продължава сякаш денонощно, и рано сутрин, и късно през нощта звучат камбани.

Посрещане на Възкресение Христово в софийската църква „Св. Неделя“, 1939 г.

Никога вярата в Христа не се е изписвала по-ясно върху човешкото лице, както през тия дни. Дали защото през цялата година ние така често забравяме Разпнатия на кръста, и сега когато наближава денят на неговото възкресение, се разкайваме и му се молим да ни прости? А след това, щом минат тържествените литургии - пак го забравяме. Дали затова в пъстрата улична тълпа не виждам изложено никъде най-човечното от всички желания - желанието да подкрепим, да подпомогнем, да създадем малко радост на ближния си.

В най-оживената част на Женския пазар, дето покупкопродажбата е в своята стихия, се разнася писък на кларне, който излиза от някаква платнена барачка. Пред входа ѝ двама души си дерат гърлата: "Чудото на природата! Обиколка на целия свят! Теле с две глави! Само за два лева!"

И тия хора искат да посрещнат Великден като всички.

Най-после идва и Великден. Ден като всички. Уморените от треската и приготовленията си почиват. И най-хубавият ден мъчно може да ги изкуши да излязат.

Спане до късно, визити, гости, по-изискана, празнична трапеза и официалните духовни удоволствия - кино и театър...

Нима това е то, великият смисъл на Възкресението?

Надя Попова,
"Вестник на вестниците", май 1937 г.

1936 г.  

За едно друго, доста популярно великденско забавление на софиянци от първите десетилетия на ХХ век - съборът край Лагера, ни разказва отново същият вестник. А заглавието на статията е красноречиво - "Народът иска козунаци и зрелища".

Народът се веселеше вчера на плаца при Лагера (днес едноименен квартал - бел.ред.).

След едногодишно отсъствие, въртележките, люлките, стрелбищата и платнените бараки на фокусниците, акробатите, гълтачите на ножове, феномените и атлетите са отново за няколко дни желани гости на столицата.

Традиционният Великденски събор не носи може би и тази година нещо ново на тълпата, но все пак, след като козунаците и яйцата са задоволили стомасите, той утолява достатъчно жаждата за евтини развлечения.

Един странен коктейл от шум, музика и глъч е огласил полето край княжевското шосе - точно срещу хиподрума.

Хиляден народ е изпълнил свободното пространство между десетките бараки, атракции, сергии и ресторанти на открито.

Тласкана като че ли от капризите на някаква грамадна невидима ръка, тълпата се люлее насам-натам., зяпа циркаджиите, слуша изтъркани шлагери, яде семки и фъстъци, пие боза и лимонада и се забавлява както може.

Голямо е струпването пред бараката на някакъв фокусник - далечен роднина на индийските факири.

Тук любителите на мистерията, на необяснимите трикове и на чудесата могат - след като, разбира се, минат през касата - да се пренесат за десетина минути в царството на тайнственото.

Цирк "Корона" - най-крупният спектакъл на събора. Гимнастици, клоуни, жонгльори, каубои, танцьорки, дресирани животни и клоуни показват своето изкуство на публиката, която не иска от тях нищо друго, освен да прекара един забавен час под голямото платнище.

Представленията следват едно след друго, докато има публика. Важното е да се приберат в касата колкото е възможно повече левчета.

Ресторантите на открито са препълнени. Миризма на кебапчета, бира в бутилки песни - специалитет на кабаретата в циганската махала. Келнерите сноват между масите, като шампиони-бързоходци. Консумацията е повече от задоволителна. Бакшишите също. Само дано някоя компания да не се измъкне без да плати - печалбата би отишла по дяволите...

Моменталните фотографи правят също добър алъш-вериш. Едно заставане пред апарата и щрак! - влюбената двойка излиза "на кадро". Един хубав великденски спомен.

Малка навалица е заобиколила един мъжага, който опитва здравината на белите си дробове, духайки в една стъклена цев, дълга два метра и пълна с живак. При всяко духане живакът достига до най-високия градус. Всички се възхищават от силата на "бабаитина", а най-вече неговата женска половинка, която го е хванала за ръкава.

Великденски яйца, украсени с восък и прежда

Стрелбищата имат както винаги успех. Жени и мъже опитват в тези барачки верността на окото и спокойствието на ръката. Най-чудното е, че измежду жените се намират много добри стрелци. Горко на неверните съпрузи!

Мъчно може да се каже кой се радва повече на Великденския събор - децата или възрастните. И наистина, на всевъзможните въртележки, люлки, електрически тренчета, аеропланчета и файтончета се виждат повече "деца" над 25 години, отколкото малчугани. Но какво от това - нали на събора всички трябва да се веселят.

Козунаци и зрелища - това иска народът на Великден.

Константин Фортунов,
"Вестник на вестниците", април 1939 г.

Великденска трапеза

Още

Църковни ритуали, народни традиции и военни паради се преплитат на Богоявление

Как е протичала подготовката за Великден, на какво са се радвали хората от града и околните села по време на празника - за това разказва в спомените си авторката на книгата "Моят роден град София" Райна Костенцева (1885-1967).

Седмицата преди Великден се казваше Страстна седмица, а тази след него - Светла седмица. През Страстната седмица не се позволяваха никакви веселия, никакви спектакли, никаква музика и песни. Ако запееше някой, пресичаха го: "Не те ли е грях да пееш бе, не знаеш ли, че през тази седмица е бил разпнат Исус Христос?" За да не бъде обявен за безбожник, пеещият веднага замлъкваше.

Само бележитият Пенчо Славейков като директор на Народния театър не допусна преустановяването на театралните спектакли през време на Страстната седмица. Когато министърът на полицията Михаил Такев, негов съпартизанин, му припомнил установената традиция - спускане на завесата за една седмица, - безкомпромисният Пенчо, както винаги го наричаха, му отвърнал с характерния си драстичен език: "Каквоооо? Театърът да не е бардак, бре? Артистките да не са к*рви, бре? Ще си играем, както си играем всяка вечер." И наистина спектаклите си продължиха, несмущавани от нищо.

Изискваше се много голяма нравствена сила и самоувереност, необходима беше смелост и доблест да се опълчиш така дръзко срещу някогашния министър на вътрешните работи и полицията. Пенчо Славейков не беше лишен от тези качества и не клатеше шапка никому.

На великденския събор е можело да се видят различни циркови номера.

През целия ден на Великия петък през Страстната седмица пред църквите или вътре в тях бяха изложени плащеници с разпятието на Христос. Вярващите трябваше да се провират под тях за здраве, а свещенослужителят им раздаваше по стрък здравец. В събота в полунощ се служеше "Малкото възкресение" и се държаха запалени свещи, които след свършването на церемонията богомолците занасяха горящи вкъщи и с пламъка от тези великденски свещи запалваха кандилото пред иконата или иконостаса.

Още

Студентите от всички времена се веселят подобаващо на празника си

При тази среднощна служба всеки носеше в джоба си червено великденско яйце, което децата изяждаха още из пътя след свършването на службата.

Вкъщи всички сядаха около трапезата, където ги чакаше грамаден козунак. В специални пръстени съдове на масата се поставяха и боядисаните, главно в червено, великденски яйца, с които членовете на семейството се чукаха помежду си. Пиеше се и натурално червено вино.

На самия ден Великден по обед се отслужваше в църквата "Второ Възкресение". На него присъстваха, освен другите миряни, още дипломатите, дворцовата свита и самият княз. Евангелието се четеше на няколко езика. След тържествената литургия имаше прием в Двореца. При престоя си в църквата князът стоеше прав в специалния за него трон, вдясно от олтара.

1936 г.

При подготовката на отпразнуването на Великден най-много се радваха децата, които не се откъсваха от майките си. Боядисването на яйцата ставаше в четвъртък преди самия Великден. Тогава се правеха и козунаците от отлежало брашно и много яйца. По-рано козунаците не бяха познати на софиянци. Но полека-лека този обичай започна да прониква в махленските семейства. Когато майка ми за пръв път омеси козунаци, аз бях ученичка в първо отделение на основното училище. Въртях се около нея да я гледам как приготвя новомодния сладкиш след дълга и сложна процедура, а тя често ме запитваше: "Мислиш ли, че ще станат както трябва?" Но аз какво можех да ѝ кажа, когато нищо не разбирах от тези неща. Тя пристъпваше със страх и сякаш свещенодействаше, когато замесваше козунака. Щеше да преживее тежък срам пред съседките, ако случайно той не излезеше сполучлив. Нали всяка домакиня предлагаше на съседката си "да опита" козунаците ѝ и чакаше да види какъв ще бъде ефектът...

Козунакът или "пасхата" се въведе у нас от русите, тъй както и печките за каменни въглища. Но той липсваше от трапезата на бедните семейства и дълго време не можа да стане достояние на софийските селяни.

На великденските дрехи на децата се ушиваха широки и дълбоки джобове, за да могат да побират повече яйца. Защото от всяка къща се раздаваха яйца - и то не само на децата, но и на възрастните. Това беше най-хубавото мезе за великденската черпня с ракия и вино. Всички семейства, дори и най-бедните, поради това боядисваха по възможност повече яйца.

И деца, и възрастни през тия дни се чукаха с яйца. Този обичай в София се наричаше "кръчкане". "Хайде да се кръчкаме"! - подканваха се децата. Някои от тях се изхитряваха. Приготовляваха си яйца от дърво, боядисваха ги така, че да заприличат досущ на обикновените, и при чукането винаги излизаха победители. Разбира се, за това те не получаваха никакво възмездие. Достатъчна им беше само славата на победители.

В по-ново време освен червени яйца започнаха да се появяват и зелени, сини, жълти и др. Червените яйца първоначално се боядисваха не в разтвор от боя, а в разтвор, наречен "кармъз", в който се потапяха клечки. Те имаха способността да боядисват в червено.

Някои домакини, особено в селата, шареха яйцата с разни орнаменти, като покриваха нарисуваната част с восък, под който при сваряването рисунката се запазваше, или пък прикрепяха към яйцето някое цвете или лист, под които боята не проникваше. Моята майка правеше орнаменти със сярна киселина с клечка от метлата, след като се сваряваха и боядисваха яйцата.

Преди да се научат да месят козунаци, жените от народа омесваха за Великден кравай. В суровото още тесто те забучваха в средата отгоре сурово яйце, което се изпичаше заедно с кравая. Това яйце се казваше кукулник. "Какво стърчиш като кукулник на великденски кравай" - казваха някому, който не си знаеше мястото.

На великденската софра най-напред се слагаше постното ядене, оставено от вечерта срещу Великден, за да се подготви стомахът за възприемането на блажната храна. На трапезата, разбира се, на обяд се слагаше печена гъска или пуйка, или патица, или пък тлъста, добре охранена кокошка. Слагаха се още червени яйца, козунак и червено вино.

На Великден мало и голямо излизаше с нови дрехи - ново от главата до петите. Който нямаше възможност да се поднови, не излизаше пред хората, не ходеше и на великденския събор, който траеше три дни. На празника "движението" по ул. "Витошка" беше неимоверно оживено. Някои вземаха файтон от площад "Св. Неделя", отиваха до "Лъвовия мост" и се връщаха обратно. Не им беше, разбира се, толкова за събора, а за да покажат новите си дрехи.

По всички балкони, по всички прозорци, пред стобори по тогавашната ул. "Витошка" се струпваха сеирджии да гледат минувачите и да се осведомяват каква е новата мода на облеклото. За децата съборът беше голямо събитие. Само там можеха да видят играещи кукли и разни други циркови номера, изпълнявани на естрада пред цирка, за да привличат повече публика. Там те можеха да видят най-замайващи чудноватости: теле с две глави, половин жена - половин риба, стогодишният дядо Маринко, който при всяка покана да скокне подрипваше като момче. Децата умираха от смях, защото подскачането на дядото беше много смешно.

Още

Елин Пелин: Нашата литература се разширочава, но не се вдълбочава

Освен забавите за децата съборът поднасяше развлечения и за възрастните. Още по пътя за Банишора, където тогава ставаше съборът, се понасяше мирисът на прясно изпечените пуканки и пукотът на "оръдията" за измерване на силата... Пуканичарят стоеше сред купища от пуканки - "жешки, бели" - и трупаше все нови и нови зърна, които непрекъснато печеше. Бащите стреляха на стрелбището или подхвърляха халки с цел да ги нахлузят върху един от забучените в земята ножове. Който улучваше ножа, вземаше си го. Но докато го улучеше, трябваше да минат часове, а при всяко хвърляне на халката се плащаше такса. Така че ножарят не губеше всъщност нищо. Ножовете се улучваха много трудно, защото бяха забучени малко наклонени, точно обратно на страната, от която се хвърляха халките, и само една сляпа случайност можеше да помогне на гражданина да улучи дръжката на ножа. Колкото и дълго да наблюдавах тази игра, никога не видях някой да спечели нож. Същото беше и с "пиянкото", което напомняше рулетката.

Сред шум и нестихващи крясъци, идещи от събора, семействата търсеха някакво кътче, където да поседнат, да се отморят и да си попийнат нещо разхладително. Тогава те се отправяха към набързо приготвените навеси-бирарии, където можеха да намерят вкусни пресни кебапчета и отлежало пиво. През това време децата се возеха на близкия карусел под непрекъснатото наблюдение на родителите.

Имаше два карусела. Единият беше само с файтончета. На свода му босоноги циганчета го привеждаха в движение. Таксата за возенето беше десет пари. За другия се плащаше гологан (десет стотинки) за файтонче и грош (двадесет стотинки) за конче. Малките деца, които не можеха да се държат сами на кончетата, бяха подкрепяни от родителите си. Сводът на този карусел беше декориран с богата драперия, така че тези, които го движеха, не можеха да се виждат.

Още

Парламентарни скици: Не гледай какво върши попът, а какво говори

В крехкото си детство бях много настойчива и упорита. Късна рожба на стари родители, само̀ дете в семейството, аз често проявявах и капризи, които довеждаха до лош край. Водиха ме веднъж на събора. Беше първият ден на Великден, но на мен ми се поиска да отида и втория ден. Този път обаче не се изпълни волята ми. Нещо повече: бях наказана за моето упорство със затваряне вкъщи, а родителите ми отидоха на гости. Чувала бях, че ако човек изяде едно след друго повече яйца, може да умре. Подобна мисъл мен не ме завладя, но след като измъкнах две-три червени яйца, усладиха ми се и едно по едно изядох с голямо удоволствие всичките, до дъното на кошницата. В този момент се досетих, че мога да умра, щом съм изяла толкова яйца, и се приготвих да умирам. Легнах на миндера, изпънах се и зачаках смъртта си. Но вместо да умра, аз така здраво съм заспала, че не усетих кога са се завърнали родителите ми. Когато се събудих, останах много изненадана, че съм още жива. Други яйца вкъщи нямаше, а майка ми навръх Великден не можеше да боядисва нови. Така през останалите два дни ние излизахме и ходехме на гости. Не ни беше удобно да стоим у дома, защото щяха да ни дойдат много роднини и приятели, а ние вече нямахме яйца да им предложим, както се практикуваше тогава.

Веднъж, беше пак по Великден, нашите не искаха да ме заведат на събора. А аз се бях приготвила като никога друг път - пременена в новата си рокля и със сламена шапка флорентина с розова кордела и бяло щраусово перо. Не можех да се примиря, изскубнах се от къщи и право на събора. Бях тогава в четвърто отделение.

Щом навлязох в навалицата, спрях се пред едно пиянко да си опитам късмета. Още при първия опит спечелих 50 пари. Колко много пари! Като се почувствах богата, реших да изразходвам късмета си. Около захарната въртележка се бяха насъбрали селски моми, работещи в града. Ергените стояха до тях и пускаха петачета с желание момите да спечелят захарната пръчка. Кавалерите показваха кавалерството си. Аз наблюдавах с интерес тази игра, но изведнъж зад мен някой силно се провикна: "Върти, моме, я че платим!" и понечи да си получи предварително реванша. Много се изплаших, но успях да се изскубна от ръцете му и не видях как се намерих у дома. В себе си взех твърдо решение никога вече да не ходя сама на такива места, и то така наконтена.

Райна Костенцева

Снимки: "Изгубената България"