На 23 юли (10 юли ст. ст.) се навършиха 120 години от смъртта на Васил Друмев, митрополит Климент Търновски.

Възрожденска личност, надарена с многобройни таланти - писател, родоначалник на българската белетристика и драма, архиерей богослов, държавник, общественик, сладкодумен оратор и невинен страдалец.

Дълбоко почитан от едни и силно недолюбван от други, заради откритото си русофилство, наричан дори несправедливо предател, той оставя неизличима следа в родната история.

През 1941 г. тържествено се отбелязват 100-годишнината от рождението и 40 години от смъртта на митрополит Климент. По този повод, в "Църковен вестник" - органът на Българската православна църква, Софийският митрополит Стефан, бъдещ екзарх, пише обширна биография на видния духовник и обществен деец.

"Роден в гр. Шумен през 1841 г. от благочестиво еснафско семейство, Васил Друмев е закърмен от най-ранната му възраст в здравите начала на благочестие и родолюбие. По-късно тези две начала дадоха два завършени образа - духовника и държавно-културния вожд.

Шумен в средата на XIX в.

Богато надарено дете, Васил Друмев, още в първите дни на школското си образование (1847/48 г.), спира върху си вниманието на своя учител от взаимното училище Сава Вълчев Филаретов, а по-късно, през 1849/50 г., и на известните български педагози и дейци от епохата на Възраждането - Сава Доброплодни и Иван Богоров. Просторният и разнообразен духовен потенциал на Васил Друмев, в своята очарователна първична сила, се налага на всички твърде рано.

"Само едно от момчетата захваляваха най-много и го показваха за пример на другите. То беше В. Друмев". Така свидетелствуват за малкия тогава ученик неговите съученици. Отличен ученик, В. Друмев не пропуща и други извънучилищни културни прояви, в които най-добре се загатва и откроява изключителната му личност на юноша с рядко богата и пъстра надареност. Така, в прочутия за своето време шуменски оркестър, основан от Шафрана, В. Друмев свири на флейта, а в играната комедия на Сава Доброплодни "Михал", с вдъхновение изнася централната роля в пиесата, извиквайки общото възхищение на шуменци.

Завършил през 1856 г. с отличие взаимното (година и половина), основателното (3 години) и упражнителното (3 години) училища, той бива приет в същите училища като помощник-учител. Но копнежът у него за повече знание е неудържим. И този копнеж бива изненадващо наситен. Като избраник на гр. Шумен, бедният юноша бива препоръчан на Драган Цанков в Цариград, който го изпраща в Одеса, за да постъпи в духовната семинария като стипендиант на Одеското българско ученолюбиво-благотворително настоятелство.

Младият Васил Друмев

В духовната семинария В. Друмев е пръв ученик. Той обаче не спира дотук. Неговият широк мироглед го тласка към политико-обществени и културни начинания и прояви, които напълно поглъщат свободното му време. Появата на някои негови (1860) статии в "Цариградски вестник", както и напечатаният в "Български книжици" негов превод на разказа "Царица Семирамида", спират върху него вниманието на духовния елит в България.

В Одеса В. Друмев се запознава с Раковски, с когото установява неотлъчна дружба, която оказва решително влияние върху младия семинарист.

Възприел политическия мироглед на Раковски и под неговото благотворно влияние, Друмев разгръща забележителна по размах дейност, която откроява неговата цялостна идейна композиция за свободата и напредъка на българския народ. И ние виждаме под увлекателното перо на този семинарист да израства в неочаквани художествени багри и неподозирана изразна красота първата българска повест - "Нещастна фамилия".

През 1860 г., след двегодишна работа, непрестанно прекъсвана от училищни и извънучилищни занимания, "Нещастна фамилия" бива отпечатана в "Български книжици", год. II, кн. I и год. III, кн. II.

Васил Друмев (първият седнал вляво), Петър Генчев, Д. Духовников и Иван Гюзелев в Одеса през 1860 г.

Продуктивната годност на младия семинарист, издаваща и богатата му ерудиция, не спира в личното му творчество. Едновременно с напечатването на прекрасната му повест, той изпраща в "Български книжици" и двата си преводни труда - "Нравственны разсѫжденiя съ невинныя юноши" и "Привиденiя".

След необикновения прием на "Нещастна фамилия", която възбужда не само възхищение и горчиви сълзи, а извиква и тревожен размисъл върху робската съдба на родината, Васил Друмев написва в 1861 г. и стихотворението "Я гледайте, братя мили", което го поставя в неразривен духовен обсег с творците и дейците на Възраждането. Това стихотворение той написва по повод заточението на именитите йерарси-борци за църковната ни независимост Иларион Макариополски и Авксентий Велешки.

В. Друмев обаче има и друга легендарна и величава страна на своя живот.

В героичния период на българското Възраждане, се издига гордият силует на Раковски и на всеобемлющата славянска стихия в лицето на българската легия в Белград.

На 22 декември 1861 г. Друмев, съзнателно, разумно и свободно, по свой личен почин напуска Одеската семинария и се отправя по зова и стъпките на Раковски и Караджата в Белград, за да изтръгне жив дял в борбата за освобождението на сърбите и чрез тях на българите. Еднакво мечтател и човек на живото дело, тук, в Белград, той изживява някои случайни и дълбоки разочарования. Легията на Раковски бива разтурена. Преди това обаче, един инцидент произвежда потресно впечатление върху и без това силно впечатлителната душа на В. Друмев.

Овладян от горда самонадеяност и някои прекомерни и неуравновесени увлечения, Раковски възбужда вече всред другарите си едва удържано брожение. За невинна постъпка Васил Друмев, който обръщал внимание за закономерност и човечност в действията, бива, по заповед на Раковски, изправен без съд на разстрелване. Само твърде бързата щастлива и навременна намеса на Стефан Караджа, с цепеница в ръце, принуждава Раковски да отмени несправедливата си заповед. Тази тъмна случка разкъсва завинаги вдъхновената дружба между двамата титани на българския възрожденски дух.

Болен, без средства за път и храна, зле обут и облечен, жив символ на нищетата и страданието, Васил Друмев тръгва по обратния път към Одеса. Завърнал се в семинарията, той бързо настига другарите си и отново заема първо място между тях. Пръв е в същото време и между дейците от учебникарското "Книжовно общество", основател на което е Павел Калянджи.

Васил Друмев

В 1864 г. Друмев ни поднася втората си недовършена повест "Ученик и благодетели, или чуждото си е чуждо" (в. "Съветник", бр. 8-41, 1864 г.).

На следната 1865 г. завършва с отличие семинарията и постъпва в Киевската духовна академия. Загубата на Раковски и издълбаната с това празнота в душата му отчасти е попълнена. Киев му предлага дружбата с Йосиф Соколски, който по това време се намира в Киевско-Печерската лавра. Трябва да се отбележи, че и в Киевската духовна академия Друмев първенствува и минава за най-добрия студент.

Хармонично съчетал научните си занимания, като студент, с писателската си и публицистична дейност, Друмев за късо време успява да завладее умовете и сърцата на току-що пробуждащите се за интензивен духовен живот свои сънародници. Но скоро той бива високо оценен, добивайки признание и всред научния елит на Русия. Неговата дисертация "Греко-римскie законы о преступленiяхъ противъ вѣры и церкви" (1869 г.), която се съхранява в ръкописния оригинал в Киевската академия, му спечелва научната степен кандидат на богословието. Научните достойнства на този му труд събират похвалите на неговите професори.

Така Васил Друмев приключва в 1869 г. академичната си подготовка в Киев. От сега нататък, в ярко очертаните рамки на цялостната му личност, той слага пред олтара на родината всичко, с което Бог така щедро го е надарил и което сам е придобил със стоманената си воля и необикновен ученолюбив труд. От сега за в бъдеще негов девиз е - Всичко за отечеството. И на този девиз той остава верен до последния час на своя отруден и измъчен живот.

Васил Друмев през 1869 г.

1870 г. ознаменува един от най-значителните факти в историята на българската писменост - появата на "Периодическо списание". Това списание, един от чиито основатели е Васил Друмев, поглъща цялото му внимание. То е нужната висока трибуна, от която той не слиза в продължение на 4 години. Името на Друмев и неговата книжовна дейност са неразривно свързани със списанието.

Тук излизат и трудовете му, които рязко се открояват като духовна величина сред културния простор на предосвободителната ни епоха: 1) "За отхраната" - монография и пръв философски етюд в педагогичната ни литература; 2) "Иванку, убиецътъ на Асень I" - историческа драма, печатана през 1871 г. в Браила, като приложение на "Периодическо списание"; 3) "Иерархическа наредба на черквата" - монография и 4) "Намѣсване на свѣтската власть въ черковнитѣ работи".

Между едно изобилие от образцови рецензии, критични бележки и статии, Друмев написва "Животописание на Стойко Владиславовъ-Софроний" и предговор на "Мати Болгария" от Неофит Бозвели.

Васил Друмев около 1870 г. - времето на написване на “Иванко, убиецът на Асеня“

Прекомерно делови живот и постоянна борба с нуждата, така протичат годините, изживяни в Браила, където този голям българин ръководи едно от най-важните и завидни културни средища в епохата на Възраждането. Васил Попович, Васил Д. Стоянов и Добри Войников живо подпомагат трудната му задача в Браила.

(В Браила Друмев пристига през 1869 г. и веднага е назначен за директор на българското училище в този румънски град. Тук става един от инициаторите за създаването на Българското книжовно дружество, преименувано по-късно в Българска академия на науките. "Периодическо списание" е орган на дружеството - бел.ред.)

Но скоро той напуска Румъния, за да се отзове в скъпата за него родна земя, която изживява едновременно тревожни и радостни тръпки и победната стихия на църковно-освободителните ни борби. С неотразима сила Църквата отдавна привлича Васил Друмев. В борбите за независима Българска църква той е свикнал да вижда първите лъчи на приближаващата се пълна духовна и политическа свобода. Народностният характер на Българската църква, с чиито безсмъртни водачи и труженици той е в постоянен досег, го тласка към свещеното духовно звание. Не по-малко допринася за това му решение Тодор Икономов, бележит църковно-обществен деятел, съгражданин и другар от школските му години, голям поклонник пред неговите велики дарования и културни постижения.

През юний 1873 г. Доростоло-Червенският митрополит Григорий въвежда в духовен сан Васил Друмев, като му дава монашеското име Климент. На следната 1874 г. митрополит Григорий, в съслужение с Варненско-Преславския митрополит Симеон и Ловчанския митрополит Дионисий, при стечение на хиляден народ и на множество чужденци, в катедралния си храм възвежда Климента, вече архимандрит, в епископски сан с титлата Браницки.

Васил Друмев вече като духовник с монашеско име Климент

Когато тежките оръдейни изстрели възвестяват победоносния поход на освободителните руски войски, епископ Климент, като викарий на Русенската митрополия, показва забележително обладание и величие на своето родолюбие и човеколюбие.

Преди освободителните войски да влязат в Русе, сред трясъка и ужасната детонация на изсипващите се над града гранати, неустрашим до себеотрицание, той броди из града, отваря най-страшните турски врати, укротява разярените аги, бейове и военачалници, за да облекчи жестоката участ на пасомите си (паството си - бел.ред.). И той успява да отстрани много изпитания от главите на русенци. Нещо повече, трима осъдени на смърт българи той сваля от въжето.

Сред кръв и страдания се ражда онази любов и преданост на пасоми към пастир, която обгръща образа на епископ Климент в бялото сияние на народната признателност. Скоро България, току-що освободена, призовава най-достойните си и ценни синове да бранят нейната кауза от настръхналите апетити на близки и далечни, малки и големи народи. Неотлъчно, на будна стража пред олтара на Църква и Родина стои епископ Климент!

Той е навсякъде, където дългът го зове. В Сан Стефано, гдето Русия кове историческите предели на България, епископ Климент се превръща във фокус на българските интереси и щения, а за бранителите на българската кауза той е живо звено и неизтощимо динамо. Макар че святото дело на Сан Стефано бе жестоко, коварно и подло сгромолясано в Берлин, българският народ, въпреки това, изпитваше голяма духовна нужда да благодари на великия си благодетел и покровител императора Александър II, и тогава, чрез Марин Дринов, покрусена, но не и отчаяна, България единодушно предлага на Климент Браницки да бъде член на делегацията, която трябва да изрази на Цар Освободителя всенародната признателност и благодарност за скъпите жертви пред свободата ни.

При устройството на възстановената Българска автокефална църква и държава, епископ Климент е важен фактор. Той е закрепостен в догмите и каноните на православието и в идеалите на славянството. Неговата реч пред Великото Народно Събрание по случай избора на Княз Александър Батенберг е от извънредно значение исторически документ.

(Епископ Климент Браницки участва в Учредителното и Първото Велико народно събрание през 1879 г. - бел.ред.)

Заседание на Учредителното народно събрание в Търново, в което участва и епископ Климент Браницки, гравюра, 1879 г.

В 1878 г., като ректор, урежда богословската школа при Петропавловския манастир, на която дава мощен тласък да се развива по типа на образцовите руски семинарии, а малко по-късно открива и подрежда Девическата гимназия и в гр. В. Търново, като също така ръководи и Мъжката гимназия при сътрудничеството на д-р В. Берон.

Широката му църковна и просветна дейност обаче, бива внезапно прекъсната от настъпилите в страната политически сътресения. И погледът на Княза и народа се спира върху Климент, когото удостоява като министър-председател и министър на просветата.

С най-здрави политически схващания, този голям общественик и духовник, истински високопросветен човек и държавник, безспорно от изключителен стил, е пръв носител и голям защитник на идеята за втора Камара - Сенат, като контролен парламентарен орган, както и пръв идеолог на цензовано избирателно право. Неговата лична и обществена чест, както и държавническите му схващания, не го задържат за дълго по върховете на политическата и държавната йерархия.

Наскоро той се изправя в своя гигантски духовен ръст в борба срещу пълномощията на Княза, които схваща като посегателство върху така скъпо заплатените и с мъка извоювани народни права и свободи. В тази борба той остава сам, изоставен дори и от екзарх Йосиф, митрополит Григорий, митрополит Симеон, та дори и от личния си приятел архимандрит Константин, по-късно Врачански митрополит.Неустрашим борец за народните права и свободи, той брани с всичките си сили, въпреки очевидните рискове, Конституцията, докато успява да превърне тази борба във всенародно движение.

Дълго управлявал овдовялата В. Търновска епархия, епископ Климент бива избран като В. Търновски митрополит през 1884 г. и още същата година той е избран за Екзархийски представител при българското правителство, като е натоварван да управлява и овдовялата Софийска епархия.

Честване 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий. В центъра на кадъра, на стълбите пред сградата на Народното събрание в София –- митрополит Климент и Княз Александър I Батенберг, април 1885 г.

Едно голямо събитие обаче го откъсва от ежедневните му грижи. Съединението между Северна и Южна България възбужда Европа и тревожно раздвижва дипломатическите канцеларии. За този смел акт на Княз Александър Батенберг трябва да бъде спечелена благосклонната санкция на оскърбена Русия и нейния сърдит император Александър III.

Кому може младото, току-що обединено Княжество да повери съдбата си в тези моменти на върховни изпитания, освен на митрополит Климент? И в една неповторима, преситена от такт, умение и драматизъм реч, изнесена пред императора, митрополит Климент изтръгва из разтрепераните от вълнение устни на всерусийския самодържец покровителствените думи:

"О разединенiи теперь и рѣчи быть не можеть".

Българската делегация до руския император за международно признаване на Съединението. От ляво надясно седнали: митрополит Климент, Иван Евстр. Гешов, прави - Иван Герджиков, Димитър Папазов, Димитър Тончев, септември 1885 г. Снимка: ДАА

Завършил щастливо и тая тежка мисия, той се залавя, като пръв председател на българското дружество "Червен кръст", да постави туй дружество на надлежната висота, въздигайки големия му морален капитал до култ на жива хуманност, много красиво проявена през Сръбско-българската война.

Фаталният преврат от 9 август 1886 г. го изтласква, въпреки волята му, отново по върховете на държавата. Но този път той е министър-председател, не за да управлява, а да примирява и укротява гибелни политически страсти. Във вихъра на тези страсти, тъмни лица сквернословят личното име на Климент, като му отправят модния и евтин оскърбителен епитет - "предател".

От този миг обаче, прозвището "предател" загубва в България своя оскърбителен смисъл, защото партийните щабове го прикачват там, където има в излишък и лична, и обществена чест, и кристално родолюбие.

Митрополит Климент, 1887 г.

Гранитен стълб на идеята за националното ни обединение, в рамките начертани от Русия в Сан Стефано, митрополит Климент е фанатичен поклонник на най-славянското схващане. Той, в държавническата си далновидност, иска да осигури на България широкия гръб на руската мощ, за да ѝ гарантира мирно политическо развитие, бърз културен и стопански възход, както и господствующа роля на Балканите.

Но в тъмната епоха на разюздани политически страсти, обруган, бит, заточван и съден от странен съдебен състав, той носи кръста на затворника в мрачните келии на Петропавловския и Гложенския манастир. Затворническите дни в Гложенския манастир той прекарва много мъчително.

За режима там, след Освобождението си той говори с тихо прискърбие: "- В този затвор аз много, неизразимо страдах"...

Гложенски манастир

(Заради откритото си русофилство и настояването за близки връзки с Русия, митрополит Климент влиза в личен конфликт с Княз Батенберг, със Стефан Стамболов, а по-късно и с Княз Фердинанд. Многократно е сплашван и предупреждаван заради изобличителните му слова по време на църковни служби.

Повод за съдебна разправа с него става искането за промяна в Конституцията във връзка с вероизповеданието на държавния глава, както и отказът му да отслужи молебен по повод годежа на Княз Фердинанд с Мария-Луиза. Климент е арестуван и затворен в Петропавловския манастир. Срещу него е заведен съдебен процес.

Прокурорът пледира за смъртно наказание. По препоръка на Княз Фердинанд и на Стамболов е осъден на вечно заточение - изолиран е в Гложенския манастир. Престоял пет години в изгнание, след падането на правителството на Стамболов, през 1894 г. митрополит Климент е помилван от Княза и освободен - бел.ред.).

Търновският митрополит Климент

Народен любимец, митрополит Климент, след падането на Стамболова, както в София, така и в престолния му град В. Търново, бива посрещнат от народа с неописуема радост, като мъченик и апостол на вярата и свободата.

Пак нему бива възложена високоотговорната и деликатна мисия да изглади задълбания конфликт между Русия и България. Той е начело на депутацията от народни представители в Петербург и, след като поставя венец върху гроба на Цар Александър III, започва да отстранява пречките на помирението.

И този път неговата дипломатическа мисия е увенчана с бляскав успех. Руският император Николай II протегна ръка на "братушките" и на техния Княз, като дори благоволи да стане кръстник на българския престолонаследник, с което династията ни бива призната и стабилизирана вече като народна династия.

Българската делегация, изпратена да издейства възстановяване на отношенията с Русия, предвождана от митрополит Климент - седнал в средата. В делегацията е и писателят Иван Вазов - прав в средата; юни 1895 г.

Сломен от труд, лишения и преследвания из стръмните извиви на своя борчески живот, на 10 юлий 1901 г. (23 юли н.ст. - бел.ред.), голямото сърце на митрополит Климент престава да тупти. Раздал на своя народ неизчерпаемите богатства на душата си, той, разкривайки два свята в себе си - религиозния екстаз и изкуството - потъва в красотата на подвига и себежертвата."

Софийски митрополит Стефан,
"Църковен вестник", ноември 1941 г.

Снимки: "Изгубената България"

Търновският митрополит Климент в последните години от живота си

Митрополит Климент Търновски, със светско име Васил Друмев, напуска този свят на 60 години в София. Дни след кончината му, тленните му останки са пренесени с влак до Велико Търново, където са посрещнати от многохилядно множество. Погребан е в притвора на съборната църква "Св. Богородица", разрушена по време на земетресението през юни 1913 г., но по-късно възстановена.