ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Цанко Дюстабанов: Бесилката не е позорна за мене!
На 15 юни се навършват 145 години от смъртта на габровския революционер, просветител и обществен деец
Редактор : / 6183 Прочита 3 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
През 1936 г., по случай 60-годишнината от Априлското въстание, списание "Отец Паисий" публикува статия със сведения за живота и възгледите на Цанко Дюстабанов, позовавайки се на биографичната книга за поборника на видния краевед на Габровския регион д-р Петър Цончев, издадена десет години по-рано.
Априлското въстание записа в своята къса, но героична история имената на мнозина доблестни и смели родолюбци. Най-преданите и най-вярващите във великата освободителна идея сложиха с един чуден идеализъм костите си в множеството гнезда на Четвърти революционен окръг - едни в битки, други на кладата, а трети - с избиване на цялата си челяд и завършвайки със себе си, или увиснали по бесилките на тракийските градове и села.
Ехото от величието на техния подвиг премина Балкана, гръмна с тържествения девиз на заветните слова: "Свобода или смърт!" из всичките селища на Първия революционен окръг, Търновският, и 1 май, по стар стил, завари два големи революционни лагера там: Белочерковската чета на поп Харитон и Бачо Киро и Габровската чета на Цанко Христов Дюстабанов - една необикновена, извънредна личност, на чиято памет се посвещават долните редове.
Цанко Христов Дюстабанов води потеклото си от стар и знатен чорбаджийски род. Баща му, Христо Цанков Дюстабанов, е син на Кера Априлова, сестра на Васил Евстатиев Априлов. Бъдещият войвода е роден на 13 май 1843 г. (или 1844 г. - бел.ред.) в Габрово. Образованието си - първоначално и трикласно - е получил в родния си град. Не е ходил на учение в чужбина.
Самоук в изучаването на чужди езици, той след свършването на третия клас в класното училище, владее вече добре турски, френски, италиански и гръцки. Още от малък проявява силна памет, особени дарби, отличава се с твърдия си характер и със силната си воля.
Затворен и задълбочен в себе си, той живее сам със себе си. Ала успоредно с възмъжаването, характерът му почва бързо да се мени: от скрит и мълчалив той става общителен, разговорчив и отговаря, обяснявайки тази си промяна така: "Досега купувах, затова мълчах, а сега мога и да продавам".
Соколският манастир край Габрово - сборният пункт на четата на Дюстабанов
През пролетта на 1870 г. и почти цялата 1872 г. Дюстабанов прекарва в Цариград - вторият път като пълномощник на наследниците на покойния д-р Никола Н. Априлов, братов син на Васил Априлов. Завръща се през 1873 г. в Габрово, поусвоил малко и английски език.
Готвейки се непрекъснато за обществена дейност, за ръководна, а не посредствена личност в обществения живот, Дюстабанов по време на престоя си в Цариград чете много, следи чрез чуждите вестници хода на войната между французи и прусаци, чете и по някой букурещки български вестник.
Изучава основно отоманското законодателство и годината 1875 го заварва в Габрово с почетната служба училищен настоятел и платената - член на габровския околийски съд. Тогава Дюстабанов е "31-годишен, с висок ръст, с добро и здраво телосложение. Лице чисто, бръсната брада, големи, засукани наопаки и надолу тъмнокестеняви мустаци. Чело широко и високо, с черни, проницателни очи, сключени вежди и правилен нос; глас звънлив и приятен; има горд изглед; лек, пъргав, с железен характер".
Ето външния му портрет, според описанието на негови близки, приятели и съвременници. Вътрешният му портрет, духовният му образ, е несравнимо по-интересен, по-богат и по-значителен. Политическите въпроси, макар и да го интересуват, той не се занимава особено с тях.
Неговата главна работа е в съдилището и в училищното настоятелство. Защото разбиранията му за освобождението на България са малко по-различни от схващанията на революционно настроената младеж. Той е привърженик на мирното и културно развитие, чрез което народът ще извоюва по-сигурно и по-безболезнено своята независимост. Верен на тези си убеждения, той на едно събрание, станало на 30 декември 1875 г. в Габрово, като един от неговите инициатори, настоява "да се иска от турското правителство признаването на българския език за официален, наравно с турския, както и премахването на военния данък "бедел" и заменяването му с кръвен данък - вземане и българите за войници".
Плевнята, в която е заловен войводата
Дюстабанов не вярва на успеха на революцията. Страх го е най-много заради просветните огнища - заради училищата. Той поддържа, че българският народ, преди всичко, трябва да израстне в очите на Европа чрез изкуство и наука и да се покаже по този начин достоен за една автономия, която отпосле лесно би стигнала до независимо княжество; да се повдигне нашето дребно стопанство, чрез индустриализация на някои стопански форми; търговията незабелязано и постепенно да мине в ръцете на българите.
Българският елемент, станал веднъж по-силен икономически от турския, не ще бъде вече задържан в политическо подчинение. Наопаки: ако се действува по революционен път, чрез въстание, интелигенцията ще бъде изтребена, училища и черкви ще бъдат затворени, градове и села ще станат плячка на огъня, икономическото благосъстояние ще бъде съсипано и унищожено.
Естествено, с тези свои разбирания върху най-главния тогава въпрос - революция, или системно , просветно и културно и стопанско развитие - Дюстабанов не е могъл да бъде в числото на съзаклятниците от Габровския революционен комитет. И макар че този високо издигнат над съгражданите си човек да е знаел вече от един свой другар за готвещото се въстание, той все още стои настрана, интересувайки се от работата на революционерите, но само като патриот и родолюбец. Така го заварва съдбоносната 1876 г., когато на 23 април, Гергьовден, той бива въведен от приятеля си Димитър Денчев Видинлиев в събранието на заговорниците. Там, след като го посвещават в плановете си и в подготовката на предстоящето въстание, той заявява:
"След всичко, което ми казахте, за мен остава да избирам едно от двете - или да ви предам на властта, или да тръгна с вас. Предпочитам подирното". И малко по-късно добавя: "С въстанието ние не ще освободим България, в това съм убеден твърдо, но ще научим българина поне да знае как да мре. Ще обърнем вниманието на Европа и ще дадем възможност на Русия да дигне гюрюлтията".
Седем дни по-късно, на 30 април, в присъствието на Дюстабанов, революционният комитет взема решение въстанието да се обяви още на другия ден, 1 май, тъй като сведенията за въстанието в Южна България се получават в Габрово на 28 април. На това събрание е бил решен и въпросът: кой да бъде войводата. Дюстабанов приема избора и на 1 май вечерта четата вече е събрана на поляната пред габровския Соколски манастир, в Балкана.
Паметникът на обесените във Велико Търново
Биографът на Дюстабанов, д-р П. Цончев, живописно и картинно рисува излизането на храбрия войвода из града:
"Привечер, облечен в бели, шаечени дрехи, обточени с червен гайтан, които Дюстабанов си бил шил, според думите на брат му Васил, още през време на въстанието на Филип Тотю, с водна чаша от хининово дърво в джоба; с мушама, калпак на главата и обут в чепици с лачени тозлуци върху тях, при въоръжение: сабя, револвер със сребърни украшения по дръжката, пушка и бинокъл, Цанко Хр. Дюстабанов напуска бащината си къща, за да отиде и сложи главата си за свободата на България".
И започват боевете при Батошево, Кръвеник, Ново село, Марагидик, където юначният войвода, тежко ранен в дясната ръка, бива отведен от мястото на боя, заведен към село Бойновци, Габровско, и там предаден от общинския чорбаджия Иван Колев на турците на 18 май 1876 г. А на 30 май, през Габрово, Дюстабанов бива откаран в Търново, гдето пристига по здрач.
Както от бойното поле, преди разбиването на четата, Дюстабанов пише до комитета в Габрово писмо, в което разправя за сраженията с турците, за духа и храбростта на четниците, за това, че той лично повалил четирима черкези и заръчва комитетът да побърза да даде гласност, чрез европейската преса, за турските зверства и да отправи апел към християнска Европа за милост и защита на нещастния български народ - тъй, още при първия разпит в Търново, великият човек поддържа пред съда, "че целият български народе въодушевен от желание за свобода, че това движение е общо, че даже бабичките и момите от селата са посрещали въстаниците с китки в ръце и сълзи на очи от радост".
На една от страните на паметника е изписано името и на Цанко Дюстабанов
Спокойствието, твърдостта и храбростта на Дюстабанов учудват съдиите и членовете на съда. Дори председателят на съда Али Шефик бей ходатайствува пред султана за заменяване на смъртното наказание със затвор в някоя крепост, ала безуспешно.
Знаменита трябва да остане и да се вбие в паметта на младите български поколения речта на Дюстабанов, предизвикана от въпроса, защо е станал бунтовник, той, умният и ученият човек. Той отговаря дързостно:
"Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила не ще ви надвием; но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието вие ще нападнете невинните и мирни жители и ще направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече.
Бъдете, следователно, известени, че ние победихме... Вие издадохте Хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте Хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини за християните, и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече!..."
Паметник на Цанко Дюстабанов в Габрово, издигнат през 1966 г.
Осъждането и обесването на Дюстабанов е станало на 15 юний 1876 г. в Търново. Два характерни епизода съпътствуват стигането му до бесилката. На въпроса, зададен му: "къде желае да бъде изпълнена смъртната му присъда: в Търново или в Габрово, неговият роден град", той хладнокръвно заявава:
"По-добре тука в Търново, защото, като по-голям град, ще бъде по-салтанатлия". На присъствуващия свещеник отговаря: Иди си, дядо попе, аз нямам нужда от молитва". А после раздава парите, които има, сбогува се с присъствуващите и с твърда стъпка се покачва на бесилката с думите: "Бесилката не е позорна за мене!".
Тъй завършва жизнения си път тази необикновена, мощна фигура - просветител и революционер - Цанко Христов Дюстабанов. Неговата огромна душевна сила, неговият безкористен, чист патриотизъм, целият му личен и обществен живот, го издигат до най-светлите образи на борците за нашата народна просвета и независимост. Защото е велик подвиг и се иска извънредно нравствено мъжество да се отречеш от собствената си вяра и убеждения и с ясно знание за жертвата, която правиш, да изложиш живота си в пламъците на революцията, в името пак на народното благоденствие и свобода.
В лицето на Цанко Дюстабанов Априлското въстание разкрива една от своите трагически и едновременно една от своите най-благородни черти.
Симеон Андреев,
сп. "Отец Паисий", септември 1936 г.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}