ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Аз един Бачо Киро съм... Правдата си да диря излязох, въжето на врата си сам метнах!
На 28 май се навършиха 145 години от смъртта на Бачо Киро, както с уважение и почит е наричан от всички даскал Киро Петров - един от дейните участници в Априлското въстание
Редактор : / 7446 Прочита 4 Коментара
Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
През септември 1935 г. в родното му място Бяла Черква тържествено се отбелязва 100-годишнината от рождението му. За провеждане на честванията е сформиран комитет, който в своя позив за празника описва видния си съгражданин със следните думи:
"Излязъл из средата на измъчения от духовно и политическо иго беден български народ; носещ в себе си искрата на любознанието; чувствуващ просто, но дълбоко трагизма на своето време, Бачо Киро израства по свой път и със средства до степен да бъде най-самобитният и най-скромният деец на нашето освободително движение. Народен учител, фолклорист, читалищен деец, турист, църковен проповедник, артист и самоотвержен революционер, Бачо Киро е смогнал в своя разнообразен живот да изрази по индивидуален път всички положителни качества на българина. Затова, може би, той е най-симпатичният образ, в който се е изявил българският народностен човек".
Даскал Киро Петров - Бачо Киро (1835-1876)
В сп. "Отец Паисий" литературният критик и историк Георги Константинов описва живота и делото на Бачо Киро.
Като гледа човек портрета му, едва ли би допуснал, че това е син на скитник. Нежната му физиономия, мекият и дълбок поглед, пригладените коси и бръснатото лице никога не биха ни наумили, че Бачо Киро произхожда от най-бедна, скитническа и полупървобитна среда.
Баща му е бил говедар и авантюрист, който непрекъснато е сменял местожителството, а понякога и занаята си, дирил е печалби чрез шмекерии и често е страдал. С месеци той е изоставял жена и дребни деца, за да обикаля селата и полетата. Не е било тежко да води със себе си и своята челяд, защото цялата му покъщнина е можела да се натовари на едно магаре. А едно предание гласи, че стрина Цона, майката на Бачо Киро, уморена от скитничество и мъка, решила един ден да отрови неспокойния си съпруг и да изпрати буйния му дух на постоянно местожителство при св. Петър. Доколко е вярна тая легенда, мъчно може да се провери, но никак не е мъчно да я приемем за истинна... Тъй или инак, съдено било тъкмо това нещастно, бедно и грубо семейство да роди една от най-интересните и нежни личности, които нашата нова история познава.
Цона Добрева - майката на Бачо Киро
Бачо Киро е типичен български романтик. Един неимоверно пъргав дух, един чист мечтател и самоотвержен революционер, който първи посочи нравствената красота и културните възможности на българския селянин.
Детството му, пък и част от юношеството на този мечтател, когото възпя тъй сърдечно Пенчо Славейков, минават в пълна духовна тъмнота. До 12-годишна възраст той е говедар, а на 14-та си година става учител в с. Коювци. Можем да си представим какво дръзновение се е искало от този младеж, който е трябвало да преподава на ученици по-умни и по-знаещи от него. Учителството му допадало и, за да обогати занаята си, сетнешният Бачо Киро Петров престоява известно време в Батошевския манастир. След това вече, до пролетта на революционната 1876 г., той непрекъснато учителствува по разни села, а най-много в Бяла Черква (тогава с. Горни Турчета) - неговото родно място.
Това китно и будно село, което след Освобождението даде доста видни дейци, дължи много нещо на Бачо Киро. Той е учил белочерковчани на патриотизъм, свободолюбие и добродетелност. Неговото школо е давало не само проста грамотност, но и полезни навици, живи подтици за гражданско осъзнаване. Бачо Киро не е бил строг схоластик и настоятелен граматик. Той самият не е знаел Бог знай колко много! Предпочитал е само да раздвижи духовете и любознателността на съселяните си. Навсякъде той е преди всичко поет, упорит стихотворец и бунтар. Душата му знае само един култ - природата, и един идеал - свободата. Той държи патетични слова в черква, основава читалища, пише драми, урежда театрална група и едновременно с това скита из Полуострова, изучава външността и характерите на хората. Бачо Киро храни активно, нежно и дълбоко религиозно чувство към хубостите на българската природа. Той е пръв български турист. И в това му качество ние можем днес да открием нещо модерно, културно и мило. Той съвсем не прилича на ония закоравели души, убити от анемия, безразличие и суровост, които и днес надделяват по нашата хубава земя. Да обичаш природата, да живееш с живописното разнообразие на външния свят - това в България не е обикновен навик дори в наши дни, а за онуй време то е блестящо изключение, което може да бъде обяснено само с рядката надареност на Бачо Киро.
Не са без значение, разбира се, условията в родното Бачо Кирово село. Горни Турчета е близо до румънската граница, отгдето често прехвъркат чети и куриери - то е на пътя, който свързва Габрово със Свищов и има, значи, достатъчно условия да поддържа у своите жители по-бодър дух. Тук е основано училище още през 30-те години на XIX в., загнездени са в душите на белочерковчани спомени още от руското победоносно нахлуване през 1829 г. Надеждата да се получи свобода чрез руското оръжие е жива и постоянна. И Бачо Киро, който често възпява руските орли, е изразител на една от най-съкровените мечти у своите съселяни.
Той е между предните борци срещу гръцките владици и активен проповедник на революцията. През време на пътуванията си до Букурещ, Белград и Земун е можал да види как живеят свободните народи, и когато се е прибирал при своите, ще да им е разправял, със свойствената живост и образност на езика си, за техните предимства. Пътните му бележки са красноречиво указание за неговата впечатлителна природа и за писателската му дарба. Съвременниците са ги чели с увлечение и са насърчавали Бачо Киро към нови пътешествия. Събирали са пари и са ги давали на популярния учител и пътешественик безвъзмездно. Той е имал приятели, не само в цяло Търновско, гдето е ходил да държи проповеди или да преглежда читалищата, но и в крайдунавските градове, във Влашко, Сърбия и Цариград. Навсякъде са го посрещали като сърдечен и близък гост. Покойният професор Иван Д. Шишманов си спомняше как радостно е бивал посрещан Бачо Киро в Свищов от неговия баща Димитър Шишманов - виден гражданин на будния някога крайдунавски град.
"Един ден, пише Иван Шишманов, както си играях у дома на двора (тогава ще съм бил 9-10-годишен), виждам, че се отварят пътните врати и вътре влиза един скромен, може би 35-годишен човек, облечен в балканджийски дрехи: малък чер овчи калпак, черна къса салтамарка, пъстро елече, тесни биргьотлии потури и цървули. Лицето му беше длъгнесто, сухо, изпито, бръснато, само едни червеникави мустаци висяха от двете страни на носа. Очите на чужденеца бяха хлътнали и черни, веждите дебели. Помня го като че го виждам и днес пред себе си. Тоя странен човек носеше, преметнати на гърба, една абичка, една торба и един голям кривак. Зад него вървеше баща ми. Щом видях баща си, затекох се да го посрещна, както обикновено, а той ме улови за ръка и, обръщайки се към чужденеца, каза:
- Бачо Киро, това е по-голямото ми момченце!
Бачо Киро! Това име не ми казваше, естествено, нищо, но стори ми се, че баща ми влагаше нещо много интимно в него."
Така е бивал посрещан Бачо Киро не само в къщата на Шишманов. За всички, които са го познавали, той е "бачо", духовен сродник. Хората са хранели към него оная сърдечна предразположеност, която имаме към поетите, към кротките незлобливи и безвредни натури. В друго време и в друга духовна обстановка Бачо Киро би станал любим трубадур, благ вестител на поетични мъдрости и остроумия. Със своята необикновена любознателност, с изключителната памет и с рядката си дарба да говори, той е смайвал и увличал мало и голямо. Той е сърце на Търновската околия. Черквата, читалищата, училищата имат в негово лице пръв служител и ръководител. Не можеше без него и революцията.
Десет години преди Априлското въстание Бачо Киро е убеден революционер. Нещо повече: в стихове и проза, в разговор и в бележките, с които изпъстря черковните книги в селото, той изявява постоянно желание да умре за свободата на Родината. Подобно на Неофит Бозвели, на Раковски, Ботйов и на стотиците големи или малки бунтовници, и Бачо Киро иска "да си пролее кръвта за милото и бедно нашо отечество". Това желание е върховно, то е последният нравствен закон за събудените българи от онова време. Бачо Киро заблазява на ония, които са сложили главите си за народната свобода.
"Блажен е, - пише той, - оня, който се е потрудил за общонародно добро. Неговото име ще остане незабравено. Блажени са всички, които са загинали на бойното поле за свобода."
В Бяла Черква е имало вече хора, посветени на комитетското дело. Сам Бачо Киро пише чести похвали за хайдутите. От него са останали и ценни записки за подвизите на капитан Никола, за Габровския бунт от 1862 г., за Тотю, Хаджи Димитър и др. Той е схващал какво значение ще имат за потомството всички примери на героизъм и грижливо ги е записвал. Пише навсякъде - дори и сред стените на горящия Дряновски манастир. Днес ние можем да разберем културното значение на този Бачо Киров навик, но навремето едва ли някой се е сещал да насърчава нашия даскал, когото някои са считали и за халосан. Носителитеa на "нормално", практично съзнание и днес едва ли биха могли да схванат подвига на Бачо Киро.
Но този човек е имал и рядко здрав разум, една жизнена философия, която съвсем не хармонира с онова, което знаем от поетичните му екзалтации и нескопосни стихотворения. В неговите бележки има чудно хубави мъдрости и полезни съвети. Младежите, които са идвали при него за наука, той е подготвял за трезвен, обществено и лично полезен труд. Първата добродетел, която трябва да има един гражданин, според Бачо Киро, е: да знае сам да си изкарва хляба. Независим и горд може да бъде само оня човек, който не се осланя на другите. Пред Бога и пред висшия морал, обаче, ще бъде спокоен само героят - онзи, който е готов да се жертвува за свободата и общото благо.
Участници в четата на поп Харитон и Бачо Киро, доживели Освобождението и заснети в края на XIX в.
Бачо Киро чете редовно букурещките и цариградски вестници, той знае и сръбски. И от всичко, което е прочел и видял, той е разбрал колко тъжна е съдбата на собствения му народ. Той чувствува, че никой чужденец не ще може да схване българските страдания - "те не се изписват, те за другите народи са невероятни". Тая истина изгаря душата му. Той изпада в непрекъснато повисено състояние, в постоянна треска, която го пренася в чудни блянове... Сигурността за победа у Бачо Киро е по-силна и непоколебима, отколкото у ония, които отдалече и теоритично подготвяха революцията. Той се отдаде на борбата с фанатизма и със спокойствието, което проявяваха първите християни, когато отиваха на кладите.
В деня на въстанието в Бяла Черква, преди да поведе дружината към Балкана, Бачо Киро пише върху белите полета на един Миней:
"Сбогом, мило отечество, милий народе! Аз днес отивам за твоята свобода да се боря с неприятеля, че или победя, или падна мъртъв, за мене е все едно. Мисля, че си изпълних длъжността, като отивам за твоята свобода да умра. Стига моите потомци да оценят, че кръвта на народните мъченици ще ги избави от тежкото робство."
Тия думи, които напомнят Ботйовите изповеди, разкриват най-непосредствено величието на Бачо Киро, а заедно с него и на хилядите други простосърдечни и героични българи, които загинаха по балканите, по бесилките и кладите през пролетта на 1876 г.
Бачо Киро оставя пет деца на произвола на турците, които ковяха по онова време съдбата на мирния народ, и отива да умре... Десет дни Фазлъ паша обсаждаше с топове и много хиляди войници стените на Дряновския манастир и не можа да влезе в него, докато не умори с огън и желязо храбреците, дошли, заедно с епичния поп Харитон, с Пармаков и Бачо Киро, да умрат за свободата. Моем ли ние днес да разберем душите им, подготвени ли сме да се сродим с подвига на тия хора, които имаха героичен култ към смъртта, които я диреха като желана другарка? Не защото им тежеше животът, не от пресита, от интелигентско разочарование и безсилие, а защото чрез нея искаха да спасяват Родината си, да изкупват свободата на народа си. Този култ към смъртта, с която трябваше да се дири съчувствие и възмездие в сърцата на чужденците, разкрива и трагизма на онова време.
Харитон Халачев - Поп Харитон (1835-1876)
Бачо Киро се спаси от куршумите на Фазлъ паша. Той е между малцината, които можаха да оцелеят в манастира, след като са изживели страхотиите около потушаването на бунта. Изтерзан, почти убит морално и физически, той стига родното си място, гдето предатели го връзват и дават на властта. Този мил, детски чист мечтател е уловен, както се ловят птици или диви зверове, и е поднесен като дар на усмирителите.
Но... по-добре да не си спомняме за тоя позор, защото погнусата ни едва ли би могла да намали с нещо срама, който тегне над поколенията.
Изправен е Бачо Киро пред съд - в същото здание, в което три години по-късно заседава българското учредително събрание. Благоразумни и хитруващи защитници искат да изпросят милост за Бачо Киро, защото... бил не на себе си. Простосърдечната му откровеност, мечтателният поглед, който се рее някъде в далечините и почти не обръщащ внимание на присъствуващите, се взема като белег на лудост...
"- Вземете си думите назад!", стреснато и мъжествено пресича Бачо Киро своя защитник - "Аз не съм луд!" и издекламирва на турски:
"Аз един Бачо Киро съм,
без страх от турчина комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновския манастир намерих.
Правдата си да диря излязох,
въжето на врата си сам метнах!"
Всякакъв съд е излишен за този рицар на свободата и смъртта. Можеше ли да допусне гавра със себе си един поет по душа (макар че стиховете му не струват за нищо), един дух героичен и нравствен до самопожертвуване... Колцина на негово място биха предпочели да бъдат обявени десет пъти за луди само да се отърват от въжето!
На 28 май 1876 г. Бачо Киро крачи към бесилката мъжки и се сърди на другаря си Семерджиев, който е изпаднал в малодушие и уплаха. Бачо Киро умира гордо, тъй както умират героите и мъдреците. Смъртта му напомня тази на Андре Шение, чието безстрашие и безразличие пред гилотината вдъхновява и днес поетите на Европа. Такова вдъхновение можем да черпим и ние от мъжеството на Бачо Киро...
"Блажени са всички онези, които са загинали на бойното поле за свобода".
Това "блаженство" трябва да сътворим ние, като заключим дълбоко в сърцата си подвига на Бачо Киро и като обкръжим името му със симпатията и благодарността, която му дължим. Частица от свободата, на която се радваме днес, принадлежи на скромния, очарован мечтател и бунтовник от Бяла Черква.
Георги Константинов,
сп. "Отец Паисий", септември 1935 г.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}