ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
100 години от смъртта на Марко Балабанов: Един от последните възрожденци умира в немотия
Видният общественик, юрист, политик, дипломат и публицист остава в историята като един от най-активните дейци на църковното и националноосвободителното движение и е първият външен министър в следосвобожденска България
Редактор : / 8362 Прочита 11 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Видният общественик, юрист, политик, дипломат и публицист напуска този свят на 16 юни през 1921 г. Той остава в историята като един от най-активните дейци на църковното и националноосвободителното движение и е първият външен министър в следосвобожденска България.
Марко Димитриев Балабанов е роден през 1837 г. в град Клисура, където получава и първоначалното си образование. На 10-11-годишна възраст отива в Тирилье (дн. Зейтинбаъ в Турция), градче на северния азиатски бряг срещу Цариград, където баща му Димитър и чичо му Марко от години се занимават с абаджийство. Те и двамата държат на учението и първата им грижа при пристигането на малкото момче е да го пратят в местното училище да изучи гръцки. Желанието им било, като поотрасне да го вземат при себе си и да продължи занаята им.
Съдбата обаче решава друго. Момчето напредва в гръцкото училище и по съвет на учителите баща му го изпраща в най-големия в района град Бурса.
След едно ужасно и разрушително земетресение обаче, бащата издейства преместването на Марко в Цариград, и така през 1855 г. той постъпва в Богословското училище на о-в Халки. Доскоро там учителствал Неофит Рилски, а понастоящем един от преподавателите бил архимандрит Антим, бъдещият първи български екзарх. Като ученик в по-горните класове, Марко е представен и препоръчан на Иларион Макариополски, Гаврил Кръстевич и на други известни по онова време в Цариград български първенци.
Около 1860-1862 г. се разпалва Църковният въпрос, от който особено се вълнуват и българските ученици в Богословското училище. Балабанов завършва с отличие. Благодарение на някои учителски препоръки и най-вече на родолюбието на търговеца Георги Золотович, той заминава най-напред в Атина, а след това и в Париж, за да продължи образованието си.
Богословското училище на о-в Халки, днес Семинария
След като завършва право във Франция, заминава за Германия, където посещава Мюнхен и Хайделберг. Там учи езика, посещава лекции по философия и се запознава с редица религиозни въпроси, които не са преставали да го интересуват.
След издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия, по покана и настояване на някои български владици, Балабанов се завръща в Цариград. Веднага е назначен за главен писар на привременния Св. Синод. През 1871 г. е избран за представител и секретар на свикания в Цариград български църковно-народен събор, на който да се изработи Екзархийски устав.
След Гаврил Кръстевич, по чийто проект е съставен уставът, значително участие в изработването му има именно Марко Балабанов - като юрист и човек, запознат с църковните правила и наредби. При това, не само в качеството си на Екзархийски секретар, но и като близък познайник на Екзарх Антим и на други духовни и светски лица, той пише различни прошения до Великата порта, окръжни писма до другите православни църкви, брошури, статии.
Балабанов е първият редактор на списание "Читалище" - от 1870 до 1871 г. В началото на 1874 г. започва да издава собствен седмичен вестник "Век", преименуван през 1876 г. на "XIX-ий век". В програмната статия на вестника той отбелязва: "Един вестник не трябва да е само вестител на щото става, но още и искрен изяснител. Никога и към никого няма да бъдем нито низки ласкатели, нито груби нападатели..."
След жестокото потушаване на Априлското въстание, и особено след Баташкото клане, видните българи в Цариград организират тайни съвещания, на които се разисква какво да се предприеме, за да бъде сложен край на това непоносимо положение. Взето е решение да бъдат изпратени двама души в Европа, които да запознаят тамошните правителства и кралски дворове със страданията на българския народ, с желанието за премахване веднъж завинаги на турския гнет и за поемане на управлението в собствени, християнски ръце.
Единодушно са избрани Марко Балабанов и Драган Цанков. Мисията им е повече от успешна - посещават кабинетите на всички велики европейски сили, запознават се лично с изтъкнати политически личности, като Уилям Гладстон, Леон Гамбета, а в Русия се срещат със самия император Александър II. Европа научава за България и тегобите ѝ.
Непосредствено след Освобождението, по време на Временното руско управление, Балабанов е назначен за вицегубернатор на Свищов, където покрай другите си официални задължения, се грижи за многобройните български бежанци от Старозагорско, Казанлъшко, Карловско и пр. Разболява се от тиф и едва е спасен. По-късно губернаторството се премества в Русе, където общественикът продължава с дейността си.
Марко Балабанов (седнал в средата) като вицегубернатор на Свищов, 1878 г.
Той взима дейно участие в Учредителното събрание в Търново, в изработването на Конституцията и в събранието за избиране на първия български княз. Става един от първенците на Консервативната партия. При образуването на първото българско правителство, начело с Тодор Бурмов, му е отреден постът министър на външните работи и изповеданията (юли-ноември 1879 г.). През следващите години е дипломатически представител в Османската империя (1880-1883).
От 1882 г. преминава в редиците на Либералната партия. След разцеплението ѝ през 1883-1884 г., минава към течението, оглавявано от Драган Цанков, обособило се през 1884 г. в Прогресивнолиберална партия. През 1883-1884 г. Балабанов отново става външен министър във втория и третия кабинет на Драган Цанков.
При откриването на Висшето училище (дн. Софийски университет) става професор по римско, византийско и канонично право и гръцки език. Декан на Юридическия факултет (1896-1897 г.). От 1881 г. е дописен, а от 1884 г. редовен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
Многократно избиран за народен представител, през 1901 г. за два месеца е и председател на Народното събрание.
В началото на новия ХХ век продължава с дипломатическите си мисии - от 1902 до 1905 г. е дипломатически агент в Букурещ, а от 1905 до 1906 г. - в Атина.
Успоредно с обществената, политическата и преподавателската си дейност, още от 70-те години на XIX век, Марко Балабанов се занимава и с журналистика и публицистика. Освен за собствения си вестник "Век", сътрудничи и пише и за редица други издания. Автор е на голям брой съчинения, сред които: "Елинска христоматия с обяснения на български и с елино-българско словарче" в две части (1892-1895), "Страница от политическото ни възраждане" (1904), "Граф Игнатиев. Спомени" (1909), "Гаврил Кръстевич. Народен деец, книжовник, съдия, управител" (1914) и др.
Балабанов се жени за Анна Димитрова Гешова, но тя умира през 1886 г. и той остава сам с 4 невръстни деца - Димитър (бъдещ дворцов лекар), Вера (тя се омъжва за Георги Данаилов - професор и министър), Неда (омъжена за инженер Тодор Сахатчиев) и Никола (юрист и дипломат, женен за дъщерята на друг изтъкнат общественик и учен, проф. Любомир Милетич, Олга).
Марко Балабанов умира на 16 юни 1921 г. на преклонните 84 години в София. На опелото му в катедралния храм "Св. Неделя", извършено от Видинския митрополит Неофит, присъстват представители на правителството, Двореца, столичният кмет, бивши министри, съпартийци, професори от Алма Матер, стотици ученици и обикновени граждани.
В статия по повод смъртта му, вестник "Пряпорец" пише:
"По своя темперамент, покойният бе една спокойна натура. Той не се увличаше. Беше винаги умерен и противник на всичко, което не е сериозно обмислено. Със своя такт и със своята научна подготовка той игра важна роля в разрешаването на църковния въпрос. Той имаше отличителните черти на дейците от епохата на Възраждането. Съдено му е било да живее повече от всички, за да изпита всички нещастия, които се струпаха върху България. Все пак той познаваше жилавината и жизнеспособността на българския народ, който не знае да се отчайва, и навярно е склопил очи с надежда, че тоя народ ще намери в себе си сили да се съвземе и изправи на краката си."
Вестник "Зора" допълва и някои горчиви щрихи от последните години на видния някога общественик:
"Както се вижда и от писмените му трудове, Марко Балабанов изцяло принадлежи на българското Възраждане. Той живя с неговия дух и с неговия дух умря.
Който е преглеждал протоколите на първия църковен събор, той е забелязал, че Балабанов се подписва "писар", а не секретар. Това е характерно не само за него, а за цялото поколение от църковните борби, което е непретенциозно и скромно. Но не е това най-голямото качество на хората от Възраждането. Любознателността на българина датува от тая епоха. Представителите на Възраждането събират знания като пчелите. Не току-така Марко Балабанов се е издигнал до професорската катедра.
Най-светлата черта на дейците на Възраждането, обаче, е тяхната безкористност и беззаветното служене на народа. Покойният допреди няколко години едвам се мъкнеше пеша и прегърбен по софийските улици, той не можеше да се вози с файтони и автомобили, като други. Той умира в немотия.
Хората на Възраждането, на българската реформация, не бяха едностранчиви специалисти; те бяха с широк поглед и разностранни познания. От тях бе и Балабанов. Той бе общественик в широкия смисъл на думата. Не току-така поколението от църковните борби издигна българския народ от невежество и забвение; не току-така то изгради България. Това постигна то с усилия и воля, с наука и познания, които днес в България не са на чест."
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}