На 31 юли (ст.ст.) 1868 г. в Русенския затвор, от раните си умира Стефан Караджа - революционер, участник в национално-освободителната борба, войвода, национален герой.

През 1898 г. във вестник "Юнак" - орган на поборниците и опълченците, са публикувани биографиите на редица борци за свободата на България, между които и тази на Стефан Караджа.

Стефан Караджа се е родил в село Ичуме (Ичме, дн. село Стефан Караджово - бел. ред.), Одрински вилает, Казъл-агачка кааза, между 15 и 20 май 1842 г. Да, в село Ичуме е видял той първи път Божия свят, но едва ли жителите на това заглъхнало селце подозряват даже, че и тяхна милост са дали един дерек за Българската свобода.

Баща му, дядо Тодор Димов, чист българин, се е занимавал със земледелие, бил человек от средна ръка. Името на майка му е било Калина Маринова. Караджата е имал още шестима братя: Стоян, Никола, Колю, Васил, Станю и Марин, които са биле по-големи от него, и три сестри: Търна (Тръна - бел. ред.), Велика (по-голяма от него) и Пена, по-малка.

Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

Сичките са се родили в село Ичуме. Когато Стефан бил на четири години родителите му оставили село Ичуме и се преселили в Добруджа, в Тулчанските села, неизвестно по какви причини.

Най-напред семейството се спряло в село Бейдаут, после в село Саръ Юрт, гдето се и поминала майката на Стефан, на 45-годишна възраст. От Саръ Юрт бащата на Караджата се преместил в село Потур, гдето живели цели пет години. В това село за първи път Стефан бил заведен на училище; той бил на възраст 8-9 години. После това, баща му отишъл да живее в село Чамурлий, от гдето подир 3 1/2 години се преселил в град Тулча.

В село Потур той се е учил при някой си даскал Иван Топ Сакалията, а в село Чамурлий - при даскал Танасаки. В ученическия си живот, той не се е отличавал с нищо друго, освен с непокорство и с грубо поведение. С всичките свои връстници искал да се бори, и им надвивал. Когато бил на 4 1/2 години, за нищо и за никакво, отрязал на сестра си малкия пръст с теслата. Баща му дядо Тодор, по това време бил поизпаднал от положението си, което лесно се разбира по причина на неговото преселяване от едно място на друго. Лишен от майка, той останал на грижата на по-голямата си сестра Търна.

В Тулча той постъпил в училището (1853), гдето бил учител някой си даскал Енчо. Тук той се учил, освен на български, но и на гръцки език, който по онова време беше на мода в нашите училища. Когато станал на 15 години, зет му Никола Станчев (мъж на сестра му Търна) го взел при себе си в бакалския си дюкян. Една нощ станал пожар в чаршията, който съсипал много дюкяни. Караджата, който спял в дюкяна, малко останало да изгори заедно със стоката, ако да не бяха го събудили.

Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

Страстта да се бори Стефан с турци и с българи не го оставила и по-сетне, когато той бил вече на 15-18 години момче. Докато той се борел само със своите съученици, захванал да си мери силите малко по малко и с ония лица, които минували за пехливани.

Известно е на всекиго, че в Турция, по сватбите, по големите празници - Байрям, Великден и Рождество, излизат да се борят публично така наречените пехливани. Било празник Възкресение, когато тия последните се събрали на един мегдан в Тулча да се борят.

В техните редове държал място и Караджата; за първи път той излизал да жъне слава публично. Пехливаните били турци, българи и цигани. Стефан надвил всичките. Оставало само един прочут пехливанин, турчин на име Плясата, с когото останали да се борят на другия ден.

Тоя Пляса бил пехливанин, не на шега. Той се славел по цяла Добруджа и из най-тъмните кюшета, със своите широки гърди и с дебелите си баджаци. Стефан го хванал и спуснал на земята, с първо хващане. В гърдите на присъствующите турци закипял яд и отмъщение, а българите мълчешката се радвали от тая победа. Крилата на Плясата пехливана паднали; той бил ни на небето, ни на земята. Позната му била пословицата: "По-добре да те ритне турчин със здрав цървул, нежели циганин със скъсан". Турското бабаитско и пехливанско отмъщение закипяло в неговите гърди и жили; той се заклел, че ще отмие петното, нанесено нему от един позорен рая.

Стефан Караджа (отдясно) и Видул Странски (войвода на чета, действала в Карловско и Калоферско през 1866 г.). Снимка направена в Белград през 1867 г. (Снимка: "Изгубената България")

От това заканвание, па и вследствие на други някои грехове, които били отбележени в турската бабаитска хроника с черни краски, Караджата трябвало да напусне мюсюлманската територия, нещо което е ставало по онова време с мнозина негови братя, които са нарушавали старите рабски обичаи и които са си държали главата вирната. А где е трябвало да бяга бъдещия войвода? Разбира се, в свята Румъния.

Ако до нейната спасителна граница се трудеха да дойдат хора от най-затънтените краища на Отечеството ни, то за Стефан е било твърде лесно това, само леглото на тихия бял Дунав го е делял. Той казал на зет си, че най-добре ще бъде и за двамата, ако той, Стефан, замине за Браила, да почне да работи табаклък, което уж било и за двамата в интереса им. Зет му Никола Станчев се съгласил, извадил му тескере, а това е било и желанието на Стефанча, да се снабди с тескере, да преплува тихия бял Дунав и да се озове в свободната нам братска и приятна земля, свята Румъния. Това негово желание се сбъднало, и то е било в 1859-1860 г.

Старият баща на нашия герой, дядо Тодор, стар българин и кален роб в българските обичаи, приготвил разкошен обяд по случай заминаването на сина си, искал да го изпрати за последен път, както се пада на един баща, пожелал да даде своята бащинска благословия, не на гладно сърце, а под влиянието на старата бъклица.

Стефан заминал благополучно, обещал, че ще им пише често и че няма да забрави така лесно бащиното си огнище и родителските свръзки. Не се минало повече от 15 дена от заминаването му, и баща му се поминал. Напразно наскърбените сестри чакали писмо от брата си, когото да разберат къде е и да му съобщят за своето семейно нещастие - за смъртта на баща им.

В това време те са били сами вкъщи , защото никой от братята им не е бил при тях. Чакали месец, два, година, две, минали и пет години, а от брат им, от бъдещия уж табак, който обещавал, че ще спомага вкъщи, нямало никакво известие. Хиляди "Много здраве", стотици заръчки и поръчки били провеждани от неговите сестри по различни приятели, познайници и търговци, които пътували за Браила, но всичко напусто. Никой не виждал и не разбрал где е Стефанча.

Стефан в това време вършил други работи, които нямали нищо общо с табашкия еснаф. Той попаднал в Румъния тъкмо тогава, когато Раковски си дерял гърлото да вика, че турският ятаган не е от провидението; когато мнозина негови събратя като Хаджи Димитър, Христо Иванов Книговезецът, Петър Йорданов и други, избягали по същите причини, кръстосвали по румънските градове. Неговата буйна глава и решителната му възприемчива натура отведнъж способствували за окончателното му прилепвание на народното дело и на неговите първи деятели.

Събитията в Сърбия с Белградската крепост в 1862 г., организирането на българската чета от Раковски в последния тоя град, била ера за огнените младежи, поприще за Стефан Караджа. Ето коя е причината, загдето той се е отрекъл от бащината скромна стряха, от любезни сестри и братя и всякакви други семейни и житейски свръзки.

В четата на Раковски той бил записан още в първите дни на нейното организирание. В Белград, Караджата, придружен от Хр. Н. Македонски и други, първи дадоха повод за нападение. Караджата с Македонски - първи те убиха бинбашията и ходжата. При бомбардированието на Белград, в една чета под едно знаме и команда се е сражавал той срещу турските гарнизони от крепостта, заедно с Левски.

Портрет на Стефан Караджа като участник в Българската легия (Снимка: "Изгубената България")

Една вечер, пет години след заминаването на нашия герой, когато сестрите му вечеряли срещу коледни заговезни, външната врата се похлопала и трима души влезли вкъщи. Тяхното посещение било ненадейно. Двамата от тях били тулчански граждани - Хаджи Никола и Костаки Бозаджията. Третият, който бил облечен в турски дрехи, и въоръжен, не можали да го познаят. Гостите попитали за Никола Станчев и седнали на одъра да чакат. По-малката сестра на Караджата, Пена, която два пъти се доближавала до гостите да ги черпи, не можала да познае турчина, който бил едноутробният ѝ брат Стефан, който тоя ден се бил върнал от печалба - правенето на табаклък. На третия път, когато тя му подала огън да си запали цигарата, тогава едвам познала брат си, изпуснала дилафа на земята и извикала "Батьо"! Плач и ридание от страна на двете слаби жени изпълнили къщата.

- Ами защо не ни проводи поне едно писмо, ако не друго, да те разберем накъде си и каква работа вършиш? - питали двете жени и гледали в очите на най-малкия си брат, който бил подсукал вече ергенски мустаци.

Другите братя на Караджата отдавна били осавили Тулча и живеели по разни места из Русия, повечето в Бесарабия, гдето имали и роднини.

- Бях в Цариград, гдето съм закупил беглик за десет години, та затова не ми оставаше време да ви пиша, - отговорил студено Караджата.

Цяла една година останал нашият герой да живее в Тулча. Това било през 1863 г. Тая епоха от неговия живот е ознаменувана от цяла върволица буйни и смели предприятия, които са в състояние да предскажат неговото бъдеще и да накарат всекиго да потрепери. Той бил всякога весел и засмян и пеел народни бунтовни песни. През тая зима той оженил едната си сестра, на сватбата ѝ имало много гости, между които и турци и въоръжени заптиета, с тия последните той играл на ножове и ги надиграл.

Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

После сватбата, на втория ден на Рождество Христово, той се покачил на една кола, развял един бял байряк и тръгнал през тулчанските улици да пее бунтовни песни.

Турците не могли да претърпят тая явна демонстрация и го арестували, в чизмите му намерили една кама и един револвер, което обстоятелство още повече го обвинявало. В затвора Караджата почнал да пее и да се весели, като че ли е у дома си. Той поискал на заптиите да му донесат печена кокошка и вино, те се зачудили на тая дързост. - Тоя кератия трябва да е луд, казали помежду си.

Имате право, ефендим, отговорили някои българи, той е луд, не видите ли го? И така, Караджата уж луд, бил освободен. После това той убил един знатен и прочут по жестокостта си татарин, от когото било пропищяло всичко българско. След завръщането си от Сърбия, Караджата имал за другари Хаджи Спирдон, Геро, Дяко, Станчо и др., всички кундурджии. В разстояние на 2-3 месеца, Караджата извършил много работи. Той подготвил свои хора и през пролетта щял да премахне Тулченския гръцки владика, но владиката минал през друг път и така оцелял.

От там със същите свои момци отишъл в село Сомово да обере и убие един богат молдованин изедник. Убийството не сполучило, молдованинът познал Караджата, когото и предал на властта. Всред града заптиите заобиколили Караджата , но той потеглил камата и избягал от ръцете им. Наместо него, хванали невинния му зет, смазали го от бой и след малко умрял. Сестра му Търна я разкарвали само по конаците за братови грехове. А Караджата избягал в околността на Тулча и безпокоил Турското правителство. В това време той ходил по селата: Ени-Кйою, Чамурлий, Бабадаг и др., да събира пари за оръжие, което купувал от Румъния и го раздавал на достойните момчета. Двеста лири той иззел със заплаха от чорбаджи Желязко, от с. Ени-Кйою и от чича си Велко.

С него заедно ходели още по Бабадагский балкан 7-8 души другари. Често той оставял своята дружина и слизал по селата и в Тулча, преоблечен в разни дрехи, за да се учи какво приготовлява правителството. Турците са го наричали Кючюк (малкий) Стефанчо, а прилагателното Караджа е добил през 1865 г., защото е бил лек и бърз като сърна. Наскоро той веч оставил Тулча окончателно и минал в Румъния. В 1864 г. той преминал Дунава с една чета хъшове, в 1865 г. е останал в Румъния, а в 1866 г. преминал пак в България с една чета от 20 души, в числото на които бил и Хаджи Димитър Асенов и Дядо Жельо Черньов. В 1867 г. не е минавал, а в началото на 1868 г. тия заедно с Хаджи Димитър, подават си братска ръка за задружно действие. Организират четата си, състояща се от 128 души, от които 68 са били негова чета със свое знаме, и 60 души чета на Хаджи Димитър пак със свое знаме.

Знаменосец на Караджата бил Георги Чернев, който в едно от сраженията с турците пада убит, а знамето биде спасено от Хр. Н. Македонски, у когото се съхранява и досега. А знаменосец на Хаджи Димитър бил Димитър Захралията, но и двете чети действуват неразделно докрай. В Браила Караджата с помощта на своя другар Христо Н. Македонски, наредили работата много хубаво, че в кратко време приготвили 40-50 хиляди фишеци за момчетата си.

Преминаването на четата през Дунава в България се вижда и от биографията на Хаджи Димитър; както и сраженията, които четата е имала с турските редовни аскерлии, башибозуци, черкези, татари, цигани и всякаква сбирщина.

Хаджи Димитър (1840 - 1868) – един от най-значимите войводи в българската история, съратник на Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

Видяха читателите как юнакът бил хванат в четвъртата битка над Канлъ-дере, в местността "Гъба", ранен на 5-6 места. Това негово хващане било цяло тържество за правителството. Наскоро той бил докаран в Търново под силен конвой, оплетен от главата до краката в синджири, а оттам в Русчук. Тълпи граждани, турци, българи и др. се надпреварвали да видят героя. От Търново до Русчук той бил докаран в бричка, коляно до коляно с един турски юзбашия, облечен с бунтовническата си униформа. Пред русчукския меркез, гдето спряла талигата, той бил герой на деня, предмет на хиляди очи. Казват, че един особен чиновник отишъл да го поздрави с "Добре дошъл", а патриотическото предание разказва следующите допълнения: Караджата като бил ранен на много места, а по тоя причина не можел да върви, то на разположението му бил оставен един турчин, когото той трябвало да възседне, за да го отнесе до конака.

- Жив ли бях да възседна и турчин? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите, казал Караджата.

В Русчук, в присъствието на европейските консули се случила с него и следната сцена:

Митхат паша (иронически) пита: А бре, кючюк Стефанчо, я ми кажи, кой ти даде право като рая да се повдигаш на оръжие против милостивия ни Падишах?

Стефан Караджа (с презрителен тон): Ще отговоря в Цариград, а не тук.

Митхат паша (сърдито): Аз какво съм тук бре, гяур?! Ти трябва да знаеш, че и аз съм пратен от Високата Порта и от Падишаха. Затова отговаряй на питанието ми.

Стефан Караджа: Не е компетентното място тук, и не мога да отговарям на един равен по чин с мен, защото ти ако си пратен от Високата Порта за управител, то, трябва пък ти да знаеш, че и аз съм въстанически войвода и се борим за народните си правдини.

Такива и много други по-остри и с презрение възражения отговорил Караджата на русчукския джелатин Митхат.

Той не е отровен, нито обесен, но тъкмо на 31 юли 1868 г. предал Богу дух в затвора, от лютите рани. Него не са погребали, както го изисква вярата ни, той е погребан между Цвятко Павлов и Никола Войводов, а баба Тонка е спохождала скришом гробовете на тия герои, проливала е по няколко майчини сълзи и е запалвала по една свещица.

Юнаците от Хаджи Димитровата и Караджата чета, които първи път дигнаха ръка против тирана, бяха от ония хора, които малко жалеха живота си. Най-голямата част от тях паднаха в сражението, а малцина се удостоиха да издъхнат на бесилницата и да посетят Азия, както това стана и с Ботевата чета. Но те зададоха ужасен страх на апатическата Турция, и чрез това се подигна морално патриотическото чувство на българския народ!

Те всички сложиха геройски костите си в неравната борба, от които изникна свободата, на която се наслаждаваме днес.

Името Стефан Караджа звънти в ушите на всичко честно като ангелски глас и на всички български синове е посадено неговото верую в сърцата им за нови подвизи.

Fasulkoff (Любомир Бобевски),
в. "Юнак", февруари 1898 г.

Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

Караджата в Търновския затвор

Из записките на дядо Стати Попов 

През 1880 г. слязох в Провадия по търговските си работи. Там се срещнах с познатия ми комита и опълченец Хаджи Христо Вълчанов, родом от Тулча. Седнахме на разговор в питейното заведение на Бр. Джовани. Хаджи Христо ми разправяше епизоди от сраженията със Сюлейман-пашовата войска. После стана дума за организирането на четите в Румъния. Най-оживено разговаряхме за Караджата, като лично познат и на двама ни.

Един близо седящ до нашата маса възрастен човек се доближи и почтително поиска позволение на турски език да седне при нас. Ние го поканихме и се запознахме; назова се Капрел Ефенди Джерах (баща на запасния полковник в София г-н Емануил Джерахов).

- Чух ви, господа, да разговаряте за Караджата и да разправяте за геройствата на този човек. Ще ми позволите ли да ви разправя и аз нещо за него, което една случайност направи да видя и чуя.

Аз съм арменец, лекар хирург. Двадесет и шест години служих в турската армия като военен лекар. Към края на службата си бях в Ерзерумския полк. Шест месеца бяхме в Солун и Монастир (Битоля). След това ни пратиха да усмиряваме бунтовете в Албания. В тая страна прекарахме три години.

Един ден се получи заповед полкът да замине за Емен. Между офицерите се яви негодуване; те казваха: три години скитахме по тия диви албански планини да гоним бунтовници, сега ни изпращат да гоним маймуни в Емен. Но заповедта трябваше да се изпълни и ние незабавно тръгнахме на път. През месец юни 1869 г. пристигнахме в Търново.

Христо Николов, известен и като Македонски или Македончето (1834 - 1916) – хайдутин и революционер, участник в четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър (Снимка: "Изгубената България")

В началото на юлий един ден властта беше силно разтревожена. Полицията се разшава, а разпоредбите във войсковите части, след обявената тревога, заваляха всеки час. Едно отделение конница замина веднага към Свищов, а след тях замина и пехота.

Научихме, че голяма чета от хиляди комити, предвождани от руски офицери, минала Дунава и идела в Търново да подигне българите в бунт. Него ден се водело голямо сражение.

Тревогата беше голяма. Чаршията бе затворена. Турското население беше много възбудено и бързо се въоръжаваше; запасаха силяхи, натъкнаха ножове и пищови и явно се заканваха, че ако българите подигнат глава да се присъединят към комитите, всички ще бъдат изклани.

Нашият командир на полка, един добър и милостив човек, родом от Измир, като видя настроението на турците, пусна патрули из града със заповед турското население да се обезоръжи и дюкяните да се отворят. В тази паника обаче, малцина българи се решаваха да се движат из града. Все пак турците свалиха оръжието си.

Целият ден мина в тревожно очакване на официални сведения, а между това слуховете се носеха най-разнообразни. Така мина и вторият ден. Едва на третия ден телалите завикаха из града, че комитите са разбити, та населението да бъде спокойно и всеки да си гледа работата. Към полунощ бяха докарани няколко ранени комити заедно с главатаря им, някой си Кючук Стефан Караджа.

На заранта в града вече се разправяха подробности около четата и сраженията ѝ с аскера и башибозука, и разбира се, всеки участник в боя си приписваше небивали геройства, като не се подценяваха и тия, проявени от комитите, а най-вече от хванатия им главатар. Така например русенският юзбашия Тоска Ахмедаа, се бе разшетал из града от кафене на кафене и се хвалеше, че той разбил комитите и хванал жив главатаря им, който бил доведен тук.

Разтичаха се и турци и българи към конака да видят комитите. Турците, псувайки, викаха на българите: "Какво се трупате тук, след два дни ще ги видите всички на бесилките по мегданя".

Същата сутрин командирът ме повика в квартирата си и ми каза: "Докторе, вземи двама фелдшери и иди в затвора да превържеш раните на тези хора. Особено внимание обърни на главатаря им; той заслужава това".

Схванах, че командирът вече се е срещал с комитите рано сутринта. Моето християнско сърце гореше от желание да извърша още през нощта лекарските си задължения, но мюдюринът беше постоянно зает с разпита на ранените и аз не можах да преча на работата му.

Взех двама фелдшери и каквото е нужно за превръзки и се отправих към затвора. Надзирателят ме отведе в една килия. На голото дюшеме бяха натъркаляни седем-осем младежи в особена униформа. Всички бяха окървавени, особено в ръцете, и охкаха най-отчаяно.

Знамето на четата на Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

Надзирателят ми посочи към ъгъла един завит в дреха човек и каза:

- Този там е главатарят им Кючук Стефан.

Доближих. На пода лежеше един човек, завит в шинела. Очите му бяха притворени; може би той спеше, крайно изморен. Побутнах го по рамото. Той отвори очи, метна бавно шинела, повдигна се с мъка и седна.

Пред мен стоеше един млад човек с жив и симпатичен поглед. Малката му брадичка около челюстите му придаваше сериозност и мъжественост. Бледото му лице издаваше загуба на много кръв.

- Аз съм доктор, кажи къде си ранен, за да те превържем, - се обърнах към него.

- По цялото тяло, господин докторе, отговори той тежко.

Фелдшерите започнаха да събличат окървавената му униформа. Действително, цялото му тяло бе в рани и съсирена кръв. Две рани от кама имаше на гърба му, един куршум бе пронизал отстрани врата му, в рамото засечен с нож, костта около стъпалото на десния му крак строшена, ръцете му на много места изранени и пр.

Учудих се. Тоя човек, при толкова много рани, не се оплакваше. Измъченото му лице обаче, издаваше голямото му страдание.

- Кои сте вие и кой ви изпраща да дигате оръжие срещу империята? - запитах аз между работата.

Караджата ме погледна с оживените си очи и запротестира енергично:

- Всички сме българи, господин докторе. Никой не ни е изпратил, а сме тръгнали да се бием за правдини на българския народ.

Аз разбрах с какъв човек разговарям.

Промихме и превързахме раните му, но тая корава душа не охна от болки, както бе при превързването на другарите му. След свършване на работата, аз изпратих фелдшерите и наново се доближих до Караджата, който се бе облегнал в самия ъгъл. Надзирателят бе излязъл.

- Благодаря ви за помощта, г-н докторе, - каза той.

- Бог и Света Богородица да помага, айол, - му отговорих.

Караджата ме погледна и в недоумение ме запита:

- Вие християнин ли сте?

- Да, арменец.

- Арменец? Тогава вие най-добре ще разберете защо дигаме оръжие срещу властта. Вашият народ еднакво като нашия пъшка под турския ярем.

Влизането на надзирателя прекъсна разговора ни и аз си излязох.

Докладвах на командира за състоянието на ранените комити. Не можах да се стърпя и малко предпазливо изказах впечатленията си от мъжеството на Караджата.

- Да, каза командирът, този човек действително изглежда да е герой. Аз снощи говорих с него. Ще говоря на мюдюрина да го пренесат в болницата. Сега, обикаляйте по-често в затвора.

Честване паметта на Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

Това пренасяне на Караджата в болницата не стана. Види се на мюдюрина не беше удобно да го настанява между 70-80 души ранени турци в сражението, настанени на лечение в същата болница. Само убити турци и черкези имаше около 40 души, между които един юзбашия и един черкезки бей. Турците ги беше срам да признаят броя на убитите и ранени свои хора.

След два дни търновският мюдюрин получи телеграфически заповед от Русе да се изпратят комитите там заедно с всичкото заловено оръжие и джепане.

На следната заран оживлението около конака бе голямо; струпал се бе доста народ да види откарването на комитите. Подредиха се три каруци, в които настаниха ранените, а пред тях, в един покрит кабриолет, поставиха Караджата с двама войника пред него. Пристигна и застана начело едно отделение кавалерия с офицер, а зад каруците се наредиха десетина души конна стража.

На тръгване Караджата дигна калпака си към командира и мюдюрина, застанали при входа на конака. Поздрави ги. Турците от тълпата се изсмяха и псувайки завикаха:

- Бакън хънзър, него го водят на бесилка, а той поздравлява.

Публикувано във в. "Мир", август 1934 г.

Отбелязване деня на Караджата в София, 1925 г. (Снимка: "Изгубената България")

Черепът на Караджата

Мнозина се интересуват за черепа на Караджата. Дали той е същински и как е попаднал у мен. За да удовлетворя тяхното любопитство, аз ще разкажа самата история.

През 1868 г. с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа минаха и двамата ми братя Ангел и Петър Обретенови.

Когато Караджата беше смъкнат от бесилката и занесен в болницата, свещеникът Иван Коев, определен да изповяда, причастява и опява умрели затворници от православно вероизповедание, изпрати да извикат майка ми - баба Тонка, за да приготви тялото за погребение според нашите обичаи. След като всичко било готово, тялото турят в една каруца, попът напред, а майка ми и заптието Мехмед Чауш след колата отиват на гробищата и извършват погребението.

Баба Тонка, която вече знаеше, че синът ѝ Петър, другар на Караджата, е убит, естествено се привърза към гроба на Караджата и искала да го набележи и запази, вместо незнайния гроб на сина си, та всяка събота, като запали свещица и кандилце върху гроба, да ѝ се струва, че прави това на гроба на своя обичен син.

Баба Тонка Обретенова с внучката си Захаринка Захарий Стоянова (дете на Захарий Стоянов и дъщерята на баба Тонка Анастасия Обретенова) Снимка: "Изгубената България"

Пред турското заптие тя не искала да покаже, че се интересува от гроба, затова, щом го заровили, тя отива из гробищата. Щом гробарите и заптието се разотиват, тя пълзешком из тревата се доближава до гроба и търсила нещо да го отбележи, но като не намерила нищо наоколо, дошло ѝ на ума, че тя знае да пише само една буква, славянското онче във вид на 8.

Веднага с ръка записва върху прясната пръст на гроба ончето и дохожда у дома. Като ми разправи това, аз поръчах кръст с името на Караджата и на другия ден баба Тонка по белега познава гроба, поставя кръста и почва редовно да посещава не само гроба на Караджата, но и ония на обесените му другари: Петър Кънчев, родом от Търново, живущ в Гюргево; Танас Боздугански, родом от Русе, сега ул. "Бежанова"; Димитър Момчилов от Русе, обесен пред портата на бащината му къща, в махалата Чукур-чифлик; Димитър Захарлията, знаменосец на четата, и др.

Ние, тогавашните младежи (комитети още нямаше) решихме помежду си да поставим на всеки гроб камък с надпис: името му, откъде е родом и как е умрял (обесен, умрял в затвора и пр.). Такъв камък беше поставен върху гроба на Костаки Гюргьовлията, родом от Плевен, писар на Тотювата чета, обесен през 1867 г. в Русе.

Камъните ги поставяше баба Тонка, за да се заблуди властта, че това го прави една стара жена "за душата си", като всяка събота палеше свещи на гробовете, кадеше ги и поливаше с вино и ракия не толкова за умрелите, колкото да напои гробарите, за да не я обадят на властта, че посещава гробовете на комитите.

Никола Обретенов (1849 - 1939) (отдясно) – революционер, деец на БРЦК, ВРО и Гюргевски революционен комитет, участник в четата на Христо Ботев. След смъртта на майка му баба Тонка Обретенова, той поема грижата за черепа на Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

През 1876 г., след потушаването на Априлското въстание, русенският затвор беше препълнен с комити. Там бях и аз, заловен след разбиването на Ботевата чета.

Една сутрин дойдоха при мен майка ми и сестра ми Петрана и ми разказаха следното: Докарали от Оряхово с турски параход Лукан Тодоров, родом от Галац, живущ в Оряхово и член от Комитета, когото Ст. Заимов натоварил да приготви кола и обикаля край Дунава, за да посрещне Ботйовата чета. Подозрян от турците, Лукан бил заловен и както в Оряхово, тъй и в турския параход бил толкова много бит, щото пробълвал кръв и бил отведен право в болницата, където и умрял. Майка ми, както винаги била повикана от поп Иван да го приготви за погребение и, кой знай по какви съображения, решила да го погребе в гроба на Караджата.

След като всичко било готово, тя взема вино и ракия и с работници отива да покаже къде да копаят гроба. Като го изкопали, баба Тонка прибира костите и праща работниците да известят, че гробът е готов.

В това време тя скрива черепа на Караджата и след заравянето на Лукан, напоява заптието Мехмед Чауш с ракия, а работниците българи с вино и отишла из гробищата да пали свещи. Като се мръкнало тя прибира черепа и го занесла вкъщи, като го предала на брат ми Танас, който пазел тогава и комитетската архива.

Клас ученички от Пловдив на екскурзия в Русе, гостуват на Никола Обретенов, за да видят черепа на Караджата (Снимка: "Изгубената България")

Аз бях осъден на вечно заточение в крепостта "Сен Жан д'Арк" в Мала Азия и съвсем забравих за черепа на Караджата. След Санстефанския договор, бях освободен, но брат ми Ангел с другарите си от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа не се признаха за политически престъпници, затова като се върнах, трябваше да правя нови постъпки и чак през месец септемврий бяха освободени и се върнаха в Русе.

Посрещането им стана много тържествено. Техният другар, виден търговец в Гюргево, Иванчо Стоянов, близък приятел и съмишленик на брат ми Ангел, който беше наел чама за преминаване на четата, като се научил за идването му, с особено параходче и музика, която свиреше песента на Хаджи Димитър "Жив е той, жив е, там на Балкана" - дойде от Гюргево да поздрави своя приятел, когото преди 10 години беше изпратил с четата.

Под звуците на Хаджидимитровата песен станаха поздравления, целувания, прегръщания. В това време баба Тонка се изгуби и след малко се яви с черепа на Караджата, и като се обърна към страдалците, каза: "Музиката ви свири за Хаджи Димитър, а това е главата на Стефан Караджа".

Група хора на посещение в Русе при Никола Обретенов (седнал зад момичето отляво) с предполагаемия череп на Стефан Караджа (Снимка: "Изгубената България")

Веднага стана затишие, всички коленичиха и с просълзени очи целуваха черепа. След това баба Тонка напълни котела от най-хубавото вино и черпи всички присъствующи, които бяха напълнили двора. Като се изпразниха няколко котела за "Бог да прости и добре дошли", залюля се кръшно хоро в двора и веселието продължи до вечерта.

Иванчо Стоянов, като видя окаяното положение на заточениците, които бяха дошли облечени с арабски дрехи, даде всекиму по 5 наполеона да си купи дрехи и си отиде у дома.

След Освобождението ни баба Тонка пак се грижеше за гробовете. Събра костите на всички мъченици за свободата на България, обесени и умрели в затворите, и ги постави в гроба на Караджата, който по нейна инициатива се загради с желязна ограда и му се постави мраморен паметник, а черепа задържа и го пазеше като светиня. След нейната смърт черепът остана у мене, който ще се предаде на Народния музей.

Бог да го прости!

Паметник на Стефан Караджа в Силистра (Снимка: "Изгубената България")

Никола Т. Обретенов, въстаник от Ботйовата чета,
в. "Добруджа", август 1933 г.