ХРАБРОСТ И ДОБЛЕСТ
Като развихрена стихия, българските войски летяха от победа на победа (снимки)
В деня за почит и преклонение пред подвизите, храброста и достойнството на българската армия, ви разказваме за геройството на един обикновен войник, редник Иван П. Илиев
Редактор : / 9233 Прочита 13 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето. Думи, които не бива да бъдат забравяни.
В деня за почит и преклонение пред подвизите, храброста и достойнството на българската армия, ви разказваме за геройството на един обикновен войник, редник Иван П. Илиев от осма рота на 19-и пехотен Шуменски полк, който по време на Първата световна война влиза в състава на 4-та пехотна Преславска дивизия. Разказът за безумната смелост на редника е публикуван през 30-те години на миналия век в поредицата "Нашите херои".
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Величието на духа
Кочмар, Тутракан, Кубадин - чували ли сте тия имена? Като камбанки звънят, за да напомнят за героизма на българския народ. През есента на 1916 г. те бяха неми свидетели на една велика борба, при която победи не количеството, а силата на Духа.
Като развихрена стихия, която не познава прегради, българските войски летяха от победа на победа. Нито здравите и силни крепости, нито дългите и непрекъснати укрепени линии, нито многочислените войскина врага - нищо не можеше да спре тези, в чиито гърди се бе развихрила победна стихия. Така българските войски бяха преминали надлъж през цяла Добруджа. Тук обаче ние няма да се спираме как е действала армията. Ще се спрем само върху една частичка, оная малка частичка, наречена Човек, която съставлява основния елемент за образуването на полкове и армии.
Но след като се спрем само на тая малка частичка, може би и тя ще ни се види твърде голяма. Тогава ще стане необходимо да "разглобим" и нея, за да потърсим ония "пружинки", които издигат човека от праха и го правят истински герой.
Тази "частичка" не е измислена. Тя е историческа личност от плът и кръв, родена от българска майка - редник Иван П. Илиев. Роден в село Телец, Разградска околия, той, като всички достойни синове на своята Родина, се бе научил как да я брани от враговете ѝ. И когато стана нужда, бе повикан в 19-и пехотен Шуменски полк и зачислен в осма рота.
След безкрайна низа от големи и малки победи, българските войски освободиха почти цяла Добруджа. Последните части на противника отстъпваха към Мачин. С отделни малки части той се опитваше да спира и забавя нашето настъпление.
Патрулиращ отряд в делтата на река Дунав, пролетта на 1917 г.
При това общо преследване на врага, на 28 декември 1916 г. осма рота от 19-и Шуменски полк получи заповед да настъпи. По всички правила на военното изкуство от ротата се назначиха патрули за охранение. В един от тях е назначен и редник Иван П. Илиев. Патрулите са очите и ушите на войските при тяхното движение. Оттук се разбира деликатната и отговорна роля, която те имат да изпълняват. А за да могат да оглеждат по-големи пространства, патрулите се движат обикновено пръснати от по двама души. В една от тия двойки бе и редник Иван Илиев.
Скоро патрулът навлезе в една гора и потъна в нея. Войниците като че ли се снишиха и изглеждаха дребни като мравки сред високо издигащите се дървета. Величието на природата се подчертаваше и от необятната бяла мантия, с която зимата я бе наметнала.
Картечна позиция на Добруджанския фронт, 1916 г.
Беше към обяд. Всичко е тихо и спокойно. Природата в своето величие сякаш не забелязваше присъствието на някакви си патрулни войници, нито дори долавяше техните стъпки. Но тия дребни фигурки са нащрек. Нали те са очите и ушите на нашите войски? Нали само чрез тях те виждат и слушат? И пак само чрез тях ще бъдат предупредени за появата на врага.
Сред безмълвието на природата се чува някакъв шум, а скоро се долавят и човешки гласове. Редник Иван Илиев заедно със своя другар излизат малко напред, разделят се и се залепват зад дебелите дървета. През гората минава обикновен земен път. Оттам идва и шумът. Иван Илиев е уверен, че там има противник. Но нали цялата рота гледа чрез неговите очи? А той е добросъвестен и иска да види, да се увери. И той прибягва малко напред и по-близо до пътя. Ако има противник, той ще мине само оттам, си мисли нашият Иван и бързо се прилепва зад едно дебело дърво.
Картечари от 19-и пехотен Шуменски полк, юни 1917 г.
Превърнат в слух, спрял дори дъха си, добросъвестният патрулен войник се ослушва внимателно. Шумът става по-ясен. Долавят се стъпки, много стъпки. Но и това не е достатъчно за него. Той трябва да види със собствените си очи. И ето, измежду дърветата той вижда двама неприятелски войници, а веднага зад тях други двама и други... цяла колона. А пред нея вижда офицер. Колоната се движи безгрижно, необезпокоявана от никого, а офицерът, запалил цигара, изпуска облачета дим и като че ли е замислен за степите на своята далечна страна.
Редник Иван Илиев вече видя всичко и е време да се върне назад и да направи своето донесение. Но той остава като закован на мястото си. Погледът му е впит някъде напред като хипнотизиран.
В това време врагът се приближава. Ето го, той е вече съвсем близо. А нашият Иван, свил се зад дървото не мърда. Какво става с него, никой нищо не подозира. А сам той чувства как израства високо, много високо. Цялото му тяло сякаш се намира под действието на някакви гигантски пружини. Само едно натискане на някакво бутонче и той би изхвръкнал със страшна сила. Но всичко това, което става с него, изглежда омърсено, нагласено. И сигурно там, някъде вътре има нещо, което бди за натискане на бутончето. Неприятелската колона уверено пристъпва, снегът скрипти под стъпките, офицерът пуши своята цигара, а природата остава безмълвна в своето величие и дори не забелязва как хора, въоръжени до зъби се дебнат...
19-и пехотен Шуменски полк, 9-а рота “Щурмоваци“, 1918 г.
В този момент някой сякаш натисна някаква пружина. Редник Иван Илиев политва напред и се изправя с цял ръст, очите му светят, острието на ножа му блясва. И в миг то се опира в гърдите на вражеския офицер.
Безумец! Полудял е нещастникът, биха казали ония, които всичко обмислят и всичко пресмятат само с хладния си разум. А те дори не могат да си представят, че тоя "безумец" знаеше какво прави и какво иска. И с властния си поглед, гледащ право в очите вражеския офицер и още опиращ ножа си в гърдите му, българският войник командва повелително:
- Долу оръжието!
Един миг, само един миг. Разбирате ли неговото значение? Той е достатъчен, за да се издигнем на върха на славата или да пропаднем в бездната на позора. Той често пъти е достатъчен, за да те изправи на оня синур, който разделя живота от смъртта. В този миг последва втора команда, дадена с треперещ глас:
- Бросите оружие!
Чу се тихото удряне на десетки пушки, захвърлени на земята. А сега? Действието още не е свършено. Една фалшива, погрешна стъпка и тоя "безумец" ще бъде удушен и просто разкъсан с ръце. Това той го чувства, но въпреки "безумието" си, пълното му самообладание не го напуска. И с цяло гърло той командва тъй гръмогласно, че дори и безмълвната гора, като че ли оживява:
- Първи взвод вляво от пътя, втори взвод - вдясно, бегом!
И веднага се обръща към офицера и заповядва:
- Всички пред пушките, ходом марш!
Заповедта му се изпълнява безропотно и всички обезоръжени, поразени и с наведени глави тръгват. А в това време другарят на Иван Илиев, като чува гръмогласните команди към въображаемите взводове, притичва се на помощ. Обезоръжените чуват близките стъпки и повярват, че наистина са заобиколени от цели взводове. А когато, като отговор на гръмогласните команди, пристига само един войник, обявените за пленници и вече обезоръжени се споглеждат, но вече е късно. Двамата български войници подкараха дългата колона от 48 пленници! А пред тях върви техният офицер.
Всичко това стана така бързо и поразително, че когато руснаците се окопитиха, те бяха вече отведени при българската рота. Тук руският подпоручик бе вече дошъл на себе си. Макар и пленник, той не можеше да скрие своя възторг, толкова бе поразен от безумната смелост и удивителното самообладание на българския войник. И той иска разрешение от ротния командир да даде реален израз на своето възхищение и преклонение.
Настъпва трогателен момент. Руският офицер сваля бинокъла си, подава го на редник Иван Илиев и в своето преклонение пред великия подвиг, се обръща към всички:
- Нека този спомен бъде реален израз на едно велико дело, достойно само за българския войник.
А скоро след това гърдите на редник Иван П. Илиев бяха украсени с небесносинята лента заедно с първата степен от знака на ордена за храброст...
Недко Пеев
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Храброст и доблест
Когато се празнува деня на бойната прослава на нашето войнство, ние имаме предвид онези високи военни добродетели, които се проявиха през време на войните. Не ще съмнение, войната е кървав изпит за могъществото на духа и нравствената сила на един народ. Този изпит бе издържан на няколко пъти с величав успех от българския народ, най-вече от неговото войнство, и с право Гергьовден е избран за общ народен празник на храбростта, една от най-ценните и необходими духовни прояви в трудни времена.
Доброволци от Ученическия батальон в Сръбско-българската война, София 1885 г.
Няма нужда да преповтаряме всички онези свещени спомени от деня на запалване Паисиевото Светогорско кандило, та чак до днес. Българското национално съзнание е достатъчно будно и въпреки всички зли пристъпи, то се гради и издига чрез славата на близкото и далечното.
Когато се празнува деня на българските победи, трябва да се отдаде с най-добро чувство онази почит и чест на всички именни и безименни борци, които в тежките борби са запечатали с кръвта си световното свидетелство за безспорната храброст и доблест на целия български народ в устрема му да достигне идеята за обединението си в една държава.
Стан на българската войска, Балкански войни 1912-1913 г.
Но ние не трябва само да ценим храбростта и доблестта като добродетели, проявени в миналото. Денят на победите на българското войнство има по-друг и по-внуштелен смисъл: Да се подчертае пред младите поколения, че тези два добродетеля са основата за преуспяването на българския народ.
Погребване на убитите войници край Чаталджа, 1912 г.
Българската тежка артилерия - със 150-мм нескорострелни гаубици Д-12 “Шнайдер”, 1912 г.
Тази необходимост повелява да се развива непрестанно една по-обширна и плодотворна дейност за успешна проява на храбростта и доблестта. За съжаление, трябва да отбележим, че именно тази дейност е толкова слаба и незадоволителна, че сме принудени да издигнем високо гласа си за предупреждение.
Всекидневният ни обществен, политически и държавен, пък и личен живот, са под знака на едно застрашаващо малодушие и съмнение в собствените ни сили и добродетели.
У народните ни водачи като че липсва най-ценното: въодушевлението, чрез което те могат и имат дълг да повдигнат народното самочувствие за национална мощ и достойнство.
А въодушевлението е елемент на храброст, на доблест не само във време на война. То е необходимото условие за успешната подготовка на един народ за достойна, храбра, доблестна съпротива при всички случаи на опасност и трудно преодолими пречки.
- На пост пред полковата каса, Балкански войни 1912-1913 г.
Ето защо, като празнуваме деня на победите, храбростта и доблестта, проявени от българското войнство през войните, ние отправяме зов към въодушевена народна дейност за нравственото и духовно закрепване на всички българи за нови и всекидневни прояви с достойни дела и честен труд високите добродетели: храбростта и доблестта.
Ние имаме минало богато с несравними примери за проявена храброст и доблест. Да се готвим, да бъдем уверени, че в бъдещето ще надминем дедите и бащите ни.
Землянки на позициите на 11-та пехотна македонска дивизия, Първа световна война 1914-1918 г.
В. "Отечество", май 1934 г.
Войници от 23-ти пехотен Шипченски полк по време на отдих след битката, 1916 г.
Бивак на част от 38-и пехотен Одрински полк, 1916 г.
- Скрит наблюдателен пункт към противниковите позиции. Южния фронт, 1917 г.
Войнишка землянка на Южния фронт, Първа световна война 1914-1918 г.
- Добрич, посрещане на войниците освободители на Добруджа, септември 1940 г.
Маневри на Бронираната бригада край Нова Загора, с танкове “Шкода“, 1942 г.
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}