Щом се заговори за българските въстания и Освобождението, всеки българин си спомня за неговите "Записки" и знае името, под което са публикувани прочутите "Записки по българските въстания". Малцина обаче знаят, че името му не е Захарий Стоянов, а Джендо Стоянов Джедев.

Запечатва авторското си име в историята на нашия народ като летописец на една от най-славните страници от нашата история. Обемният му труд не би бил възможен без чутовния му патриотизъм. Този удивителен човек умира едва на 39, в разцвета на силите си, през септември 1889-а.

Кът от музея на Захарий Стоянов

Роден е през 1850-а в Медвен, Османска империя, а умира в Париж, Франция. Бил е освен литератор, и депутат - политическа фигура с огромен авторитет. Захарий Стоянов не е единственият му псевдоним - много са, някои от които звучат целенасочено самоподигравателно: Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят.

Всъщност, последният си е съвсем истински, защото Стоян е името на баща му, овчар.

Експозиция от творби на писателя и снимка на семейството му

Как това бедно момче стига до върховете на литературата и политиката? - С любознателен ум и храбро сърце. Джендо Стоянов става помощник апостол в Априлското въстание (1876) и пръв негов историограф с книгата си "Записки по българските въстания".

Това е най-известната му творба, но ни завещава още много свои произведения в жанровете биография, мемоари, фейлетон. Бил буден, любознателен, общителен и много трудолюбив.

Все качества, с които се е гордял столетия българският народ. Бедното момче от народа се издига до култова фигура - пример за революционер, журналист и писател.

Кариерата му на политик тръгва от комитетите, през председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885-а. Захарий Стоянов е бил и виден масон.

Джендо от Медвен първо завършва църковното и класното училище в родното си село. Както си му е редът, първата му работа била да помага на баща си като овчар. Като изучава занаята, заминава да пази стадата в Инджекьой (Тополи, Варненско), а после си вади прехраната в различни села в Карнобатско. Иска да учи във Варна, но не го приемат. Решава да смени занаята и от овчар да стане шивач. Чиракува известно време в Русе и именно там се включва в дейността на Русенския частен революционен комитет на ВРО (1871 - 1872). И шивач не става. Отива да работи като чиновник в железниците - на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград).

Дейци на БРТЦК, Пловдив, лятото на 1885 г. Седнали, от ляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, неизвестен. Втори ред седнали, от ляво надясно: Иван Стоянович и Ангел Чолаков. Прави, от ляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, Коста Паница, Спас Турчев. Фотография на Димитър Кавра

През цялото това време е активен в революционната дейност и участва в Старозагорското въстание (1875). Става един от ръководителите на подготовката на Априлнското въстание в Пловдивско. Става член на Хвърковатата чета на Бенковски. Както е известно, въстанието претърпява погром, но Джендо от Медвен успява заедно с Бенковски и още двама членове на четата да прехвърли Стара планина. В Тетевенския балкан се намира предател, който издава бегълците. Георги Бенковски е убит, другите двама са заловени. Той единствен успява да избяга от потерята.

Скрива се в планината и там издържа няколко дена, но когато слиза долу и се опитва да се придвижи през селата, го хващат в едно село, близо до Троян. Прехвърлят го от затвор на затвор - преминава през цели седем затвора. Накрая, от Новозагорския затвор го прехвърлят в Пловдивския и там решили да го върнат в родното му село, под наблюдение. И той пак успява да се измъкне и нелегално стига до вече освободения Търново.

След Освобождението Захарий Стоянов остава за кратко в Търново и работи в окръжния съд. От там го преместват в Русе. През цялото това време публикувал свои статии и фейлетони във вестниците "Независимост" и "Работник". На последния става и редактор и публикува своя статия с версия за убийството на император Александър II.

Като либерал изразява мнението, че това е възможност за либерализиране на режима в Русия. Статията предизвикала голям скандал и според някои била използвана при преврата на княз Александър.

Името на Захарий Стоянов придобива все по-голяма известност и авторитет. Изпратен бил на работа в Пловдив, в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия. Участвал активно в организацията на Съединението. И от 1886-а година се установява в София, където работи активно за Народнолибералната партия. Избират го за депутат в Петото обикновено народно събрание (1887). Същата година станал подпредседател (1887), а от следващата до смъртта си е председател на Народното събрание.

Княз Фердинанд I го удостоил с Княжеския орден "Св. Александър" I степен (1889).

Захарий Стоянов умира на 2-ри септември 1889-а година в Париж. Неочакваната му смърт години наред подхранвала версията за отравяне, предизвикало разкъсване на червата. С днешна дата тази версия е отхвърлена, като се смята, че писателят е получил обостряне на язвата, от която страдал от години.

Като говорим за Захарий Стоянов, не бива да пропускаме и че неговите братя също са били революционери. Те организирали опит за атентат срещу кораби в Цариград след Илинденско-Преображенското въстание.

През краткия си и бурен живот, Захарий Стоянов има един брак и една дъщеря. Съпругата му - Анастасия Обретенова е сестра на неговия приятел и съратник -  революционера Никола Обретенов и най-малката дъщеря на легендарната баба Тонка. Дъщеря им е кръстена на баща си - Захаринка. За любовта на Захарий Стоянов е писано много, като мълвата развива версия за любовен триъгълник. Друг апостол на Свободата се борел за сърцето на Анастасия - Стоян Заимов, но тя избрала "овчарчето от Медвен".

Съпругата на Захарий Стоянов с дъщеричката им Захаринка , Източник: Музей на писателя

От така представената кратка биография на Захарий Стоянов и това, че името му свързваме главно с революционната дейност и неговата книга "Записки по българските въстания", мнозина ще се учудят, че той започва писателската си кариера с фейлетони. За пръв път публикува свой фейлетон във в. "Независимост".

За редакторството му във в в. "Работник" вече стана дума, но Захарий Стоянов е бил редактор и на други революционни издания, като вестниците "Борба" и "Свобода". Публикувал е и в десетки други вестници: "Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др.

Захарий Стоянов, Източник: Музей на писателя

Според познавачи на творчеството му като журналист и писател, Захарий Стоянов е бил силно повлиян от Любен Каравелов, както и от руските революционери Белински, Чернишевски и Некрасов. Личност с богат революционен опит и голям патриот, Захарий Стоянов изразявал честно мнението си, дори когато се отнасяло до Освободителката Русия - обявил се открито против политиката на руското правителство в периода на борбата за Съединението.

Захарий Стоянов / Портретна снимка на писателя от Димитър Карастоянов

В публицистиката му откриваме полемичен дух. Острото му перо безстрашно клейми политически и идейни противници, чуждоплоклонници и парвенюта, подкупни журналисти. Захарий Стоянов е един от онези наши публицисти, в чиито творби се усеща бунтовническия пулс на хората от народа. Статиите му носят силен емоционален заряд, който Ботев сполучливо нарича с израза "силно да любя и мразя".

Като литератор Захарий Стоянов отстоява принципа на социална ангажираност на пишещия към потребностите на народа и призванието на литературата не само да изгражда усет към художествените форми, но и да служи възпитателно на обществото.

В творбите на Захарий Стоянов ще открием исторически събития и хора, представени напълно реалистично и отговорно спрямо документалните факти. Откриваме този талант на писателя още в първата му книга - "Искандер бей. Разказ из българския живот", а впоследствие и в "Чардафон Велики", в "Заробването на Гаврил паша, 6-и септември 1885 г." и др.

Костантин Паница, Захарий Стоянов и Димитър Ризов. Фотография на Димитър Кавра

Някои считат, че мемоарно-биографичните произведения са предназначени и любопитни повече за историци и биографи, не толкова за широката публика читатели. Но в този род литература Захарий Стоянов показва такъв талант на разказвач, че читателят няма как да възприеме написаното за скучно, или такова, което касае само историците.

Захарий Стоянов е забавен, намира подходящ език за разказа на всяка една история по един толкова интригуващ начин, че читателят се чувства завладян от четивото. Ще го усетите, ако сте чели "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" и "Христо Ботйов. Опит за биография".

През 1868-а година в Пловдив излиза още една забележителна книга на Захарий Стоянов - "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата". Захарий Стоянов описва тези знаменити личности с присъщия си емоционален стил на заклет патриот.

Като че ли няма друг автор в българската литература, който така отблизо и от първо лице да ни разкаже за тези легендарни личности от нашата история - апостолите и войводите. В този смисъл Захарий Стоянов е нещо като мисионер, и вероятно подсъзнателно е осъзнавал тази своя мисия - да бъде летописец на събитията от съвремието си.

Идейният патос в "Записки по българските въстания" и днес зарежда с гордост всеки патриот, а основният замисъл на писателя е бил далеч по-прозаичен - да опише българските въстания от 40-те и 50-те години на XIX век до 1876-а година. Докато пише "Записките", Захарий Стоянов пише и биографиите на Ботев и Левски.

И върши целия този обемен труд с огромна отговорност към фактите, като в същото време иска да ни представи народните герои във висотата на подвига им. "Записките" са плод на дълги години осмисляне и равносметка, събиране на факти и документи, както и на безброй разговори с очевидци на събитията.

Днес много учреждения, издателства, училища и исторически музеи носят името на Захарий Стоянов. Името му носи дори остров в Антарктика. Дъщеря му Захаринка отива да живее в Австрия и завещава на държавата семейната им къща за музей на писателя.

У нас ръкописите, вещите и дори дрехи на писателя се съхраняват ревниво в музея в Панагюрище. Сред тях са много лични вещи като шалчето му и дори...  връзки за обувки.

Кът от музея на Захарий Стоянов

Когато отварят гробницата му през 1978-а година, намират вътре броеве на в. "Свобода". А защо я отварят ли? - Взима се решение костите на Захарий Стоянов да бъдат преместени в Пантеона на възрожденците в Русе. Съдбата му на революционер, както вече споменахме, е свързана основно с няколко града в България, между които е и Русе. Той самият често казвал, че чувства Русе като свое второ родно място.

А защо и как се озовава в Париж? - Тръгнал да посети Първото световно изложение, посветено на 100-годишнината от избухването на Великата френска революция, като имал намерението да се възползва от контактите си във френската столица и да получи дарение от книги за България, както и да закупи по-нови издания за библиотеката на българското Народно събрание. Това е същото изложение, за което Густав Айфел прави прочутата си кула.

В Париж Захарий Стоянов се срещнал и с Луи Леже - човекът, който пише статии в защита на българите в западния печат след Баташкото клане; авторът на книгата "La Bulgarie", сборник с лекции и статии за България; човекът, който прави своеобразна изповед за любовта си към България и нашия народ с думите:

"Откогато съм се запознал с вашия народ, не съм престанал да се интересувам от съдбините му. Отворете, която щете моя книга и ще видите колко ви обичам и ценя дори когато вършите глупости. Аз бих желал всички славяни да живеят в сговор. Това съм поддържал и ще поддържам до гроб".

Захарий Стоянов заминава за Париж в чудесно настроение и оптимистични планове за доброто на България. Нищо не предвещавало, че това ще е последното пътуване в земния му път.

Когато писателят умира в един парижки хотел, премиерът Стамболов нарежда френски лекари да направят аутопсия, а трупът да бъде балсамиран, за да се изясни от какво е умрял. Както споменахме, дълго време в нашето общество витаело съмнението, че писателят е бил отровен. По-късно основно единият от братята на писателя - Вичо, отхвърля тази версия и уточнява, че по време на пътуването си до Париж Захарий Стоянов ял само хляб и солена пастърма.

С него пътували съпругата му Анастасия, директорът на железниците и един народен представител. Те също потвърждават, че отказвал друга храна и ял само това, макар че знаел, че тази храна е опасна за язвата му.

Много хора и днес питат не заради самия въпрос, а с интонация на възхищение: "Как овчарчето Джендо се превърна в летописеца на Априлската епопея"? Русенци изпращат писателя с 68 венци и огромно множество от хора след погребалната процесия.

Захарий Стоянов, Източник: Музей на писателя

Княз Фердинанд, още съвсем "пресен" на българския престол, тъкмо си правел труда да научи повече за българската история и личностите, допринесли за нейното ново съграждане като свободна държава, когато писателят умира. Вероятно заради това, в желанието си да изрази възхищение към покойния, князът го нарекъл в съболезнователната си телеграма до съпругата на писателя  "основател на българската литература".

Всъщност, в грешката има и частица истина, защото Захарий Стоянов е от онези първопроходци на новата ни култура, които полагат основите на едно ново самосъзнание на българския народ, след пет вековното робство.

Писателят записва името си със златни букви в сърцето на всеки българин, който се гордее с апостолите на Свободата ни. Захарий Стоянов навлиза в същността на една преломна епоха в нашата история и обрисува с любов най-ярките й личности. Книгата му "Записки по българските въстания" е един завладяващ синкретизъм от разказ, мемоар, очерк и документ. Наред с това има пътеписни описания и елементи от автобиографията на самия писател. Захарий Стоянов ни завещава ярки образи на хора от различни слоеве, възрасти и професии - от водачите Бенковски, Волов, Каблешков и поп Груйо, до обикновените народни герои - селяни, овчари, занаятчии, търговци, даскали и свещеници; описва също така и другата страна - враговете и предателите.

Обхванат е цял един исторически отрязък от време на възход и падение, на победи и поражения, които каляват народния характер. Емоциите на автора и днес ни зареждат с най-градивното чувство, с което се характеризира достойнството на един народ - любовта към родината.   

Захарий Стоянов, Източник: Музей на писателя

А самия себе си Захарий Стоянов изобразява самокритично и самоиронично, с лек присмех над "овчарчето", дръзнало да пише. И това е нещо много симпатично в очите на читателя. Всеки неволно заобичва "момчето от Медвен", на което се мръщела баба Тонка и не искала да й става зет.

Чувството за хумор и ирония на Захарий Стоянов и днес ни карат едновременно да се смеем и да изпитваме цялата трогателност на себеотрицанието на обикновените хора в името на родината.

Колаж: Петя Александрова/Dir.bg

Ние сме народ, преживял цялата гама от чувства и състояния - от древната храброст на дедите ни, през робския страх и надеждата, до надмогването на страха и надигането. Ние сме народ, който е имал апостоли - ап остоли на Свободата. 

И всичко това - цялата тази пъстра картина от възходи и падения, оживява и остава в народната памет, благодарение на писатели като Захарий Стоянов.

Еми МАРИЯНСКА