За защитата на Шипченския проход и решителните битки на връх Шипка, състояли се между 9 и 11 август 1877 г. (21 и 23 август н.ст. - бел.ред.), разказва през 1934 г. на страниците на в. "Мир" дипломатът и политик Димитър Станчов. Поводът е откриването на паметника на свободата на едноименния връх на 26 август с.г.

Тия дни на Шипка се празнува освещаването паметника на освобождението на България, съвпадащо с 57-та годишнина от Шипченската епопея.

Нека си спомним историческите събития от тези съдбоносни дни:

Шипченската епопея се дели на три славни периода:

1. Превземането на Шипченския проход на 7 юлий 1877 г. от войските на генералите Гурко и Дерожински.

2. Контраатаката и опитът на армията на Сюлейман паша да си възвърне Шипченския проход, - започнала на 16 и завършила неуспешно на 26 август с.г.

3. Пристигане на руски подкрепления, преминаване на Балкана и пленяването на цялата армия на Сюлейман паша на 9 януарий 1878 г. при Шейново.

Към 1 юлий 1877 г. турците са имали за защитата на Шипченския проход 7 батальона пехота и 9 оръдия - всичко 4700 души, под началството на Халюси паша. Срещу тях русите изпратили откъм южния Балкан генерал Гурко, в отряда на когото се намирало българското опълчение, и откъм север - втора бригада на IX пехотна дивизия, под началството на генерал Дерожински.

Генерал от кавалерията Йосиф Владимирович Гурко (1828-1901), командир на Предния отряд на Руската армия, превзел градовете Търново, Казанлък, Стара Загора, Враца, Орхание, Етрополе, София, Пазарджик, Пловдив, Одрин и др. (Снимка: "Изгубената България")

Проходът трябвало да бъде атакуван от две страни едновременно, като атаката трябвало да започне генерал Гурко, който бил вече преминал Балкана при Хаинкьой (дн. проход Хаинбоаз - бел.ред.).

На 29 юний Генерал Гурко докладва: "Превземайки Казанлък, превзел съм и Шипченския проход".

Отрядът на генерал Дерожински получава заповед на 4 юлий да започне офанзивата, а на 5 юлий да предприеме решителни действия. За да се свърже с ген. Гурко, ген. Дерожински решава на 4 юлий да превземе връх Голям Бедек. След разигралия се бой с турците отстъпват към Шипченския проход.

Княз Святополк-Мирски поема командването на Габровския отряд, който разделя на три колони: лява, средна, при която е лично той заедно с Великия княз Николай Николаевич младши, и дясна колона, и на 5 юлий в 7 часа сутринта започва офанзивата срещу Шипченския проход.

Боят на 5-и обаче завършва неуспешно и трите колони отстъпват към Габрово.

Същият ден на 5-ти, ген. Гурко превзема Казанлък, като оставя българското опълчение да пази прохода при Хаинкьой. Но турците продължават да заемат позициите си на прохода. Затова ген. Гурко решава да ги атакува на 6 юлий. И тази атака остава безрезултатна.

Генерал Гурко и неговият полк по време на Руско-турската война (1877–1878) Снимка: "Изгубената България"

На 7 юлий главнокомандующият насочва съвместна атака на двата отряда. Рано сутринта на същия ден, преди да е започнала атаката, ген. Гурко получава известие от Халюси паша, че той му се предава.

Ген. Гурко спира офанзивата и изпраща отряд, състоящ се от българските опълченци и два батальона от Орловския полк, които трябвало да обезоръжат турците. Турците обаче преди това изоставили позициите си и се разбягали. След подробен преглед на превзетите укрепления, ген. Гурко докладва на 8 юлий:

"Може да се каже с положителност, че ако турците не бяха деморализирани и ако не им липсваше храна, мъчно бихме превзели тези извънредно силно укрепени позиции".

Тази операция отваря път на руската войска през Балкана на две места - при Шипка и при Хаинкьой.

На 8 юлий ген. Гурко докладва:

"За успешното завършване делото на 7 юлий необходимо е да се действува стремително, бързо. Забавя ли се няколко дена тука, аз ще загубя всички изгоди на положението си, сега тъй грозно за турците".

За съжаление обаче, след плевенската несполука, русите не могат да изпратят подкрепления и ген. Гурко се вижда принуден да спре настъплението.

Снимка от въздуха на връх Св. Никола и Шипченския проход в Стара планина, 1920 г. (Снимка: "Изгубената България")

Турците използуват това смущение в руската войска и след като получават голяма подкрепа - армията на Сюлейман паша, главнокомандующият турската армия Мехмед Али паша съставя следния план:Сюлейман паша да произведе демонстративно нападение върху главните проходи на Балкана, след което да се оттегли към юг, да увлече русите след себе си и чрез останали по този начин свободни проходи на Балкана, бързо да изпрати подкрепа на Осман паша, който пък от своя страна да нападне главните руски сили във фланг. Сюлейман паша обаче отказва да изпълни този план.

Сюлейман паша (Снимка: "Изгубената България")

Планът пък на Сюлейман паша предвижда турските войски да се съединят в Търново; с други думи: той да атакува и превземе Шипка, а Осман паша и Мехмед Али да отрежат отстъплението на русите откъм запад. Това именно несъгласие на турските паши спасява русите от голяма опасност, тъй като всеки един от тях и в действителност е действувал самостоятелно, само според своя план.

В нападението си на Шипченския проход, Сюлейман паша се ръководи от мнението на турците в Цариград - че Шипка е опора на Цариград и че на всяка цена тя трябва да бъде наново спечелена.

На 16 август 1977 г. русите имат на Шипченския проход: 36-и пехотен Орловски полк, втора и пета батареи на IX-та бригада, 5 батальона от българското опълчение и 5 "сотни" казаци - всичко под началството на генерал Столетов.

На 16-ти Сюлейман паша започва да действува, но за да отвлече войските от Шипка, той прави "демонстрации": една при Хаинкьой, където много не настоява и скоро отстъпва, и втора - при прохода Демиркапу, където отблъсва частите на генерал Бореиш до град Елена. Генерал Радецки, командующ VIII-и корпус, се поддава на тази измама, изпраща подкрепа в Демиркапу и с това отслабва шипченската защита. Но при личното си идване в Елена, ген. Радецки осъзнава грешката си и веднага отдръпва подкрепата пак към Шипка с едно закъснение от няколко дена, което именно поставя защитниците на Шипка в едно много мъчно, почти трагично положение.

Генерал от пехотата Фьодор Фьодорович Радецки (1820 - 1890)(Снимка: "Изгубената България")

На 18 август, към 10 часа сутринта, авангардът на армията на Сюлейман паша започва да заема позиции за атака на Шипченския проход и на 20-ти, към 4 ч. следобед започва оживена престрелка между една незначителна шепа български опълченци, които бранили с. Шипка, и армията на Сюлейман паша. След няколкочасова геройска съпротива, българското опълчение бива принудено да напусне село Шипка. На другата сутрин започва същинската Шипченска епопея.

Тук му е мястото да се кажат няколко думи за българското опълчение. От 1 юлий те били в постоянен поход, което ги изтощило до краен предел. Според рапорта на ген. Столетов, организатор и началник на българското опълчение, те нямали и никакъв запас от каквито и да било храни и положението им било най-печално. Все пак, без да се гледа на всички лишения и умора, опълченците извършват големи подвизи.

Българското опълчение принася неоценима полза, то е всякога добре дисциплинирано и показва навсякъде велик героизъм, качества с които ген. Столетов и преките началници на опълчението подполковник Калитин, полковник княз Вяземски, подполковник Сухотин и полковник граф Михаил Павлович Толстой не могат достатъчно да се нахвалят.

Родните опълченци биват използувани не само като отлични войници, но и като много полезни пътеводители и преводачи и щом пристигали руски войски в едно българско село или град, българските опълченци веднага се разпореждали за храна и квартира и за намиране и доставяне всички необходими превозни средства. Руските генерали се чудят с каква преданост и бързина излизат българите със своите коли, впрегнати било с коне, било с волове, да пренасят храни, оръдия и да служат на Червения кръст за пренасяне на ранени.

Генерал Николай Столетов с опълченци, участвали в боевете на Шипка през 1877 г. Снимка от 1902 г. по време на възстановка на Шипченската епопея по случай 25 години от събитията (Снимка: "Изгубената България")

На 21 август Сюлейман паша с 40 табора пехота и 10 оръдия повежда решителна атака срещу малкия шипченски гарнизон. Центърът на атаката е дясното крило на защитниците, командвано от подполковник Липински. През целия ден турците безспирно обсипват шепата руски и български юнаци с град от куршуми и снаряди.

Числото на защитниците навред намалява. Към 4 ч. следобед всички снаряди на защитниците са разходвани. Какво по-лошо от невъзможността да отговарят на нападение и да го отблъсват? В този критичен момент българските опълченци и руските войници, обляни с пролята братска кръв, си дават свещена клетва "догдето сме живи, да не отстъпим, да не предадем Шипка".

На следния ден, 22-и, турците изнемощели от страшната вчерашна атака, продължават непрекъснато да обстрелват геройските защитници на Шипка, като временно прекратяват атаките си. Сюлейман паша очаква идването на още 40 табора, за да може на следния ден, 23 август, да сломи неотстъпчивите герои с числеността си, а за да не им даде възможност да отпочинат, заповядал непрекъснатото им обстрелване.

Възстановка на боевете на Шипка, проведена през 1902 г. по случай 25 години от тези паметни събития (Снимка: "Изгубената България")

На 23-и сутринта редовете на турците се разтворили като гигантски щипци, за да стиснат изнемощелите руски и български войници. Стремлението е да обкръжат Шипка и да отрежат пътя за Габрово. Затова този ден турците нападат повечето от фланговете.

Неочаквано към 5 ч. привечер, героите на Шипка чуват бесни викове "Аллах" откъм гърба си. Турците успели да се промъкнат в тила и се хвърлили да превземат върха Бедек, доминиращ над пътя за Габрово. "Ако този неочакван удар бил сполучил, Шипка била загубена", пише в рапорта си генерал Столетов. Но тук съвсем неочаквано се появява с малка шепа български юнаци полковник Кесяков (българин). С неописуема храброст тези български опълченци се хвърлят срещу 10 пъти по-силния неприятел.

И става чудо - турците биват сломени и отстъпват. Но не за дълго. Те се съвземат и лавина варвари се готвела вече да се спусне в долината на Янтра и по-нататък към долината на Лом, за да преобърне в прах и пепел тази благословена от Бога земя. Сякаш всичко било свършено; още няколко минути и Шипка щяла да бъде пак турска.

Тъкмо в този момент планината еква от широко радостно "Ура!" - стрелците на генерал Радецки пристигат, за да подкрепят капналите си другари. Шипка е спасена!

Полковник Константин Кесяков (1838 - 1900) – командир на I опълченска дружина на Българското опълчение. Участва в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново (Снимка: "Изгубената България")

В бележките на руските генерали и полковници се намират най-ласкави отзиви за полковник Кесяков и българските офицери при опълчението: Кисьов, Любомски - Сава Муткуров, Данаил Николаев, Димитър Петков (Свирчо), дядо Райчо Николов, Генев, Александър Каназирски, както и за много още други опълченци, имената на които за съжаление не могат да се изброят, но всичките еднакво герои и храбреци, почитани от руските им началници и братя. Най-голямата дейност на българското опълчение при тази епопея е отбелязана при връх Малуша (Лиса гора), гдето днес признателна България издига свещения паметник в знак на вечна почит и благодарност.

След 23-и боевете на Шипка продължават още 3 дена. Генерал Радецки, който пристига с подкрепата си, поема командването на войските. На 28 август вече Сюлейман паша решава да се откаже от борбата и заповядва отстъпление на сломената си армия.

Възстановка на боевете на Шипка, 1902 г. (Снимка: "Изгубената България")

Русите обаче не преследват. Десетдневните боеве и атаки са изтощили силите и на двамата противници.

След последната атака на Сюлейман паша през месец септемврий, та чак до 5 януарий 1878 г., "На Шипка всичко е спокойно". Противниците събират силите си за нова и решителна атака.

В началото на януарий 1878 г. командуващия подбалканската армия генерал Радецки получава заповед от Великия княз Николай Николаевич старши, главнокомандующ руските войски през Освободителната война, да започне офанзивата и да плени цялата армия на Сюлейман паша, като с това отвори пътя на руските войски за Адрианопол. Тук му е мястото да се отбележи, че командуването турската армия било вече предадено на Вейсел паша, тъй като Сюлейман паша бил изпаднал в немилост поради несполуката на шипченската атака.

В изпълнение получената директива, генерал Радецки изпраща на 5 януарий две колони: едната под началството на княз Святополк-Мирски - към Зелено дърво, в дясно от турската армия, и друга - под началството на генерал Скобелев, в която влизало и българското опълчение - към Трявна, в ляво. И двете колони трябва да атакуват неприятеля на 8 януарий. Ген. Скобелев обаче закъснява поради мъчния път с един ден и колоната на княз Святополк-Мирски трябва да се бори сама срещу тройно по-силен неприятел в продължение на цяло денонощие.

Генерал Николай Иванович Святополк-Мирски (1833 - 1898) Снимка: "Изгубената България"

Имайки предвид станалото, генерал Радецки решава да нападне лично турците и заповядва настъпление на 9 януарий към 12 ч. на обяд. Същевременно и ген. Скобелев, макар неговата войска да не била още изцяло събрана, напада Шейново с 12-батальонна пехота, като заповядва на българското опълчение да атакува големия редут "Тумулус".

Под натиска на трите руски колони, турците отстъпват в паника към Казанлък, изоставяйки всички оръдия, пушки и даже знамена. Но и тук пътят бил вече зает от русите. Обезумелият Вейсел паша виждайки, че е притиснат от три страни и неможейки да възстанови реда в изплашената и деморализирала се войска, вдига бялото знаме.

Така, цялата турска армия, състояща се от 31 500 души войници, 4 паши, 365 офицери и 114 оръдия бива пленена от руската освободителна войска.

Пътят към Адрианопол бил свободен и руските войски тръгват победоносно към заветната цел - Цариград. Тъй завършва славната Шипченска епопея, която изиграва най-важната роля през Руско-турската освободителна война.

Възстановка на боевете на Шипка, 1902 г. (Снимка: "Изгубената България")

В 1902 г. на 14-18 септемврий на Шипка се отпразнува тържествено 25-та годишнина на това голямо събитие в историята на българския народ. За тези тържества с броненосеца "Св. Георги Победоносец" пристигат във Варна, придружени от пълномощния ни министър в Санкт Петербург Димитър Иванович Станчов, Негово Императорско Височество Великият Княз Николай Николаевич, личен пратеник на Негово Величество Всерусийския Император, генерал-лейтенант Палицин, адютантите Крупенски и Ростовцев, действителен статски съветник Шевльов, генерал-адютантът граф Игнатиев и генерал-адютантът Драгомиров.

Освен това, на парахода "Санкт Петербург", който придружаваше броненосеца, бяха: генерал-адютантът Куропаткин, руски императорски военен министър; генералите Столетов, барон Мейндорф, Грипенберг; генерал-лейтенантите Васмунд, граф Толстой, Кутневич, Редкин; генерал-майорите Овсяний, Рудановски, Мосолов, Романов, руското духовенство, депутацията от 54 Мински на Негово Царско Височество полк.

А сега, на 26 август 1934 г., годишнината от славната епопея, признателният български народ освещава най-големия си и най-монументален паметник в израз на безпределната си историческа благодарност към падналите за освобождението му войници и опълченци - на самото това историческо място, от което, смело може да се каже, изгря неговата свобода след повече от 500-годишно страшно робство.

(Снимка: "Изгубената България")

Хвала, чест, вечна памет и вечна слава на героите от Шипченската епопея, за която Иван Вазов пее в стихотворението си:

"... На безсмъртен подвиг паметник огромен
Защото в Балкана има един спомен,
Има едно име, що вечно живей
И в нашта история кат легенда грей,
Едно име ново, голямо, антично,
Като Термопили славно, безгранично,
Що отговор дава и смива срамът,
И на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!"

Варна, август 1934 г.
Д. И. Станчов,
бивш пълномощен министър, запасен капитан от Лейбгвардейския на Негово Величество Конен полк,
в. "Мир", август 1934 г.

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg