Тя написа своеобразно "интервю със себе си", за да ни разкаже докрай преживяното и осмисленото от нея. Искаше да каже всичко на човечеството, преди да си тръгне от този свят с честен глас. Искаше безстрашно да отправи своите предупреждения, за да повлияе на разума ни и да промени бъдещето ни към по-добро.

Днес всичко, за което ни предупреждаваше, се сбъдва, а ние живеем така, сякаш само сме го чули, но изобщо не сме го проумяли.

Ориана Фалачи си отиде от нашия свят през 2006 година и ето че две десетилетия по-късно ние виждаме света, като "предсказан" от нея. Фалачи бе сред най-ярките фигури в журналистиката от втората половина на ХХ век. Пише и сътрудничи на множество вестници и периодични издания, включително на "Ню Рипъблик", "Ню Йорк Таймс", "Лайф", "Нувел Обсерватьор", "Вашингтон Поуст", "Лук", "Щерн" и "Кориере дела Сера".

Фалачи е един от най-младите участници в антифашистката съпротива, а след Втората световна война е била военен кореспондент в много горещи точки - Виетнам, Близкия изток и Латинска Америка. В света се броят на пръсти журналистите като нея, които са имали честта да разговарят лице в лице като равни с най-известните световни лидери на миналия век, като Ясер Арафат, Голда Меир, аятолах Хомейни и Хенри Кисинджър. Фалачи бе храбра и е спорила с диктатори като Кадафи и Хосейни.

Лични документи и снимки на Фалачи

Интервюирала е крал Хусейн I от Йордания, Во Нгуйен Зап, Пиетро Нени, Джулио Андреоти, Джорджо Амендола, архиепископ Макарий III, Александрос Панагулис, Нгуен Као Ки, Мохамед Реза Пахлави, Хайле Селасие, Уолтър Кронкайт, Федерико Фелини, Индира Ганди, Нгуен Ван Тхеу, Зулфикар Али Бхуто, Дън Сяопин, Вили Бранд, Шон Конъри, Енрико Берлингуер, Тензин Гяцо, Пиер Паоло Пазолини и мн.др.

Някои от тези интервюта са събрани в книгата й "Интервю с историята", публикувана през 1974 година.

Фалачи интервюира аятолах Хомейни

Най--известното й интервю е с аятолах Хомейни, в което открито го нарича "тиранин". След като го предизвиква с неудобни въпроси, аятолахът напуска стаята и приключва интервюто. По-късно ще изрази публично раздразнението си от Фалачи, като я нарича "онази жена, чийто пример не трябва да се следва". Една любопитна подробност - за да вземе интервюто, Фалачи се "омъжва" за преводача, защото според иранските закони мъж не може да се усамотява с неомъжена жена.

Ориана Фалачи в Техеран през 1979 г. за интервю с Хомейни

През 1980 година тя интервюира Дън Сяопин. Журналисти оценяват това интервю като "невъзможно","най-разкриващото за който и да било китайски лидер пред западен журналист". 

През 1981 година Фалачи интервюира Лех Валенса. През 1977-а е удостоена с почетното звание "доктор хонорис кауза" по литература от Колумбийския колеж в Чикаго.

В последната си книга "Ориана Фалачи разговаря със себе си. Апокалипсис", издадена две години преди тя да почине, легендарната италианска журналистка описва нашето днес: предупреждава ни за ислямската инвазия, за ирационалното поведение на Европа, за лицемерието на ООН и световната левица. Тази нейна прощална книга бе като продължение на предишните - "Ярост и гордост", написана след нападението над Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 година, и "Силата на разума", издадена скоро след атентатите от 11 март 2004-та в Мадрид.

Трите книги образуват трилогия, която респектира с ясната и безкомпромисна позиция на Фалачи и може да бъде окачествена като автентична журналистика, която няма равна на себе си в съвременния свят.

Един малък откъс от българското издание на "интервюто със себе си" на Фалачи, в превод на Таня Кольовска: "Чуйте, няма да се изморя да повтарям: демокрацията не може да бъде подарена като парче шоколад. Демокрацията трябва да бъде завоювана. За да бъде завоювана, трябва да бъде желана. За да бъде желана, трябва да знаеш какво представлява".

Фалачи пише това за иракчаните, но върху смисъла на думите й може да се замислят много народи, които днес се самозалъгват, че живеят в демокрация.

И още цитати:

"Каква Европа? Европа я няма вече. Има Еврабия. Какво разбирате под Европа? Този така наречен Европейски съюз с неговата смешна, непочтена конституция, която оставя настрана, тоест отрича нашите християнски корени, нашата същност? Както вече казах, Европейският съюз е просто един финансов клуб. Клуб, пожелан от вечните господари на този континент, тоест от Франция и Германия. Това е лъжа, с нея трябва да се задържи на крака проклетото евро, да се утвърди антиамериканизмът, ненавистта към Запада. Извинение, за да се плащат огромни заплати, освободени от данъци, на евродепутати, които заедно с чиновниците на Европейската комисия си живуркат в Брюксел. Това е номер да си навират носа в нашите джобове и да тъпчат организмите ни с генномодифицирани храни.

Месо, което вече не е месо, риба, която вече не е риба, зеленчуци, които вече не са зеленчуци, пармезан, който вече не е пармезан, мляко, което вече не е мляко, вино, което вече не е вино. Така новите поколения, освен че израстват, без да знаят вкуса на истината, не научават и какъв е вкусът на добрата храна. И заедно с рака на душата телата им също се разболяват. Но най-вече това е инструмент да се пропускат все повече завоеватели на нашата територия, да им се позволи да обикалят из нашия дом без никакви пречки.

Заедно със Силвио Бертолди през май 1962 г. (Снимка: Vittoriano Rastelli/Corbis via Getty Images)

Виждам, че все по-малко вярвате в Европа...

Вярвах, когато все още беше Европа, когато не беше станала Еврабия. Боже мой, още от дете вярвах в нея. Не напразно съм възпитавана в принципите на европейски федерализъм. Толкова много вярвах, че когато в Америка някой таксиметров шофьор ме питаше от каква националност съм, отговарях: "европейка". Не казвах "италианка". Казвах "европейка". Сега казвам "италианка" и толкова. Не искам дори словесна връзка с Лъжата. Още повече че това е лъжа, която няма да трае дълго. Защото (казвам го още в "Ярост и гордост", но го повтарям отново, за да видя дали ще влезе в тиквите на тия, дето се правят на глухи) нациите не могат да премахнат своя език, своето минало, своята гордост, своите закони, своите навици, своето Отечество, за да станат песъчинки в едно суперотечество.

Още повече - невъзможната супердържава, невъзможната супернация, невъзможното суперотечество би трябвало да служи за нещо: да няма повече войни, да не се убиваме помежду си...

1 януари 1900 г. (Снимка: Getty Images)

Ох, други ще мислят за ликвидирането на това единствено предимство. Какво суперотечество е отечеството, което дори няма войска, за да се защити? Бих искала да знам този път кой ще отблъсне Сюлейман Великолепни или Кара Мустафа.

Е, сега вече става непосилно да прехвърлим разговора върху ООН.

ООН? Какво ООН! ООН е сбор от всички лицемерия, концентрат на фалша. Това е банда лапачи, гратисчии - те си позволяват всякакви законови нарушения в Ню Йорк, тъй като имат дипломатически имунитет. Това е мафия от бавноразвиващи се и от мошеници, които ни водят за носа. Достатъчно е да си припомним, че ООН разреши на децата на Аллах да не подписват Хартата за правата на човека и тя да бъде заменена с "Харта за правата на човека в исляма".

Журналистката Ориана Фалачи на пресконференция на 15 октомври 1975 г. в Ню Йорк (Снимка: Santi Visalli/Getty Images)

Убедена съм, че дори само този откъс от книга на Фалачи ще събуди интереса на онези, които не са чели нищо от нея, за да потърсят книгите й. Защото те са написани преди няколко десетилетия, а звучат толкова актуално. Понякога тя е крайна и прекалено емоционално изразява възгледите си, но сякаш не намираме думите, с които да й противоречим до степен да отречем казаното от нея.

Един критик днес пита съвсем оправдано: "Та къде сме били през цялото това време?! Нима сме били слепи да видим всичко това?!" А може би има хора, които и днес няма да се съгласят с Фалачи - винаги има такива, наричат се конформисти. Удобно е да не противоречиш, да се съгласяваш с тълпата, за да не "сбъркаш". "Удобно е да не бъдеш Фалачи!", синтезира казаното с една фраза един от биографите й. Името на Ориана Фалачи се е превърнало в нарицателно за журналистическа храброст.

Около 1960 г. Ориана Фалачи

Фалачи първа дръзна да говори открито и за Газа, и за имигрантите, които арабският свят ще изпрати в Европа "в комплект с петрола". Това предрече в книгата си "Силата на разума". Живеем в свят, в който това е реалност. Някога тя нарече това "заговор, изтъкан от идеологическа лъжа, културна непочтеност, морална проституция и измама". Силни думи, но времето и световната политика в една или друга степен ги превръщат в реалност.

Цитат: "Конспирация, заговор, замислен от банкерите, които създадоха фарса, наречен Европейски съюз. Създаден от колаборационистите, изменниците, които измислиха лъжата на пацифизма. От лицемерите, които изобретиха заблудата на хуманитаризма. От държавните глави, които дори не знаят какво е държава. От интелектуалците, които дори не знаят какво е интелект. Заговорът е направен от безчестие, а конспирацията е недостойна и е символ на общество, болно от страх. Тук е и църквата, католическата църква, която засега изглежда не може да защити християнството. И преди всичко Европа, която не знае накъде върви".

Ориана Фалачи през 1980 г. (Снимка: Mondadori via Getty Images)

Сигурно вече сте наясно, че всичко, което казваше, или пишеше Фалачи, предизвикваше не само полемики, но и огромни скандали. "Вероятно днес също малко, или много, бихме се разбунтували срещу нея, заради крайните й оценки; или пък "някак гузно притихнали ще предпочетем да замълчим"?! Това в кавичките е фраза на неин колега, италиански журналист. Ориана Фалачи остана в паметта на много журналисти като "висш пилотаж" в професията - недостижим по мащабите си на познание на събитията от първо лице и на смелост.

Пред очите ни в съвременния свят се развиват процесите, които тя анализираше с безпощадна точност и предвиждаше развоя им в бъдеще. Искаше да ги проумеем, за да ги спрем. Фалачи е прекарала целия си живот в търсене на истината и справедливостта. С изключителната си смелост тя събаряше безпощадно маските на политическата коректност и лицемерието.

Книгите й са били забранявани, тя самата за малко не губи живота си. Цялата й кариера е изпълнена с тежки сблъсъци - първо с фашизма, после с апологетите на войни, с религиозните фанатици, с водачите на военни хунти. И никога, при никакви обстоятелства, не е пристъпвала принципите, в които е вярвала.

Храбрата журналистка е призната за едно от най-острите пера на съвременния Запад. Книгата й "Интервю със себе си. Апокалипсис" е своеобразно завещание, в което виждаме Фалачи - боркинята, която отдава на света целия си живот.

И сега, след като дори само от няколко откъса, имахте възможност да се докоснете до нейната личност, бегло от биографията на Ориана Фалачи: Както споменахме, тя участва в Италианската съпротива много млада и е първата италианка, която отива на фронта като специален пратеник. Родена е на 29 юни 1929 година във Флоренция, като най-голямата дъщеря на Едоардо Фалачи, занаятчия от тоскански и романски произход, и на Тоска Кантини, домакиня от тоскански произход и с далечен каталонски произход. Ориана има три сестри: две биологични - Нира и Паола, и една осиновена - Елизабета.

Стоп-кадър от докумнтален филм за живота на Ориана Фалачи

Баща й бил активен антифашист. Именно той включва още невръстната си дъщеря Ориана в Съпротивата, като я прави куриер за транспортирането на боеприпаси от едната страна на река Арно до другата. Още съвсем малка тя пресича под риск реката по "суха точка", тъй като мостовете били разрушени от германците. Ориана попада в партизански формации на Партията на действието, изживявайки от първа ръка драмите на войната.

През 1944-а баща й е заловен от фашистите и измъчван във Вила Тристе, но това не разколебава Ориана и тя продължава да работи като куриер. След войната получава почетна награда от Италианската армия. Завършва Класическата гимназия "Галилей" и кой знае защо се записва в Медицинския факултет на Флорентинския университет. Насърчена от чичо си - журналиста Бруно Фалачи, решава да напусне университета и да се занимава с журналистика. До тогава имала съвсем малък опит във в. "Матино дел Италия чентрале" - флорентински вестник, поддържан от католическата църква.

Упорството и безкомпромисният характер на младата Ориана проличават още с първите й опити в професията. Пише по съвест, не приема поръчкови статии и по този начин изглежда рискова в очите на редакторите на вестниците. Неподчинението й създава трудности.

Мести се в Милано, където започва работа в сп. "Епока" на издателство "Мондадори", което по онова време ръководел чичо й Бруно. Но и той й давал първоначално повече техническа работа - да картотекира статиите на сътрудниците. Първото, което Ориана получава като самостоятелна изява било да прави модна колонка в списанието.

Същинският й дебют е на 22-годишна възраст, когато в сп. "Еуропео" публикуват нейна статиия. През 1954-а уволняват чичо й от сп. "Епока" и Ориана напуска седмичника заедно с него. Отива в сп. "Еуропео", което по онова време ръководел Микеле Сера. Той й предложил да се премести в Рим. Първоначално задачите й били да интервюира местни знаменитости и да пише за криминални престъпления.

През юли 1956 година Фалачи за първи път отива в Ню Йорк, за да пише за звезди и светски личности. От този опит тя черпи материал за първата си книга "Седемте гряха на Холивуд" (1958), предговорът на която е написан от Орсън Уелс.

След завръщането си от Щатите, Ориана Фалачи се среща с Алфредо Пиерони, лондонския кореспондент на киножурнала "Сетимана Инком илустрата". Между двамата започва връзка и през пролетта на 1958 година Ориана Фалачи разбира, че чака дете от него. Пиерони, обаче, не желае детето и Ориана се решава на аборт, който за малко не й коства живота. Прави опит за самоубийство със сънотворни, след което изпада в депресия и е настанена в психиатрична клиника. Още е много млада и неопитна в личния си живот. Предстоят й още много връзки и разочарования, но тя ще става все по-силна и в личен план.

В периода 1958-1977 година я пращат като специален кореспондент на списание "Еуропео" да обикаля много страни. През 1961 година тя написва доклад за състоянието на жените в Ориента, който се превръща в първия й успех като писател. Книгата е "Безполезният пол" (б.а. бълг. издание е със заглавието "Ако се родиш жена"). През 1962 година излиза "Пенелопа отива на война", в която Фалачи разказва историята на едно италианско момиче, пратено в командировка в Америка - нещо като нейната история.

В тази книга, както казва един от биографите й, тя "вече показва зъби" като автор, но е съвсем "озъбена" в излязлата през 1963-та книга "Антипатичните" - антология с язвителни портрети на известни дейци на киното и културата, интервюирани от нея за сп. "Еуропео".

Ориана Фалачи участва в обществения живот на Италия по всякакъв начин, но с бързи темпове се очертава като гражданин на света. Преди кацането на американци на Луната, тя заминава за Щатите и интервюира астронавтите и техниците от НАСА. През 1965 година публикува книгата "Ако слънцето умре", която посвещава на баща си. Защо? - В тази книга тя описва срещата си с един човек - немския учен Вернер фон Браун, който по времето на Втората световна война работи за нацистка Германия, а после става директор на НАСА и ръководи проекта "Сатурн".

За антифашистката Фалачи тази среща е емоционално разтърсваща и в същото време тя трябва да запази хладен разума си и да я отрази обективно - учи се на професионализъм.

През 1967 година Фалачи заминава като военна кореспондентка на сп. "Еуропео" във Виетнам. Критикува и двете страни на барикадата, документирайки жестоките събития. Окачествява войната с "кървава лудост". Събира впечатленията си в книгата "Нищо и така да бъде", публикувана през 1969 година.

След смъртта на Мартин Лутър Кинг през 1968-а, Фалачи отново заминава за Щатите и отразява студентските бунтове. Осмива лицемерието на онези студенти - деца от буржоазните кръгове, които отиват на лекции със скъпите си коли и в същото време се "правят на Че Гевара". Тя умее да казва нещата "в прав текст", без да се притеснява.

През същата година Фалачи ще бъде ранена от картечен изстрел на протестна демонстрация на студенти в Мексико. Стотици млади хора загиват на площада, тя самата е в безпомощно състояние и в началото я мислят за мъртва. Като военна кореспондентка Фалачи отразява и конфликтите между Индия и Пакистан, други кървави събития в Южна Америка и Близкия изток.

Междувременно сигурно се питате, имала ли е изобщо личен живот? Да, мъжете я харесват - тя е еманципирана, дръзка и много умна. Във Виетнам се среща с френския журналист Франсоа Пелу, който обаче бил женен. Фалачи слага край на връзката си с него, като по някаква причина разгневена от Пелу, изпраща писмата му до нея на жена му.

През 1969 година Фалачи присъства на изстрелването на мисията Аполо 11. После написва книгата "Онзи ден на Луната", публикувана през 1970-а. Фалачи е първата, която обръща внимание на света върху думите на астронавтите като онези на Армстронг "Една малка стъпка за човека...". Тя твърди, че всичките изявления на астронавтите не са техни, а наизустени под диктовката на НАСА. Когато шефът на мисията разгорещено отрича пред нея това, Фалачи сключва бас с него, дава му детската си снимка "за Луната", а след полета го абонира за "Плейбой". Оригиналният й начин да казва нещата право в лицето на високопоставени хора, се възприема едновременно като скандално и симпатично.

На 22 август 1973-а Фалачи се среща с лидера на гръцката опозиция срещу военната хунта Александрос Панагулис. Срещата им се състоява в деня, в който той е освободен от затвора. Това е най-истинската й любовна връзка, която продължава до смъртта на Панагулис в мистериозна катастрофа на 1 май 1976 година. Двамата не са имали гладки отношения. Тя забременява от него, но след един скандал губи детето при спонтанен аборт.

Двамата с Панагулис не са били само интимна двойка, но и сътрудници. Заедно работят по разследването на смъртта на Пиер Паоло Пазолини, приятел на двойката. Историята на Панагулис е разказана от писателката в романа "Един мъж", публикуван през 1979 година, както и в "Интервю с историята". За нея краят на гръцкия опозиционер е политическо убийство. Смъртта му белязва неизлечимо живота ѝ.

Почит към Ориана Фалачи, Fondazione Corriere della Sera на 15 септември 2008 г. в Милано, Италия / Снимка: Getty Images

Що се отнася до аборта, то тук биографи и роднини на Фалачи влизат в спор, този аборт ли е бил причината да напише книгата "Писмо до едно неродено дете" - първата й "лична" книга, която не е журналистическо разследване, или е имала поръчка от редакцията на "Еуропео". Книгата имала голям успех заради обществения дебат за абортите. Оказва се обаче, че издаването на тази книга е израз на поредното неподчинение на Фалачи. Тя имала за задача да напише статия за списанието, а не книга. И след години го признава в едно интервю, като добавя, че главният редактор не й говорил заради това... 15 дни.

Любопитните истории в живота на Фалачи са достойни за филм. По време на кризата с американските заложници в Иран, Фалачи е заложник в хотел и не може да се свърже с посланика на Италия. Тогава потърсва за помощ Ингрид Бергман, която уведомява Президента на републиката Сандро Пертини и след негов разговор с властите в Техеран, Фалачи е освободена.

Американският държавен секретар Хенри Кисинджър веднъж признава, че му се е искало "да разбие носа на наглата журналистка" - до такава степен тя го разгневява с въпросите си. Фалачи е тази, която нарече Муамар Кадафи "клинично глупав", Салвадор Дали - "твърде неприятен", и кралската двойка на Испания - "двама идиоти". И не само заради скандалния й изказ, но и заради вътрешната противоречивост на някои от крайните й изказвания, често е била критикувана и обиждана. Франка Раме я нарича публично "терористка" от трибуната на едно протестно шествие.

През 1990 година излиза романът й "Иншаллах", в който Ориана Фалачи разказва за италиански войници, изпратени в Бейрут през 1983-та, като част от многонационалните сили в Ливан. Фалачи е акредитирана като журналист там. Разказва за двойния самоубийствен атентат на ислямски камикадзета и последствията от него - 299 загинали войници. По време на тези кървави събития журналистката се запознава с бъдещия астронавт Паоло Несполи, с когото ще има 5-годишна връзка.

След излизането на "Иншаллах", Фалачи заминава за Ню Йорк и се самоизолира от света. Там преживява и събитията от 11 септември 2001 година. Две години след смъртта й излиза романът й "Шапка, пълна с череши" - семейна сага, която обхваща италианската история от 1773-та до 1889 година.

90-те години на миналия век за нея са период на изолация, но и на равносметка. Тогава тя е диагностицирана с рак на белите дробове, който нарича "извънземното". Всъщност, от рак умират родителите и една от сестрите й. Фалачи злоупотребява със здравето си през целия си живот - пуши, влиза в огън и дим, преживява огромен стрес. Биографите й твърдят, че се натровила в Кувейт с дим от подпалените от Саддам Хюсеин петролни кладенци и здравето й се влошило именно след това.

Но дори и болна, Фалачи продължава да пише и да изнася лекции в няколко университета - Чикагския, Йейлския, Харвардския и Колумбийския университети.

Терористичните атаки от 11 септември 2001 година срещу Световния търговски център в Ню Йорк й дават нова кауза - битка срещу ислямския фундаментализъм. Чрез книгите "Гневът и гордостта", "Силата на разума" и "Интервю със себе си. Апокалипсис" тя изразява своята твърда позиция към политическата реалност и зле разбрания либерализъм. Мнението й не се схваща еднозначно и е подложено на критика.

Тя е свикнала да отстоява вижданията си без страх. Обявява се открито срещу еднополовите бракове и гей осиновяванията. Същевременно заявява, че хомосексуалността сама по себе си не епроблем за нея, като дава за пример приятелството си с Пиер Паоло Пазолини. Фалачи се обявява и срещу евтаназията, както и срещу референдума за отмяна на закона за медицински асистирана репродукция.

Тя е яростен враг на съдебната система в Италия. В статия във в. "Фольо" пише, че "прекомерната власт на магистратите е достигнала неприемливи висоти. Ненаказани и безнаказани днес управляват магистратите. Като манипулират закона с партизански тълкувания, продиктувани от политическата им войнственост и личните им антипатии, като се възползват от незаслужения им авторитет и следователно се държат като господари".

По-късно тя обвинява италианската левица, която, след като е разбрала "огромната власт" на съдебната система, "я използва безсрамно". Тази ситуация, според писателката, се случвала и в Съединените щати: "Днес в Америка рискът от диктатура не идва от изпълнителната власт: той идва от съдебната система", пише Фалачи. Можем да направим доста аналогии с тези нейни наблюдения и съвременната ни действителност. "Тези магистрати са си загубили ума", избухва Фалачи по повод на едно решение след нейно разследване.

Ориана Фалачи на 28 юни 1992 г. (Снимка: Frederic REGLAIN/Gamma-Rapho via Getty Images)

Заради скандалния си маниер, сама си създава много неприятели. По тази причина наградите й, макар и очевидно заслужени, винаги са били оспорвани. През март 2005 година вестник "Либеро" стартира събиране на подписи, за да убеди президентската институция на републиката да й връчи титлата на пожизнен сенатор. Събрани били над 75 хиляди подписа и по този начин издействат награждаването й със златен медал за приноса ѝ в областта на културата.

Много болна Фалачи не спира да се вълнува и да се бунтува. В интервю, публикувано в "Ню Йоркър" през май 2006 година, тя обявява, че е възмутена от строителството на джамия в Коле ди Вал д'Елса. "Ако съм още жива, ще отида при приятелите си в Карара, градът от мрамор. Там всички са анархисти; с тях вземам експлозива и я взривявам. Не искам да виждам 24-метрово минаре на пейзажа на Джото, когато не мога дори да нося кръст или Библия в тяхната страна. Така че ще го взривя!", написва бунтарката, която вече преминава 70-те.

На другата година, през август 2006-а Фалачи съобщава, че иска да се върне в Италия. За да осигури поверителност на завръщането й, Силвио Берлускони й предоставя частен самолет. Веднага след кацането тя е настанена в клиниката "Санта Киара", където умира на 15 септември, на 77-годишна възраст.

Гробът на Ориана Фалачи

Преди това е написала "сценария" за края си: "Искам да умра в кулата Манели, гледайки към Арно от Понте Векио. Това бе щабът на партизаните, които баща ми командваше, групата "Справедливост и свобода". Привърженици на Партията на действието, либерали и социалисти. Ходила съм там като дете с бойното име Емилия. Носех ръчни гранати на възрастните, скрити в кошница със салата."

Ориана Фалачи е погребана в гробището "Алори" (Лавровото гробище) във флорентинския квартал "Галуцо", в което почиват в мир атеисти, мюсюлмани и евреи. "Какъв чудесен парадокс!", възкликва неин колега. Фалачи спи вечния си сън в семейната гробница до паметния камък на Александрос Панагулис, нейната най-голяма любов. В ковчега й полагат екземпляр от в. "Кориере дела Сера", три жълти рози и златен флорин от Франко Дзефирели.

Завещанието й е цялото й книжно наследство и ценни вещи да бъдат дарени на Папския латерански университет в Рим, чийто ректор тогава бил монсеньор Рино Физикела, последният й изповедник на смъртния й одър.

Еми МАРИЯНСКА