Американският писател реалист Джон Ърнест Стайнбек е роден на 27 февруари 1902 г. в градчето Салинас, Калифорния, точно преди 115 години. Той е носител на Нобелова награда за литература /1962 г./ и на "Пулицър" за книгата си "За мишките и хората" /1937 г./ - може би, най-четеното му произведение. Стайнбек завеща на обикновените хора такава мъдрост, която остава непреходна във времето, и това е най-голямата награда за творчеството му. Голяма част от произведенията му са филмирани, а интересът на кинематографистите към нови опити за екранизацията им, не спира. Стайнбек е любим автор на милиони хора по света, и въпреки това сякаш си остава един самотник по душа, щедро раздавал най-същественото от себе си на хората.

Джон Стайнбек е третото от четирите деца на учителката Олив Хамилтън Стайнбек и чиновника Джон Ърнест Стайнбек. Майка му е ирландка, а баща му - потомък на немски фермер, емигрирал в Щатите. Самият Джон, като младеж, работи във ферми около дома на семейството. Израстнал в такава среда, Стайнбек, както казват академиците, е бил "орисан" да симпатизира на угнетените, неуспелите и страдалците, противопоставяйки простите човешки радости на циничната страст към парите. Когато подобно мислене е подплатено с чутовен талант на разказвач, като неговия, "се получава Джон Стайнбек", шегува се един критик. Американецът е любим писател и за много българи. Произведенията му са превеждани на български език от най-добрите майстори на превода: Кръстан Дянков, Тодор Вълчев, Христо Кънев, Цветан Стоянов, Елена Христова, Александра Велева, Александър Хрусанов и др.

Откъде натрупва жизнения си опит младият Стайнбек?

Къщата, в която расте до 17-годишен

След като завършва гимназия в родния Салинас, следва Морска биология в университета в Станфорд, но не го завършва. Тръгва за Ню Йорк и работи "всичко", за да се издържа. Първите опити да публикува нещо като писател удрят на камък. Връща се в Калифорния и работи като екскурзовод и пазач в развъдник на риби. Жени се за първата си съпруга Карол, с която живеят в малка къща, наследена от баща му, в залива Монтерей. Един ден, докато работи в някакъв склад, баща му се намесва в съдбата му - обявява, че ще спонсорира писателството му. Успехът не закъснява - "Тортила флет" , публикуван през 1935 г., е първият успех на Стайнбек като романист. Следва "Морето на Кортес", плод на пътуване из Калифорнийския залив. За сметка на успеха, Стайнбек се разделя със съпругата си. Двамата с Карол се развеждат и Джон пак се мести в Ню Йорк. През 1943 г. се жени за певицата Гуиндолин Когнър, от която са двамата му сина - Томас и Джон. И този брак не издържа дълго - през 1948 г. Стайнбек се развежда и с втората си жена. През 1950 г. се жени за трети път, като развежда омъжената Илейн Скот, с която има успешен брак до смъртта си.

Джон Стайнбек

Краят на Стайнбек настъпва през 1968 г., след два последователни инсулта в период от четири години - между 1961 и 1965 г. и масиран инфаркт, който го покосява през декември 1968 г. в дома му в Ню Йорк. Погребан е в семейната гробница.

Семейната гробница, в която е погребан писателят

Първият роман на Стайнбек е "Златната чаша" /1929 г./ и отразява плячкосването на Панама. Издава книгата с аванс от издателя, а печалбата не може да покрие дори него. Първият голям успех идва едва с "Тортила флет" през 1935 г., когато му подава ръка баща му, като го финансира. През 1939 г. за пръв път е филмиран романът на Стайнбек "За мишките и хората". През същата година излиза и романът му "Гроздовете на гнева", считан от специалистите за класика на 20-и век. По време на Втората световна война писателят работи като военен кореспондент за "Ню Йорк Хералд трибюн" във Великобритания и Средиземноморския район. Връща с множество рани - в прекия и в преносния смисъл на думата. Спасява го близкото му приятелство с Ед Рикетс. През 1945 г. излиза "Улица Консервна", в която Рикетс е прототип на главния герой.

Лабораторията на Рикетс на улица "Консервна"

Но съдбата е решила да раздели Стайнбек с душевния му спасител - през 1948 г. Рикетс загива при катастрофа - колата му е затисната от влак. Стайнбек преживява тежко смъртта на приятеля си и за дълъг период от време престава да пише. Настъпва застой в творчеството му. До 1952 г., когато излиза знаменитият му роман "На изток от рая", по-късно екранизиран от Елия Казан. Последният роман на Стайнбек е "Зимата на нашето недоволство" /1961 г./, който изследва моралния упадък в Америка. Критиката не приема романа като успешен за автора му. Това огорчава Стайнбек до степен, че дори не се радва на Нобеловата награда за литература, която му връчват през 1962 г. Запитан дали я счита за заслужена, Стайнбек отвръща с "Не!" През 1967 г. отива да отразява войната във Виетнам. Търси отговор на въпроса Кому е нужна тази война, в която участват и синовете му?!? Мълчанието му по темата е повече от красноречиво, но е възприето от критиците му като отстъпление от пацифистичните му възгледи. Истината е, че Стайнбек се чувства отвратен и изморен от времето, в което живее, а като родител се страхува за живота на синовете си!.. Вече е късно да оборва критиците си - не се чувства добре, а продължава да пуши и да се чувства самотен повече от всякога. В такова състояние си отива от този свят един от най-мъдрите писатели на 20-и век.

Да си припомним някои от знаменитите му мисли:

"Понякога мълчанието е най-красноречиво."

"Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго."

"Някои хора мислят, че ако оздравяват, ще затъмнят славата на своето страдание. Но компресът на времето не признава никаква слава. Всеки оздравява, само трябва да изчака."

"Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш."

"Какво друго, ако не кураж се изисква да се отгледат деца?"

"Но е чудесно, когато посредственият човек разбере, че да си велик, значи да си най-самотният на света."

"...длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."

"Да живееш значи да имаш следи от рани."

"Бях почти забравил нещо, което моят стар баща ми каза, преди да умре. Каза ми, че обидата зависи от интелигентността и чувството за сигурност. Каза, че изразът "Кучи син" може да обиди само човек, който не е съвсем сигурен в майка си..."

"Човек може да се бори със съдбата само до известно време. Оставиш ли й се, изведнъж се чувстваш силен, защото цялото ти същество се устремява в една посока."

Еми МАРИЯНСКА