Още

Бихте ли пренаписали съдбата си, ако това означава да изгубите част от миналото си? (откъс)

"Мъжът от влака в 6:20" от Дейвид Балдачи в превод на Богдан Русев от Издателство "Обсидиан".

Несправедливо обвинен. Изнудван и манипулиран. Заподозрян за убийство. Поредният работен ден на Уолстрийт за мъжа от влака в 6:20.

Запознайте се с Травис Дивайн - новия герой на "Мъжът от влака в 6:20" от Дейвид Балдачи.

Загадъчно убийство сблъсква един бивш рейнджър и настоящ финансов анализатор с корупцията и опасностите, които дебнат под фасадата на лъскавия свят на финансите.

Всеки ден, без изключение, Травис Дивайн облича евтиния си костюм и се качва на влака в 6:20, за да отиде на работа в Манхатън, където е младши анализатор в най-престижната инвестиционна компания в света. Всяка сутрин Дивайн гледа навън през прозореца на влака към разкошните домове на свръхбогатите и мечтае да се нареди сред тях. Но един ден рутината е взривена от едно анонимно съобщение: "Тя е мъртва".

След като е оцелял в специални операции в Афганистан и Ирак, Дивайн е принуден да смени войната с талибаните и "Ал Кайда" с друг вид сражение - на безмилостното бойно поле на финансите. Разследването му го отвежда в дълбините на един свят, в който алчността, властта, завистта и амбицията водят до финансов тормоз над обикновените хора и чудовищно забогатяване на избрания елит. Докато убийствата се трупат, а ключовите играчи свалят картите си, Дивайн трябва да си отговори на най-важния въпрос: на кого може да се довери и срещу кого трябва да воюва?

Дейвид Балдачи Източник: Издателство "Обсидиан"

Дейвид Балдачи е американски писател с италиански корени. Той пише още от дете - от момента, когато майка му му дава тетрадка с редове, за да записва в нея своите истории. Много по-късно, когато Дейвид й благодари, че е разпалила у него искрата, прераснала в писателска кариера, тя му признава, че му е дала тетрадката, за да го накара да пази тишина, понеже "всяка майка се нуждае от почивка от време на време".

Дейвид Балдачи завършва право в Университета на Вирджиния през 1986 г. и практикува във Вашингтон.

Още

Брус Кейбъл, колекционер на редки издания, и младата писателка Мърсър Ман отново попадат в окото на бурята (откъс)

Публикува първия си роман "Абсолютна власт" през 1996 г. Режисьор на екранизацията и актьор в главната роля е Клинт Истууд.

Балдачи има 47 издадени романа за възрастни и всички те са световни бестселъри. Има и 7 романа за по-млади читатели. Най-известните главни герои на неговите поредици са Шон Кинг и Мишел Максуел, Оливър Стоун, Уил Роби, Джон Пулър, Атли Пайн и Еймъс Декър.

Книгите му са преведени на 46 езика и са излезли в над 80 държави, а тиражите надминават 150 милиона екземпляра.

Дейвид Балдачи е известен и със своята благотворителна дейност. Той и съпругата му създават фондация "Wish You Well Foundation®", която подкрепя грамотността на възрастното население в САЩ чрез образователни програми.

Балдачи живее със семейството си във Вирджиния, САЩ.

"Мъжът от влака в 6:20" от Дейвид Балдачи е в ръцете на читателите Източник: Издателство "Обсидиан"

"Мъжът от влака в 6:20" (откъс)

"Травис Дивайн едва си пое въздух, като се стараеше да не обръща внимание на горещината и влажността, които вървяха нагоре едновременно с изкачването на слънцето в небето, и забърза да се качи на влака в 6:20 сутринта, все едно беше последният полет от Сайгон.

Беше облечен в евтин седефеносив костюм с измачкана бяла риза, която имаше нужда от пране, и вратовръзка в приглушени тъмни тонове. Предпочиташе да носи джинси и тениска или камуфлажна униформа и военни боти. Но това нямаше как да стане, не и при това пътуване.

Току що беше взел душ, но вече започваше да се поти. Гъстата му коса беше толкова сресана, колкото изобщо беше възможно. Бе гладко избръснат и си беше сложил малко обикновен одеколон. Носеше стари черни мокасини, излъскани до блясък. В куфарчето си от изкуствена кожа имаше служебен лаптоп със специална кодирана защита и забрана да бъде използван за лична употреба, едно пакетче ментови бонбони за свеж дъх и друго с капсули за добро храносмилане. Вече не вземаше готините малки хапчета за сила, които гълташе като желирани бонбони, когато, въоръжен до зъби, се сражаваше за родината. От армията щедро ги раздаваха на войниците, за да се бият подълго и поусърдно, като спят и се хранят помалко.

Тези хапчета вече струваха пари.

Основните му оръжия, заменили карабината М4 и

пистолета М9 от едно време, бяха два компютъра "Епъл Мак" с диагонал на екрана от двайсет и седем инча, свързани с дигиталните си пипала с мощни криптирани облаци, заредени с цялата информация, която щеше да му потрябва някога. Пълни глупости, в интерес на истината, но по някакъв странен начин в този момент на света нямаше нищо друго, което да беше поважно за него.

Още

Гентският олтар 13 пъти е разглобяван, краден и повреждан. Каква тайна се крие в него? (откъс)

Онова, на което те учат във финансовия свят, всъщност е много просто: или ще победиш, или ще загубиш. Или ще ядеш, или ще умреш от глад. Изборът беше бинарен. Вече нямаше талибани или афганистански войници, които да се преструват на негови съюзници, преди да му пуснат един куршум в тила. Тук найголемите му грижи бяха прогнозните печалби на тримесечна база, ликвидността, отворените и затворените пазари, монополите и олигархиите, адвокатите на компанията, които държаха да спазваш правилата, и шефовете на компанията, които настояваха да не го правиш. А найважни от всички бяха хората, които седяха точно до Дивайн в офиса. Те бяха смъртните му врагове. Във финансовия еквивалент на турнира по смесени бойни изкуства, провеждан всеки ден на Уолстрийт, от ринга щяха да си тръгнат живи или те, или той.

Всеки работен ден Дивайн пътуваше на юг до работното си място в големия град по линията "Метро Норт Харлем". На трийсет и две години целият му живот се беше променил. И той не беше сигурен какво да мисли за тази промяна. Не, сигурен беше. Тя никак не му харесваше. Което означаваше, че всичко върви по план.

По пътя към града той винаги седеше на едно и също място: на третата редица до прозореца от дясната страна по посока на движението. По пътя обратно сядаше от срещуположната страна. Влакът се влачеше

по релсите, лишен от амбиции за разлика от човешките същества, които пренасяше. В Европа и Азия препускаха влаковестрели, бързи като гепарди, но тук влаковете се движеха като охлюви. Но все пак бяха по бързи от автомобилите, заседнали в убийствените задръствания на входовете и изходите на града всяка

сутрин, обед и вечер.

Поколения преди него бяха минавали по същия път, за да си изкарват прехраната в робските кули на Манхатън. Мнозина бяха загинали от обичайните причини: внезапни сърдечни удари, инсулти и аневризми, бавна смърт от неврологични и ракови заболявания, мъчителна цироза на черния дроб, причинена от твърде много алкохол, или самоубийства сред онези, които вече не можеха да издържат на напрежението.

Дивайн живееше в Маунт Киско в една стара къща, която споделяше с трима души на по двайсет и няколко години, всеки зает посвоему да гради живота си.

Всяка сутрин ги оставяше да спят и продължаваше с опитите да моделира своето собствено бъдеще ден след ден. Влакът щеше да продължи да се пълни, докато се влачеше към Манхатън. Беше лято, слънцето вече беше напреднало по своя път в небето и горещината се засилваше.

Дивайн можеше да живее в самия Ню Йорк вместо в предградията и да плаща много повече в замяна на полесния път до работното си място. Но той обичаше дърветата и откритите пространства и не му допадаше мисълта непрекъснато да е обграден от небостъргачи и бетон. Всъщност все още се колебаеше къде да се настани, когато една брокерка на недвижими имоти, позната на негов приятел, неочаквано се обади, за да му каже, че му е намерила една стая във въпросната къща.

Беше достатъчно евтина, за да може той да спестява по малко. А много хора пътуваха всеки ден до града, въпреки че по този начин работният ден се удължаваше още повече. Но тази житейска философия бездруго му беше набивана в главата през поголямата част от живота му.

- Ще работиш, докато умреш, Травис - повтаряше му непрекъснато неговият баща. - На този свят никой няма да ти даде нищо даром, по дяволите. Трябва да си го вземеш, а единственият начин да го направиш е да работиш поздраво от всеки друг. Виж сестра си и брат си. Да не мислиш, че им е било лесно?

Да, Дивайн имаше брат и сестра, Дани и Клер. Неврохирург, приветстван радушно от борда на директорите на клиника "Мейо", и финансова директорка на

компания от списъка "Форчън 100". Бяха съответно с осем и девет години поголеми от него и вече официално бяха суперзвезди, покорили върхове, недостижими за него самия. Толкова често му го бяха казвали, че нищо не можеше да го разубеди.

Още

"Черно сърце": Тъмните кътчета на човешката душа (откъс)

Дивайн очевидно се беше родил погрешка. Независимо дали баща му беше забравил да си сложи презерватив, или майка му не беше пресметнала, че е в овулация, и не беше успяла да удържи напора на похотливия си съпруг, с раждането си Дивайн беше ядосал всички в семейството. Майка му веднага се беше върнала на работа в преуспяващата дентална клиника на баща му в Кънетикът, където беше хигиенистка. Дивайн беше разбрал за това покъсно, разбира се, но може би още като бебе беше усещал безразличието на своите родители. Това безразличие се беше сменило с ярост, когато той беше последна година в гимназията.

Защото тогава го приеха във военната академия "Уест Пойнт". Баща му изрева:

- Ще си играеш на войници, вместо да отидеш да си изкарваш прехраната в истинския свят, така ли? Е, момче, от днес нататък вече не си на издръжка на семейството. Двамата с майка ти не заслужаваме такива глупости.

Въпреки това Дивайн си намери място в света на военните. След като завърши "Уест Пойнт", премина трудното обучение в школата за рейнджъри, където издържа изпитите по пълзене, ходене и тичане, както наричаха трите етапа от обучението. Със сигурност най-трудно беше лишаването от сън. С бойните му другари буквално губеха съзнание, докато стояха прави. По-късно придоби нужната квалификация, за да постъпи в елитния 75и рейнджърски полк. Това беше дори потрудно, отколкото школата, но Дивайн обичаше специалните части и опасните трудни светкавични мисии, на които изпращаха служещите в тях.

Всичко това бяха сериозни постижения и той писа на родителите си за тях, като се надяваше на някаква похвала. Майка му не отговори нито веднъж. Баща му написа имейл, в който го питаше в кой от националните природни паркове ще го изпратят сега, след като вече е "рейнджър". Беше подписал имейла с "Горд баща на мечока Смоуки". За него "рейнджър" означаваше само "горски пазач", а Смоуки беше талисманът на тези хора. Синът щеше да предположи, че баща му се шегува, ако не беше сигурен, че човекът няма чувство за хумор.

Дивайн беше награден за службата си с два медала "Пурпурно сърце", една "Сребърна звезда" и цял куп други отличия. В света на военните наричаха такива като него "бойни кучета". Дивайн се смяташе просто за войник, роден да оцелява.

Беше облякъл униформата като момче, но когато дойде време да я остави, вече се беше превърнал във военна машина. С ръст от сто осемдесет и шест сантиметра и половина, прецизно измерен от военните, беше влязъл в "Уест Пойнт" със средностатистическото тегло от осемдесет и два килограма. Но след това армията и собствената му упоритост го бяха превърнали в сто и два килограма кости, мускули и сухожилия."

Още

Ричър има сметки за разчистване, защото девизът му е: "Никога не прощавай! Никога не забравяй!" (откъс)

Още

Агентът с безпогрешна памет се сблъсква с опасности, причинени от мистериозни исторически събития (откъс)

Още

Симон дьо Бовоар за диспропорциите в любовта и пола (откъс)

Още

Няма друго убийство с толкова много свидетели - "на живо" в популярно риалити на екзотичен остров (откъс)