КНИЖНИ ИСТОРИИ
"Чакай и се надявай" - една история от края на 80-те, написана от Иво Милев
Действието се развива в кратък отрязък между февруари и юли 1988 г., последната преди една преломна за автора, България и света година. В този смисъл тези "спомени" представляват документ на времето
Редактор : / 4866 Прочита 0 Коментара
Иво Милев е автор на документалния роман "КБ" (2011), биографичните книги: "Животът и смъртта на Людмила Живкова" (2018, 2022), "Тодор Цонев. Художникът в сянка" (2018), "Илия Бешков. Биография" (2021), "Владимир Димитров - Майстора. Биография" (2022), "А
Снимка: Цецо Мирчев
Купи книгатаТекстът на тази книга е на едно шестнайсет-седемнайсетгодишно момче. Неговото намерение е било още тогава да напише своите житейски мемоари, както ги нарича. Изменчивостта и несигурността на спомена са първият проблем, пред който се изправя, но не единственият.
Множество случки и събития ще го отклоняват от намерението му и сами ще се превръщат в спомени. Сюжетът се движи между възможностите на едно разтрогнато и отново намерено приятелство, една несподелена и друга разрушена любов.
Действието се развива в кратък отрязък между февруари и юли 1988 г., последната преди една преломна за автора, България и света година. В този смисъл тези "спомени" представляват документ на времето.
"Текстът се съдържаше като част от документалния роман "КБ" (2011). Интересът към превъплъщенията, които могат да сполетят един уж завинаги фиксиран текст, възможността на различни "кодове" за прочит, които времето наслагва и сякаш променя вече написаното, ме накараха да го публикувам като самостоятелно издание." - Иво Милев
Авторка на корицата е Текла Алексиева
Източник: Издателство "Книгомания"
За автора
Иво Милев (р. 1971) е автор на документалния роман "КБ" (2011), биографичните книги: "Животът и смъртта на Людмила Живкова" (2018, 2022), "Тодор Цонев. Художникът в сянка" (2018), "Илия Бешков. Биография" (2021), "Владимир Димитров - Майстора. Биография" (2022), "Алеко Константинов. Das Wunderkind" (2024) и др.
"Множество бележки, натрупани в чекмеджето ми, дневниците ми, моите писма, които, преди да изпратя, старателно преписвам и скътвам своя екземпляр, трупащ документи, както катерица - зимнина: това съм аз в навечерието на своето начинание. Начинание, за което се изискват години, начинание, изложено на риска на моето несигурно съществуване...
Може ли подобно начинание да оцелее в собствената си неизвестност, или в това е неговият смисъл, лека-полека да оцелява заедно с мен, аз да оцелея с него, като спасителен пояс, който предвидливо си надявам, като провизии в килера на грижлив стопанин, като бъчви с херинга и лимони, които моряците складират в трюма за предстоящо плаване, в крайна сметка моята екипировка; аз съм безсилен, но добре екипиран."
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Авторът и изкуствовед Иво Милев
Снимка: Цецо Мирчев
Отзиви за книгата "Чакай и се надявай"
"Какво може да направи един биограф, вече разказал живота на Владимир Димитров-Майстора, на Алеко Константинов-Щастливеца, на Илия Бешков? Как какво - да ни разкаже и своя живот. Книгата "Чакай и се надявай" ни връща в едно време на надежди, на устреми, на жажда за знание и съзидание.
Но и на трудности, чието преодоляване е стимул за всеки от нас, четящите, защото ни показва, че няма трудност, която да не може да бъде преодоляна. Раздвижено писане, интересни случки, важни срещи - всичко има в тази книга, а най много има от вярата, че животът си струва, безмерно си струва... Заради това, но и заради още много други неща ви зова: Прочетете тази книга! Непременно!" - Митко Новков
"Разказ за възпитанието на чувствата. Урок по стил и авторова самоирония." - Йордан Ефтимов
Авторът и изкуствовед Иво Милев
Снимка: Цецо Мирчев
Откъс от книгата "Чакай и се надявай" от Иво Милев
Множество бележки, натрупани в чекмеджето ми, дневниците ми, моите писма, които, преди да изпратя, старателно преписвам и скътвам своя екземпляр, трупащ документи, както катерица - зимнина: това съм аз в навечерието на своето начинание. Начинание, за което се изискват години, начинание, изложено на риска на моето несигурно съществуване - в крайна сметка имам още една година, за която да знам, че ще продължа да бъда гимназист, а после...
Един разказ без предварителен сюжет, история, която расте заедно с мен, един обречен на себе си фрагмент.
Може ли подобно начинание да оцелее в собствената си неизвестност или в това е неговият смисъл, лека-полека да оцелява заедно с мен, аз да оцелея с него, като спасителен пояс, който предвидливо си надявам, като провизии в килера на грижлив стопанин, като бъчви с херинга и лимони, които моряците складират в трюма за предстоящо плаване, в крайна сметка моята екипировка; аз съм безсилен, но добре екипиран.
Немощен, но с лъскави доспехи: като своя рицар1, издъхващ всеки ден, умиращ цяла вечност, опрял гръб на единственото дърво в камениста пустиня.
Впрочем аз съм само на седемнадесет... Смешно, нали? Може да ми се смее само някой, надхвърлил четиресетте - надхвърлил четиресетте! Сага е мой ред да се смея... Та какво ти е останало, жалко човече на четиресет: нищо вече не може да ти предстои, а всичко, което е било и си е струвало, ти си забравил и вече не може да има дори спомен: споменът е изкуство, което нямаш, защото малцина притежават (изкуство, добито с труд - ранен, неимоверен, неблагодарен труд).
Споменът ти ще е рехав и безсилен като теб. На какво можеш да ме научиш? Какво ще кажеш на мен - на нас, току-що родените, чисти и свежи, непорочни, отново девствени всеки път...
Предполагам подигравките, затова бързам да се защитя - браня се като настъпена змия - ужасяваща и жалка едновременно... И ти ще станеш на четиресет, не хвърляй камъни в собствената си градина... Аз говоря за себе си, след години създанието на четиресет няма да съм аз. Аз съм почти на седемнадесет: млад, с млади спомени и без бъдеще.
За какво ми говорите? Какви четиресет? Аз съм живял вече сто, двеста години, а това беше само вчера... А и когато остарея, ще бъда друг - овладял своето изкуство, овладял своето детство и своето юношество, движещ се свободно през годините си като през стаите в собствения си дом.
Не, твърдо вярвам, че сега е времето за мемоари - не разказ за един отминал живот, създаден с трепереща ръка и прескачащо сърце, а една реализирана възможност да създаваш живота си ежеминутно, ежедневно, стъпка по стъпка, да извървяваш многократно пътеките му, да го научиш наизуст, така че винаги да ти бъде подръка...
Това не са дневници, а Спомени - какво значение има дали споменът е отдалечен с десет минути или с десет години... Аз ще се уча да си спомням, бавно и търпеливо ще овладявам това изкуство, това е моята работна тетрадка, която ще запълвам със скици, ще рисувам себе си, сам пред огледалото или по спомен, бавно ще напредвам назад в своето минало... Иначе настоящето е толкова крехко, тънък лед, опънато въже, по което само трудно балансираш, взрян в краката си и бездната под теб...
Мемоари, защото всеки един ден е може би послеен - ти нямаш гаранции, имаш само сигурното си минало, пърхащо в грубите ръце на настоящето: едно малко птиче сърце, готово да се пръсне от уплаха, бледа кръв по жълтата човка...
Впрочем какво правя аз - с кого споря, със себе си? Говоря и споря със себе си.
Толкова съм сам, че чувствам как се разроявам: вечер в стаята си, сутрин по пътя за училище: аз съм цяла тълпа, там е и момичето, в което съм влюбен, още недокосната, ние говорим, обсъждаме, спорим: там е седемгодишното дете с молив в ръката, четиресетгодишният с рехава брада, старецът, аз - нежен като ангел, зачеващ нов бог, груб като затворник, заключен в своята самота - яки зидове, които сам изграждам, камък върху камък - моите дни; върху тези стени ще пиша, върху въздуха от лъчиста светлина, в който се носи словото, оплодило Мария, върху пясъка, затрупващ дълго умиращия рицар, върху водата, където виждам лицето на момичето си, където хвърлям цветове от букета, който ù бях донесъл и който лежи вече вехнещ, разпилян по земята, където сме седнали - тя предпазливо приведена над водата, смеещата се, забавляваща се да лови малки жабки, аз, облегнат на нея: броящ един път "любов", следващия път "раздяла", заседнал в страшния цветен пасианс на "Обича ме - Не ме обича"...
Защо все се имаш за изгнаник, пита насмешливо КБ, чиито образи също населяват стаята ми вечер... Защото не съм оттук, защото моята родина е далеч - в друго време и утеха не може да има... Най-страшното изгнание - изгнанието във времето, окован в неговите окови - без начало и без край, примка след примка, възел след възел...
Не е ли по-добре да се казват тогава Писма от бъдещето? - продължава той. - Ти, заточен в бъдещето единствено със своите спомени за своята родина и своето минало...
Както обикновено навън е тъмно, аз седя в стаята си, в нея почти не се намира място да стоиш изправен, камо ли да се разходиш и поразкършиш малко след дългото седене на стола или в леглото, опрял гръб във възглавниците. Твърде много бюра и маси има в нея, твърде много вещи, които съм струпал, за да ми помагат да живея. Не чувам шумове, родителите ми отдавна спят. Търпеливо ги чакам да легнат и едва тогава вадя тетрадките си като престъпник, излизащ нощем за поредната си жътва - горчива жътва...
Съкровища, които събирам от дните си, златоносен пясък, който търпеливо пресявам, за да останат накрая на деня няколко едва забележими прашинки, разтварям кесията си, изтъкана от най-нежния ефир на времето, и ги полагам вътре, моята добивка, моето наследство, моето упование за горчиви дни и неясно бъдеще...
Стените и завесите правят светлината от многото лампи жълтеникава, като от разпален огън, в който хвърляш смачканите листове от произведението, което никога няма да напишеш и чийто пламък трепти по тавана, както сянката на ръката ми по белия лист.
Свикнал съм да определям часа по силата на светлината в стаята си, с болка дочаквам оранжевото сияние на залеза (тогава, за да се облекча, обикновено излизам за кратка разходка), за да дойде после вечността в няколкото часа, когато отново разпалвам огъня на безвъзвратно изпуснатото, понякога плачещ, смешно хлипащ, смачквайки листовете на ненаписаното от мен, греещ се на техния жълтеникав отблясък, досущ като този на светлината, отразена в стените и завесите, докато и очите ми се затворят сами, а после дълго не мога да заспя...
Върху масата ми, на която пиша, разположена в центъра на стаята, точно под полилея, има: чаша с вода, десетина молива, шишенце мастило, Виготски, Толстой, учебник по биология, албум с рисунки на Дега, акварели, триъгълник, обелки от ябълка, празна чаша от кафе, статуетка на Анубис; друга маса е зад гърба ми, опряна в стената, върху нея са книгите ми, които чета в момента: шест тома на Яворов, Далчев, книга за доктор Кръстев, няколко тома на Йовков; на стената виси календар отпреди една година, който от суеверие не свалям, но съм се опитал да прикрия със залепен върху него портрет на Бодлер, рисуван с въглен от КБ.
(Не знам за какъв денди и джентълмен е минавал Бодлер, но и на рисунката на КБ той прилича на митнически агент, какъвто е на тези няколко образа от Курбе и на снимките на Надар2: забил глава в книгата като в счетоводен опис, и все пак толкова дълго сме прекарали заедно, че имам чувството, че го виждам как сяда за тази рисунка с вдигната към слепоочието ръка, а после как става, виждам усмивката му, само че не разбирам забележката му, отронена от устните му като изсъхнал лист от цвят на роза).
На двете бюра, разположени вдясно от мен, са подредени учебниците ми по предмети: история, география, математика и т.н., включително една ученическа антология по немска литература, лежаща най-отгоре на купа, чиято жълта корица често отвлича погледа ми; следват двете легла - едното до прозореца, което използвам за четене и над което висят в рамка мой портрет от КБ и собственоръчно рисувана икона, и другото, разположено перпендикулярно, на което спя, а сега е старателно покрито с одеяло.
Единствената ми настойчива мания е да оправям леглото си така, че да няма гънка по него: чаршафите са старателно подпъхнати и изпънати, възглавницата, грижливо положена, и калъфката така пригладена, че не може да се открие и следа от някогашен сън - това е целта. От малката си стая високо над града аз поддържам света и вечните му закони, толкова дългите дни и кратките нощи. Боя се нещо да не се промени, затова съм безмилостен към себе си - като войник, бдящ на поста си, на опасния пост на неизменчивостта, бдя за сигурността, изглаждайки бръчки по нощните си завивки...
Гардероб и библиотека, стигаща до тавана, завършват обзавеждането на тази стая, толкова любима, че усетя ли дъха ù, се усмихвам (с тази истинска усмивка на доволно същество, мъркащо в своето удобство), стая, за която копнея, която сънувам в час, в която бързам да се върна, а не успея ли навреме, било то че съм се заприказвал със съученици или застоял малко по-дълго на слънце в градската градина, се чувствам виновен, като дал обещание на своите родители, което не съм спазил, като извършил постъпка, която трябва да крия и която ми пречи вечер на масата да се усмихвам, да участвам във вялия и толкова важен разговор, защото не заслужавам подобни удоволствия на домашен уют и семейно щастие.
Тогава бързам да наваксам пропуснатото - дишам учестено, чета с ускорено темпо, сякаш форсирам времето, за да компенсирам пропиляното, успея ли да се съсредоточа, аз се справям - времето услужливо забавя ход, а аз бързо разлиствам страница след страница, предварително, още по пътя, изчислил кога мога вече да считам, че съм наваксал пропуска си и изкупил вината си от несподеленото единство...
Купи книгатаСтаята е мястото, в което чета, очаквам с нетърпение тя да е и мястото, където ще пиша: четенето е любовната игра (караща те да изтръпваш, но пълна с раздиращо очакване), писането е самият акт, когато се напрягаш върховно и с една въздишка се освобождаваш...
Четенето е променливият ден с толкова простите начало и край, ставане и лягане, писането - вечната нощ, еднообразна и монотонна като скучния ми почерк, буквите, които се редят една след друга все едни и същи в своите безкрайни комбинации, като думите - в своите безкрайни единения и раздели; четенето е наследството, което грижливо къташ, писането - щедрото прахосване...
Четенето е просто заместителя в часовете на очакване - очакване на времето, когато ще бъда вече способен...
Алеко Константинов. Das Wunderkind: Той трябваше да бъде убит, защото без смърт няма възкресение!
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fbukvi%2Fchakay-i-se-nadyavay-edna-istoriya-ot-kraya-na-80-te-napisana-ot-ivo-milev&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2025%2F03%2F28%2F2862353%2F768x432.jpg%3F_%3D1743152479&description="Чакай и се надявай" - една история от края на 80-те, написана от Иво Милев', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}