ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА СВЕТОВНОТО КИНО
Кой уби Пазолини? За 20 години режисьорът бил даван на съд 33 пъти
100 години от рождението на един от най-големите творци на нашето време
Автор : / 12293 Прочита 7 Коментара
Пазолини, по време на снимките на филма му „Евангелието като Матей“, ок. 1962 г. / Снимка: Getty Images
Точно преди век е роден един всестранно надарен човек - поет, прозаик, драматург, режисьор и теоретик. Ето защо някои го наричат "библия на киното". Пиер Паоло Пазолини ще остане в историята на киното като създател на шедьоври, като "Мама Рома", (Mamma Roma), "Медея" (Medea), "Едип цар" (Edipo Re), "Декамерон" (Il Decameron), "Евангелието като Матей" (Il Vangelo secondo Matteo), "Птичища и птички" (Uccellacci e uccellini), "Теорема" (Teorema); с много документални филми и текстове на песни; с теоретични публикации, които са "настолна книга" за големи имена в киното.
Този знаменит човек имаше огромен интелекутален потенциал и слабости в интимния си живот. Пазолини бе жестоко убит през 1975-а година. Светът загуби един истински колос на киното, а истината за смъртта му остава неразкрита и до днес.
Роден е на 5 март 1922-ра година в италианския град Болоня, в семейството на офицер от аристократичен произход, член на фашистката партия. Бащата на Пазолини натрупва огромни дългове от хазарт, което става причина, 7-годишното момче и майка му да се преместят да живеят в Саличе. През годините нататък семейството се мести няколко пъти на различни места в Италия. Пиер Паоло е тийнеджър, когато преместват баща му на служба в Скандиано. За пореден път му се налага да се адаптира към нова среда. Това е доста трудно за него, но от друга страна го обогатява житейски.
Когато отново се завръщат в родната Болоня, порасналият Пиер Паоло се увлича по футбола, колоезденето и четенето. Любими автори му стават Достоевски, Толстой и Шекспир. На 17 се записва в Литературния факултет на Болонския университет и открива нови науки катофилософията и естетиката на изобразителните изкуства. Междувременно посещава киноклуб в Болоня, където се увлича по филмите на Рене Клер.
Въпреки произхода си, Пазолини израства като идеолог на низшата класа, и това особено силно личи в неговите филми. Режисьорът е рекомендьор на пролетариата. Във филмите му участват много натурщици - хора от улицата - искрени и неподправени, без актьорско образование. Според някои, идеологията му се гради върху идеите на личности като Христос, Карл Маркс и Зигмунд Фройд. За някои това ще прозвучи като някаква еклектика, но ако вникнем по-дълбоко в персонажите от филмите на Пазолини, лесно ще намерим отговора, като единство на противоречията. Това е характерно за цялостната му личност. Например, той израства в католическо семейство, но още в ранната си младост се самоопределя като атеист, комунист и марксист.
Самият Пазолини дава ясна формула на привидно антагонистичните си разбирания с фразата: "Казват, че съм имал трима герои: Исус, Маркс и Фройд. Истината е, че имам само един герой - Реалността." Кинокритиците определят творбите му като артхаус и неореализъм, но това се отнася повече за формата, иначе главният герой на повествованието във филмите му наистина е неподправената Реалност.
Всъщност, Пазолини става известен, още преди да започне да се занимава с кино - като поет. Докато учи в Болонския университет, през 1942-ра година публикува първата си поетична книга - "Поезия от Казарса". Защо я посвещава на Казарса? - Причината е лична:Италия участва във Втората световна война като един от основните участници в Тристранния пакт от 1940-а до 1943-та година. След това преминава на страната на Съюзниците, но на част от територията й е създадена Италианска социална република, която запазва лоялността си към Тристранния пакт. Пазолини служи в армията в последните месеци на Втората световна война и е пленен от германците. Успява да избяга и се скрива в това малко градче - Казарса. Така спасява живота си. Живее няколко години там и някак привиква със самотата. Тя продължава да го съпътства през целия му живот. Независимо от многобройните си успехи и лични връзки, Пазолини остава самотник.
В края на живота си веднъж казва: "Трябва да си много силен, за да обичаш самотата".
Когато започва работа като главен редактор на сп. "Il Setaccio", е уволнен от директора му, привърженик на фашисткия режим. През целия си живот Пазолини е бил преследван за левите си убеждения, а самите комунисти го изключват от редиците си заради хомоскесуален скандал. Пазолини бил обвинен в "развращение на малолетни и в непристойно поведение на публично място". Съдът го оправдава по първото обвинение, но остава второто, за което е оправдан чак след две години мъчително преглъщане на обиди от всякакъв характер. По онова време работел като учител, и получава забрана да упражнява професията.
В онзи период написва писмо до близък приятел: "Бъдещето ми не само е мрачно, но то просто не съществува". Тежко му се отразява и смъртта на брат му Гуидо. 19-годишен, Гуидо се присъединява към "Партията на действията", и с една бригада достига до Словения, където на 12 февруари 1945-а година е убит от засада. Смъртта на брат му, потриса от дъно душата му, и Пазолини търси утеха в полезна дейност. Шест дена след смъртта на брат си, заедно с приятели основава Фриулската езикова академия, целяща да придаде езиково и литературно достойнство на устната народна традиция.
Според биографите на Пазолини първото си хомосексуално привличане изпитва именно в акадземията - към един от своите ученици.
През 1947-а година Пазолини пише декларация, публикувана на първа страница на в. "Libertа": "Според нас единствено комунизмът е в състояние да осигури нова култура". По онова време още дори не е член на Италианската комунистическа партия. През май 1949-а, вече като член на ИКП, участва в мирния протест в Париж. Но и по-късно, когато го изключват от партията, той продължава да отстоява левите си идеи.
Освен за сексуални прегрешения, Пазолини бил преследван и за богохулство. През лятото на 1949-а година един свещеник започва да го изнудва да се откаже от политиката, в противен случай ще бъде лишен от учителски права. Опитват се да го ударят по сдлабото му място - хомосексуализма. По време на един протест Пазолини бил набеден пред карабинерите, че скланял младежи към... мастурбация на публични места. Опитват се да въвлекат в интригата родителите на младежите, но те отказват. Въпреки това, политическите интриганти успяват да наклонят везните на общественото мнение срещу Пазолини. Изключват го от ИКП. Всички тези събития се отразяват не само на душевното му състояние, но и на кариерата му в киното.
За 20 години режисьорът е бил подвеждан под съдебна отговорност 33 пъти! "Досието" му се пренася и върху оценката за филмите му. Девет от тях са били категорично отречени от цензурата. И макар че след време е бил оправдаван от съда, този тормоз го преследва през целия му живот.
През януари 1950-а година Пазолини се мести да живее в Рим, заедно с майка си, с намерението да започне нов живот. Живеят в стая под наем в предградие на италианската столица. Започва работа като учител в толкова отдалечено от дома му училище, че пътува с два влака, за да стигне дотам. През лятото на 1953-та публикува няколко кратки творби, с които спечелва вниманието на литературните критици. Пътят му към киното, както споменахме, тръгва от литературата. Още първият му роман - "Жесток живот", е награден. Насочва се и към писането на сценарии.
Първият му досег със седмото изкуство е като страстен зрител, който се възхищава на Чарли Чаплин и Сергей Айзенщайн. През 1957-ма година, заедно със Серджо Чити, Пазолини сътрудничи във филма на Федерико Фелини "Нощите на Кабирия". Написва диалога с римски диалект. Фелини го моли да направи диалозите и за някои епизоди на "Сладък живот". Като актьор дебютира във филма "Гърбавият" през 1960-а година. По-късно се осмелява и да режисира, а първият му режисьорски успех е с филма "Безделник".
Пазолини не оставя огромна филмография - създал е общо 26 филма, от които 12 са игрални, но оставя ярка следа в историята на киното и като режисьор, и като теоретик на киното. Спокойно можем да кажем, и че той е един от създателите на авторското кино - сценарист е на всичките си филми, както и на театралните си постановки.
Сред творбите му силно се откроява филмовата му "Трилогия на живота", съставена от "Декамерон" (1971), "Кентърбърийски разкази" (1972) и "Цветът на хиляда и една нощ" (1974). За да създаде правдива творба, Пазолини обикаля Изтока и натрупва лични впечатления от живота там. Филмите му от тази трилогия са окачествени от критиката като "непристойни", защото в тях диша естественото начало - онова, което критиците наричат elan vital, а то се осъжда на думи от лицемерните пуритани.
Последният филм на Пазолини "Сало, или 120-те дни на Содом" е кошмарна картина на фашисткия разгул, изпълнен със садо-мазо сцени и насилие. След този филм, според биографите на режисьора, той "сякаш си отива от света, преди да е умрял" - сякаш иска да избяга от действителността.
Въпреки трудностите, които среща, Пазолини е носител на 15 международни награди, сред които се открояват следните: Специалната награда на журито във Венеция през 1964 за "Евангелието на Матея", "Златна мечка" от фестивала в Берлин през 1972 г. за "Кентърбърийски разкази", и Голямата награда на журито в Кан през 1974 г. за "Цветът на хиляда и една нощ". Носител е и на наградите БАФТА.
На 2-ри ноември 1975-а година откриват мъртвото тяло на 53-годишния Пазолини на един плаж в Остия. Трупът е намерен от жена, и разпознат от приятеля му - 17-годишния Нинето Даволи. Патолозите се произнасят, че Пазолини е бил пребит до смърт и прегазен с кола. Заподозрян за убийството е 17-годишният Джузепе Пелоси-Пино, който има досие в полицията като крадец на автомобили и "момче на живота". Пелоси признава, че същата нощ е управлявал колата на Пазолини. В показанията си твърди, че Пазолини го поканил да се качи в колата му, близо до гара Термини. Двамата вечеряли, след което режисьорът му предложил секс, но младежът отказал и за да избяга, започнал да го налага с юмруци. Накрая се качил в автомобила и го прегазил няколко пъти.
С тези си самопризнания Пелоси е осъден на първа инстанция за убийство.
И до днес това убийство се счита за едно от най-бруталните претъпления в Италия от времето на 70-те години на миналия век насам. Сбъдва се най-страшното предизвикателство на Пазолини към Съдбата, изразено с фразата: "Аз така отчаяно обичам живота, че не може да свърши зле за мен.", казва веднъж той. Но се случва точно това - животът му завършва зле.
Сред многото версии за смъртта му има и една на приятеля му Серджо Чити, според която в навечерието на смъртта си Пазолини открил, че някои от сценарийните варианти за филма му "Сало или 120-те дни на Содом" са били откраднати, и на 2-ри ноември 1975-а, в деня на убийството, е трябвало да се срещне с крадците?...Във връзка с тази версия се появява и очевидец, който твърдял, че видял трима мъже да измъкват Пазолини от колата му.
След погребението на Пазолини случаят не заглъхва. Известната журналистка Ориана Фалачи излиза с публикация, в която твърди, че в убийството са участвали още двама души. Появява се момче, което потвърждава това. Хора от къщите наоколо също твърдяли, че във фаталната нощ от къщата, която Пазолини ползвал за среща с момчета, се чували много гласове.
Двадесет и девет години по-късно, на 7 май 2005-а година, осъденият за убийство Пелоси оттегля признанието си, като казва, че е направил самопризнания под заплахата от насилие върху семейството му. Пелоси съобщава, че "трима души с южен акцент" са извършили убийството, като преди това са обиждали Пазолини с "Мръсен комунист!". Римската полиция възобновява случая, но съдиите се произнасят, че новите факти са недостатъчни, за да оправдаят продължаването на разследването.
Така истината за извършителя, или извършителите на това убийство, не е разкрита и до днес. Сбъдва се още едно пророчество на Пазолини: "Смъртта не е в това, че вече не можем да общуваме, а в това, че вече не можем да бъдем разбрани". В медиите се появяват и други версии. Една от тях е буквално смайваща - че Пазолини може сам да е организирал смъртта си, с цел да запечата образа си като жертва на обществото. Това звучи нелепо, но има и своите основания в някои изказвания на Пазолини, като това: "Творчеството ми е белязано от дълбока и инстинктивна омраза към положението и държавата, в която живея. Нямам контакти с народа, нито пък с интелектуалците."
Интелектуалците, обаче, и тогава, и днес припомнят за Пазолини като за един от най-издигнатите умове на съвремието ни.
"Загубихме поет, какъвто почти не се среща по света - пише Алберто Моравия, - такива като него се раждат само два или три пъти на века."
"Особено през последните години ми харесва да го виждам в ролята на последния голям пророк - казва за него режисьорът Бернардо Бертолучи. - А той беше пророк, защото съвършено и болезнено разбираше всичко, което идва и което ще дойде, включително до наши дни."
Пазолини си отива от този свят, гневен на икономическата глобализация, цензурата и пагубното влияние на телевизията върху културата. Едно може да се каже - че до края си не прикрива своята сексуалност, но никога не я демонстрира във филмите си. Единственият му филм, в който засяга темата е "Теорема" (1968), където героят му съблазнява син и баща от буржоазно семейство. Според запознати, именно покрай снимките на този филм Пазолини се запознал с голямата си любов - 15-годишния тогава Нинето Даволи, който участва във филма му "Птичища и птички" (др. "Ястребите и врабчетата"). Макар, че се влюбва в момчета, в живота на Пазолини има и няколко жени, към които е бил силно привързан -певицата Мария Калас, италианската писателка Дача Мараини и Лора Бети.
Пиер Паоло Пазолини (1922 - 1975), Великобритания, 17 септември 1971 г. / Снимка: Getty Images
Пиер Паоло Пазолини - цитати:
"Когато правя филм, няма символика, няма филтър между мен и реалността, както е в литературата. Киното е експлозия на моята любов към реалността."
"Мисля, че да скандализираш е право, да си скандализиран е удоволствие, а тези, които са против скандалите, са моралисти."
"Не вярвам, че някога ще има форма на общество, в което хората ще са свободни."
"Футболът е последният сакрален ритуал, останал в наши дни."
"Аз съм невярващ, но съм невярващ, който изпитва носталгия по вярата."
"Смъртта не определя живота."
"Днешната сексуална свобода за повечето хора е само задължение, социален дълг, общоприето правило, а не истинска необходимост."
"Църквата е безмилостното сърце на държавата."
"Всяка формалност - официалните учреждения, религията, не само не са задължителни, за да се подобри светът, а напротив, те пречат за това."
"Смъртта е абсолютно необходима. Докато сме живи не ни достига смисъл, а езикът на нашия живот(с помоща, на който ние изразяваме себе си) е непреводим... Животът може да бъде изразен благодарение на смъртта."
"Проблемите не се решават, те се изживяват."
"Страстта никога не получава прошка."
"Лошата религия винаги е религия."
"Обичам живота яростно, отчаяно. И вярвам, че тази свирепост, това отчаяние ще ме доведе до край. Обичам слънцето, тревата, младостта. Любовта към живота се превърна в по-смъртоносен порок за мен от кокаина. Изяждам съществуването си с ненаситен апетит. Как ще свърши всичко това? Игнорирам го."
Пиер Паоло Пазолини надскача времето на Новата вълна от 60-те години на миналия век и създава своя философия за литература, музика и кино. Библиотеката "Gabinetto Vieusseux" разполага с богата колекция от живота му: кореспонденция, ръкописи и машинописи на неговите произведения, лични и сценични снимки, преглед на пресата за неговата дейност, брошури, плакати и др.
В Международната филмова енциклопедия на МакМилан от 1994-та година пише: "Макар и непостоянен в своето филмово творчество, Пазолини със сигурност е бил сред най-интригуващите и противоречиви режисьори - сложен художник, непрекъснато жонглиращ с конфликтните сили, влияещи върху неговото изкуство. Забележителен творец!"
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}