НА ФОКУС
Роман Полански: Преследван и желан
Публичен линч и блокиране на филми – моралът ли ще фиксира кое е изкуство и кое не?
Автор : / 4812 Прочита 10 Коментара
Януари 1969 - роденият в Париж френско-полски режисьор Роман Полански (Снимка: Getty Images/ Guliver Photos)
Трябва ли творецът да бъде в моралните догми на обществото и да служи на тях, вместо на своето изкуство? Трагичната история на един от най-интересните режисьори на европейския авангард може да бъде видяна алегорично и в неговите филми. Има ли разлика между личните грешки в живота на артиста и неговото творчество? Има ли разлика между киносалона, книгата, сцената и съдебната скамейка? В съвременното общество сякаш тези граници се размиват.
Роман Полански на кинофестивала в Кан, май, 2013 г. (Снимка: Getty Images/ Guliver Photos)
Моралната чистота, за която крещят агитките на движението #metoo е репресираща. Методите на движението издават високи присъди по ненуждаещ се от доказване начин, което води до намеса в изкуството и свободата на словото. И не на последно място до ерзац феминизъм, който се занимава повече с крясъци, писъци, рисуване по тялото и лош спектакъл, но никак не допринася за подобряване на проблемите на жените, които имат нужда (извън оплакващи се холивудски актриси).
Прочистването на публичното от "набелязаното" зло, един от фокусите на които е френско-полският режисьор Роман Полански, наподобява опитите да бяга и да се крие от нацистите в най-ранните си години от детството. В житейската си съдба, Роман Полански, оказва се, е обект и на двете чистки. Една расова, националистическа, и една медийна, либерална. И двете изглежда имат тоталитарен характер.
Роман Полански в Лондон, 20 септември, 1970 г. (Снимка: Getty Images/ Guliver Photos)
Търсенето на правила, с които да бъде отсъждана първо моралната чистота на артиста, а после да се взема предвид това, което е създал, вече отнема много и надявам се, тепърва ще разберем, че под тези догми не се произвежда авторско творчество, а ако се, то не може да каже много.
Животът, както и творчеството на родения в Париж през 1933 г. като Раймунд Роман Тиери Полянски Полански са свързани с демонизъм, стаи на ужасите и фатални жени. Той е един от последните активни живи класици в киното.
Заслугите за подхода на полския режисьор в киното често биват приписвани на неговия личен опит. Не може да кажем, че той директно прехвърля драматичните линии от живота си на екрана (като изключим отделни фрагменти от "Пианистът"), но винаги нещо преживяно от него ще намери алегоричен и метафоричен израз във филмите.
Детството му в еврейското гето в Краков, отвеждането на най-първите в детските му спомени приятели към Аушвиц, разстрелването им в двора на съседното училище, смъртта на бременната му майка в газовата камера, неминуемо определят голяма част от героите му, които винаги са измъчвани от някаква беда.
През 1936 г. семейството му се мети от Париж в Краков, за да се "спаси" от надигащите се антисемитски настроения във Франция. В Краков следват преследване, глад, насилие, смърт. Отнета майка към лагерите на смъртта. Единствено баща му и сестра му оцеляват в лагера.
Наказанието, което Полански поема в своите първи детски спомени, ще трае завинаги, защото травмата от времето, в което той не е бил просто наблюдател, а мишена на злото, по-скоро се задълбочава с времето.
По сложен начин Полански успява да попадне, където трябва, за да учи кинорежисура, като преди това е впечатлил с актьорски умения скаутските лагери и радиопиесите.
През 1954 г. е приет в Полската национална филмова академия в Лодз, където твори кратки филми и документални продукции. След завършването си участва в няколко филма, включително в "Летящата" на известния полски директор Анджей Вайда, а също така в "Невинни чародеи" и "Самсон".
Когато Полански има зад гърба си вече пълнометражните филми: полските "Нож във водата" (1962) (Американската филмова академия веднага го номинира за най-добър чуждестранен филм!) и "Cul-de-Sac"(1966), лондонските "Отвращение" (1965) и "Танцът на вампирите" (1967) и големият му успех, който му донася световна слава "Бебето на Розмари" на Paramount Pictures, казва, че се чувствал най-щастлив, че нещата вървят в правилната посока.
По време на снимките на "Танцът на вампирите" се запознава с бъдещата си жена Шарън Тейт, която само година след големия успех на "Бебето на Розмари" и пренасянето на двойката в къща в Лос Анджелис ще бъде убита също бременна, в осмия месец, от "семейството" на Чарлс Менсън докато Полански снима в Лондон.
След това пресата започва да атакува Роман Полански и да го обвинява, че едва ли не той е замислил този трилър, убийството на собствената си жена, защото е вдъхновен от "Бебето на Розмари" и своите обсесии. Често жълтата преса го нарочва за основен заподозрян, въпреки, че режисьорът снима по това време "Макбет" в Англия.
Тогава започва медийният абсурд, който той все още не е наясно как да понесе - има архивни кадри, на които той уплашен и със сълзи на очи, още не преживял трагичната лична случка, се оправдава и моли медиите да оставят тази болка само на него.
До 1977 г. Полански вече е направил филмите "Макбет" (1971), "Chinatown" (1974), "Наемателят" (1976). На 11 март 1977 г. е арестуван в Beverly Wilshire Hotel за сексуално насилие срещу 13-годишната Саманта Гейли в къщата на Джак Никълсън. Джак Никълсън и приятелката му свидетелстват срещу него.
6 седмици Полански посещава психиатър в щатския затвор в Калифорния, а още преди съдът да реши присъдата му, напуска САЩ.
След това той прави "Тес" (1979) адаптация на романа на Томас Харди от 1891 г. "Тес от рода д'Ърбървил" с участието на Настася Кински и първият му филм след бягството от САЩ.
"Тес" е творческо признание за вината и може да бъде прието като извинението на Полански. Настася Кински е млада девойка, подложена на насилие, от чиито последстия страда през целия си живот.
Това, което единствено е интересно на опонентите на Полански е, че той е въплъщение на патриархалния насилник. Фактите и подробностите върху аспектите от неговия живот никога не са и най-вероятно няма да бъдат в обществения дебат.
Методът "аз обвинявам" (както се казва последният филм на Роман Полански) в правилата на #metoo означава "аз обвинявам, а ти мълчиш, няма място за дебат, изключен си, точка". Кой е изключващият, няма значение, жертва ли е, на какво е жертва и кое точно изключва - човека или режисьора?
Филмовият език на Роман Полански е оформен до голямата степен от източноевропейския аванград и театъра на абсурда, особено това може да се види в най-ранните му късометражни филми, но и в "Cul-de-Sac", и в "Наемателят".
Сцени от тези кинематографични моменти от творчеството на Полански могат да бъдат отгласи на историческия опит, че личността определена като изкупителна жертва, може да бъде във фокуса на непредсказауем идеологически апарат за преследване. И историята в "Наемателят", и личната съдба на режисьора са като гротескна кафкианска притча за общността, новодошлия (наемател във филма и полски емигрант като самия Полански), клеветите.
Преследванен от 70-те до днес за педофилия със засилващи се опити да се репресира и неговото кино, Полански много добре знае, че в киното са възможни всякакви сюжетни обрати - с правилното решение, разбира се. Но и с правдоподобност. А последното липсва в #metoo, защото всяко обаждане на разплакана девойка, търсеща медийно внимание и желание да забогатее, става легитимно, без възражения.
"Аз съм издирван в една част от света и желан в друга. Повечето хора не ме познават и имат мнение за моя образ от медиите. А това е толкова далеч от това, което съм, че дори не виждам смисъл да се обяснявам."
(2011, Roman Polanski, A Film Memoir)
Както в живота му, така и във филмите, човек трудно може да си даде обективна оценка, за да оцени ситуацията. Не е ясна границата между фикция и реалност.
Защото във филмите му, потапянето е в субективното възприятие на героя. А героите му често са крехки по природа и в гранично състояние. Патологичните страхове ги разяждат, изпитват отчуждение и изолация, изпитват агресията както отвън, така и отвътре.
Обикновено всичко завършва с психологическа промяна, лудост и експлозия на насилие. Абсурд, сюрреализъм, провокация, смели експерименти и визуални решения, звуков дизайн - това са инструментите, които позволяват на Полански да разкрие нестабилността на своите герои.
Най-често героите му са изправени пред психическо и социално зло. Например в "Отвращение" (1965) героинята (Катрин Деньов) постепенно се плъзга в бездната на лудостта поради дълбока травма, а в "Cel-de-Sac" (1966) героят е принуден да търпи тормоза на невярната си съпруга.
В "Чайнатаун" (1974) персонажът разкрива високи измамни и корупционни схеми, а в "Офицер и шпионин" ("J'Accuse" - "Аз обвинявам") (2019) става жертва на държавна тирания чрез интриги, лъжи и антисемитизъм.
Във всички тях преобладава атмосфера на отчаяние и безнадеждност и дори щастливите финали са доста условни, оставяйки горчив послевкус. Злото, буквално и метафизично, се разпространява навсякъде и в крайна сметка превзема човешката природа.
Отношенията на героите му винаги имат садо-мазохистичен характер - и палачът и жертвата могат да сменят местата си.
В ерата на #metoo изглежда тези отношения не са толкова флуидни. Палачът е командващият без право на възражения от страна на жертват, а артистът няма какво друго да прави, освен да плаща високата цена на репресивния модел.
Най-ужасяващото наказание за човека на изкуството, по-лошо от електрическия стол, е бойкотът. Когато филмите му вече не се показват, когато е изключен и изолиран, забранени са пиесите му или книгите. Бойкотът и масовите, неподчинени на легитимност подхвърляния, подвиквания са нож в изкуството.
Роман Полански на 70-ия кинофестивал в Кан, 23 май, 2017 г. (Снимка: Getty Images/ Guliver Photos)
Вече изгонен от академията за филмово изкуство на САЩ, която му даде Оскар през 2003 г. за "Пианистът", Полански наистина не пасва добре в тази нова програма в стила на политкоректния ентъртеймънт.
Той споделя, че последният му филм "Аз обвинявам" за аферата Драйфус има много общо с личната му история с обвиненията срещу него.
"Историята за несправедливо обвинен човек винаги е очарователна, но това също така е много актуален въпрос, предвид нарастването на антисемитизма... Определено е възможна и друга такава афера. Всички съставки са налице: фалшиви обвинения, лоши съдебни производства, корумпирани съдии и преди всичко "социални медии", които осъждат без справедлив процес или право на обжалване."
Сватбата на Роман Полански и Шарън Тейт, 20 януари, 1968 г. (Снимка: Getty Images/ Guliver Photos)
В редица изявления Саманта Гаймер, жертвата на Полански от 1977 г., споделя, че признанието на случката ѝ е донесло много повече негативи, отколкото справедливост. Постоянно стоящите репортери и камери пред дома ѝ, непрестанното ровене в случката, тежките съдебни процеси, казва тя, са я разстроили психически и са ѝ причинили много повече вреда от самата случка.
През 2013 г. тя казва:
"Ако днес можех да реша дали бих предпочела да свидетелствам или да бъда изнасилена, бих избрала изнасилване."
Въпрос на водещия в CNN:
"Защо толкова лесно му прощавате?
Той изтърпя своето наказание, направи всичко, което му беше поискано. Освен това имахме корумпиран съдия. Той беше нечестен и нямаше причина да се доверяваме на системата. Бях толкова по-ощетена от съдебната система и медиите, отколкото него...лесно е да му простя."
(2011, Roman Polanski, A Film Memoir)
От тогава тя защитава Полански пред враждебния лай на обществеността и двамата са в контакт виртуално. Тя смята, че колкото медийният балон около случката е задушил режисьора, още повече нея.
Някога избягал към Европа и САЩ със страстта на млад режисьор, който иска да осъществи мечтата си да прави свободно своите филми, днес същото това място е пространство на гонения, публичен линч и истерични крясъци, които не задават въпроси и не изискват отговори. Целта - нарочените лица да бъдат преследвани докато вече изложени на стълба на позора, не бъдат "изрязани".
"Гонят ме по целия свят и се опитват да спрат прожекциите на филмите ми. Виждам същата решителност да се отричат факти и да ме осъждат за неща, които не съм направил", казва Полански. Повечето хора, които ме тормозят, не ме познават и не знаят нищо по случая..."
Фактът, че Полански в САЩ се разглежда основно през насилието, показва недостатък в американското обещание, че биографията на човек е без значение за бъдещата му оценка. Абстрактната гледна точка, измъкната и разтеглена, прехвърляна и размятана във всеки повод, така че да се превърне в спектакъл (защото това е, което всички искат), отстъпва място на дейността на атакуваната личност.
За разлика от Америка, в Европа, където дори неговите американски филми като "Chinatown" се разглеждат като по-скоро като износ на европейско кинематографично изкуство, Полански дълго време не е в образа на международно "успешния" режисьор, а по-скоро като примерния аутсайдер на филмовата индустрия: жертва на нацистките преследвания в Източна Европа по време на Студената война, дискредитиран заради авангардния си филмов език, непознат в Европа, както и в Америка, той се появява като екстериториален.
"Венера в кожи" (2013) - Еманюел Сение и Матю Алмарик.
Матю Алмарик във филма "Венера в кожи" (2013)
Перспективата, през която може да бъде разбран тежкият биографичен случай на Полански е свързана с неговите копнежи, фантазии, омраза, вътрешни обсесии, дори жените в неговите филми, част от които са негови реални музи - Шарън Тейт и Еманюел Сение (негова съпруга).
Например в "Отвращение" режисьорът създава абсурдна, сюрреалистична атмосфера, от която героинята на Катрин Деньов иска да избяга, но не успява. Филмите на Полански често са изключително неудобни за гледане заради вътрешното напрежение на героя, което е пренесено и в пространството. Животът му изглежда заключен в подобна абсурдистка среда, от която той се опитва да избяга, но никога не може и после се повтаря същото.
Кадър от филма "Отвращение" с Катрин Деньов, сниман в Лондон през 1965 г.
Опитите да се морализира естетическото изхвърлят възможността да имаме досег до самото него и в случая - да се схване маниера на режисьора.
Моралните импликации също така не могат да намерят никакво убежище в историята на френското кино. Ако новите правила изковат и неговия нов морал, то това означава то да зачеркне своята историческа значимост и влияние в световното кино.
Жан-Люк Годар: "Няма терор, който да не е обуздан от някаква велика морална идея."
Кадър от филма "Отвращение" с Катрин Деньов, сниман в Лондон през 1965 г.
Роман Полански, чийто случай датира от 1977 г. насам, не може да изпълзи от медийния манеж, в чийто спектакъл е поставен вече 43 години, а условията в последните години спомагат той да развива нови фантасмагорични нива, на което културните организации трудно могат да се противопоставят.
Изтъркулват се новини от торбата, които крепят отрядите на #metoo в бойна възбуда за сеч, започват агитации за блокиране на хора. Разговорът и подробностите, детайлите не се изискват. Само обвинението.
"Начинът, по който хората ме виждат, моят "образ "наистина започна да се формира със смъртта на Шарън Тейт. Тогава, макар че преживявах дълбока трагедия, медиите не се посвениха да пишат, че съм сатанист и че филмът ми "Бебето на Розмари" е доказателство, че съм в съюз с дявола."
Когато Полански преди две години имаше ретроспектива в Париж и запотени разгневени демонстрантки блокираха киното, всеки, който беше отишъл да гледа филм, трябваше първо да зададе въпроса: А как е режисьорът на филма в морално отношение?
В културната война, която в момента задвижва западното общество, не тече кръв, но опитите за насилие върху изкуството водят до неговото натъпкване в универсални форми.
Алфред Хичкок: "Любовта към киното ми е по-важна от всеки морал".
Автор: Юлия Владимирова
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}